Определение № 592 от 18.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4677/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Обжалвано е определение от 18.10.2018г. по гр.д.№710/2016г. на ГС София, с което е потвърдено определение от 19.08.2015г. по гр.д.№38111/2013г. на РС София за връщане на искова молба. Частният жалбоподател [фирма], чрез процесуалния си представител моли да се допусне касационно обжалбване, да се отмени въззивното определение и потвърденото с него определение на районния съд и да се дъде ход на исковата му молба. Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение е потвърдено определение от 19.08.2015г. по гр.д.№38111/2013г. на РС София за връщане на искова молба на [фирма] срещу М. и Д. Д., с правно основание чл.19, ал.3 ГПК. . [фирма] е предявило иск срещу М. и Д. Д., с правно основание чл.19, ал.3 ГПК за обявяване за окончателен на предварителен договор от 18.05.2013г., по силата на който последните двама са се задължили да му прехвърлят собствеността на имот в [населено място], за сумата 4 430 лева. С разпореждане от 26.09.2013г. по гр.д.№38111/2013г. РС София е оставил без движение исковата молба с указания да се представят скици на имота, данъчна оценка на същия. и доказателства за внесена държавна такса в размер на 1% от данъчната оценка, но не по-малко от 50 лева. С разпореждане от 01.11.2013г. срокът за изпълнение на указанията е продължен с 30 дни и с разпореждане от 12.02.2014г. отново са дадени указания за внасяне на държавна такса, след поредица от отводи на съдии. Препис от разпореждането е получено от ищеца на 15.03.2014г., а с разпореждане от 19.08.2015г. съдът е върнал исковата молба поради неотстраняване на нередовностите й на основание чл.129, ал.3 ГПК. С обжалваното определение ГС София е потвърдил разпореждането за връщане на исковата молба, като е възприел изводите на първоинстанционният съд за това, че бездействието на ищеца законосъобразно е довело до връщане на исковата молба на основание чл.129, ал.3 ГПК. Частният жалбоподател сочи като основание за допустимост на касационното обжалване разрешаването на процесуални въпроси от значение за спора, а именно за процесуалнине предпоставки, при наличие на които ще е налице законосъобразно връщане на исковата молба, и по конкретно за необходимостта да бъде осигурен достъп на страната до делото. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че определението е постановено при допусната от съда очевидна неправилност. Настоящият състав намира, че на така поставените въпроси относими към съобщаването на страната за нередовности на исковата й молба съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС. В същата се приема, че задължение на съда, който е сезиран, е да следи за надлежното извършване от страните процесуални действия в гражданския процес и това задължение намира обща уредба в разпоредбите на чл. 7 ГПК и чл. 100 и чл.129 ГПК. Приема се, че съгласно чл. 101, ал. 3 ГПК при неотстраняване на нередовността в указания срок процесуалното действие се смята за неизвършено, а съгласно чл. 129, ал.3 ГПК исковата молба се връща, когато не се отстранят в срок допуснатите нередовности. Горните правила установяват санкция за страната от несвоевременно извършено процесуално действие, състояща се в ненастъпването на правните последици, които законът свързва с извършването му. В настоящия случай, след дадените надлежни указания за привеждането на исковата молба в съответствие с изискванията за редовност по чл.127 и 128 ГПК, жалбоподателят е проявил бездействие като не са ги е изпълнили в предоставения му, включително и удължен, срок, като указанията са му били съобщени надлежно при спазване разпоредбите на чл.45 ГПК и чл.129, ал.2 ГПК. При тези данни, въззивният съд правилно е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството и връщане на исковата молба. Частният жалбоподател и пред настоящата инстанция не сочи доводи, които да опровергават изводите на администриращия съд, а навежда само общи оплаквания за липса на достъп до делото, образувано по неговата искова молба. Не се твърдят и конкретни факти или нарушения, опорочаващи процедурата по администриране на върнатата искова молба. Така установеното практика не е в противоречие с актове на КС на РБ или на Съда на ЕС, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение и на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Обжалваното определение е постановено при спазване трайната практика на ВКС относима към поставените за разглеждане въпроси, поради което не е налице и сочената очевидна неправилност на същото. Предвид горните съображения, съдът: