Определение № 3335 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 948/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по подадените касационни жалби на Прокуратура на Република България и на Б. И. Б. срещу въззивно решение № 553/25.10.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 616/2024 г. на Окръжен съд – Велико Търново. Прокуратурата обжалва въззивното решение в частите, с които след частично потвърждаване и отмяна на решение № 814/ 20.05.2024 г. по гр. д. № 205/2024 г. на РС – Велико Търново, е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т.3 ЗОДОВ да заплати на ищеца сумата 12 000 лв., със законната лихва от 07.03.2023 г., обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 133, пр. 2-ро, вр. чл. 129, ал.2 НК, по което лицето е признато за невиновно с влязло в сила решение № 55/13.07.2022 г. по АНД № 74/2022 г. на Районен съд – Павликени. В изложението си касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но не е формулирал правен въпрос. Касаторът Б. обжалва въззивното решение в частта, с която претенцията му за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над сумата 12 000 лв. до предявения размер от 25 000 лв. В изложението си жалбоподателят поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпроса - „при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, трябва ли съдът да го определи по справедливост“. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване, намира следното: С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 18.03.2021 г. по ДП № 82/2020 г. за това, че на 13.08.2020 г., около 09.00 ч. на общински път III-405 (с. Д. -(гр. П.), след изхода на селото в посока [населено място], управлявайки велосипед в лява северна пътна лента за движение в посока [населено място], блъснал пресичащата пътното платно пешеходка Ц. П., при което по непредпазливост й причинил средна телесна повреда, изразяваща се в закрито счупване на шийката на бедрената кост, довела до трайно затрудняване на движението на долен десен крайник - престъпление по чл. 133, пр. 2, вр. чл. 129, ал. 2 НК. Съдът е посочил, че повдигнатото обвинение не е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, тъй като предвиденото в чл. 133 НК наказание е лишаване от свобода до 1 г. или пробация. Постановлението е предявено на Б. на 07.04.2021 г., като му е наложена мярка за неотклонение „подписка“. На 18.06.2021 г. наблюдаващият прокурор е издал Постановление за предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание – чл.78а НК и е образувано АНД №162/2021 г. по описа на РС – Павликени. С решение от 29.09.2021 г. Б. е признат за виновен, като е освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 лв. С решение от 25.02.2022 г. по ВАНД № 587/2021 г. на ОС – Велико Търново първоинстанционното решение е отменено и делото е върнато за ново разглеждане на районния съд. По образуваното АНД № 74/2022 г. на РС – Павликени е постановено решение № 55/13.07.2022 г., с което ищецът е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Решението е протестирано от прокуратурата, но е потвърдено с решение № 33/07.03.2023 г. по ВАНД № 416/2022 г. на ОС – Велико Търново. По двете съдебни производства са проведени общо 8 бр. съдебни заседания. За да счете, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата 12 000 лв., въззивният съд е отчел обществения и личния статус на ищеца; общата продължителност на наказателното производство; обема процесуални действия, извършени с участието на страните; вида и тежестта на престъплението, за което е обвинението; наложената лека мярка за неотклонение - „подписка“; обстоятелството, че с поведението си Б. не е станал причина за отлагане и забавяне на наказателното производството; множеството извършени с участието на ищеца процесуални действия в досъдебна и в съдебна фаза; броя съдебни инстанции, които са разгледали делото, които обстоятелства обосновават завишен интензитет на негативните изживявания и несигурност за изхода на производството. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, доводите и възраженията на страните, като е взел предвид и социално-икономическата обстановка в страната за изследвания период, съдът е приел, че установените в случая неимуществени вреди надхвърлят по интензитет обичайните негативни последици от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление. Същевременно е посочено, че наказателното преследване не е довело до трайни и необратими последици за физическото и психическо здраве на ищеца, за неговия личен и социален живот. В заключение е направен извод, че за конкретно установените неимуществени вреди обезщетение в размер на сумата 12 000 лв. е справедливо и достатъчно да ги репарира, без да става източник на неоснователно обогатяване за ищеца. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че и по двете касационни жалби не са налице предпоставки за селектирането им. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд има правомощия да селектира касационните жалби (вж. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата, освен в изключенията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК. Непосочването в изложенията на двамата касатори на конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. Правни въпроси в изложението на прокуратурата не са формулирани, нито има изложена надлежна аргументация във връзка с цифрово посоченото селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложението преповтаря оплакванията за неправилност и необоснованост на въззивното решение и за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка със задължението му да изложи собствени решаващи мотиви. Тези доводи съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка и разглеждане в производството по чл. 288 ГПК. Цитирането на практика на ВС и ВКС, без касаторът да е формулирал правен въпрос в контекста на конкретно приети от въззивния съд правни разрешения, не може да обуслови селектирането на жалбата. Формулираният от касатора Б. въпрос - „при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, трябва ли съдът да го определи по справедливост“ – е ирелевантен за допускането на касационния контрол. Отговорът на въпроса се съдържа в ясния текст на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, че съдът определя „по справедливост“ размера на обезщетението за неимуществени вреди. Що се касае до бланкетното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се посочи, че наличието на такава квалифицирана форма на неправилност (видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост) на съдебния акт не се установява. Цитираното селективно основание предпоставя, че във фазата по допускане на жалбите Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалваното решение, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. В случая, жалбоподателят не е изложил надлежна аргументация за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието на акта, поради което основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. При този изход на спора, присъждане на разноски на страните за касационната инстанция не се следва. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение