Определение № 1197 от 27.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 524/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД против решение № 1401/30.11.2025г. по в.гр.д.№ 2549/2025г. на Апелативен съд София, в частта, с която е потвърдено решение № 4436/08.07.2025г. по гр.д. № 4617/2023г. на Софийски градски съд, за осъждане на дружеството да заплати на С. П. Р. обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на нейния син, причинена при ПТП от 13.12.2022г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите товарен автомобил, за разликата над сумата от 100 000 лева и до присъдените с първоинстанционното решение 170 0 00 лева, ведно със законна лихва от 18.01.2023г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД, при допуснати съществени процесуални нарушения - липса на всестранна и обективна оценка на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и изложение на собствени мотиви – и необоснованост. Страната счита въззивното решение немотивирано, доколкото относимите критерии, за определяне размера на обезщетението, са единствено изброени, но не и анализирани, за отчитане приноса на всеки от тях към формирането на справедлив размер на същото. Така определеното обезщетение е прекомерно завишено и прераства в неоснователно обогатяване за ищцата. Счита, че въззивният съд неправилно е оценил и доказателствата, въз основа на които е определил съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия в размер на едва 15 %. Твърди неотчетено от съда обстоятелството, че при предвидима опасност - каквато обективно са движещите се по пътното платно превозни средства - задължението на пешеходеца не се ограничава до това да установи приближаващите се такива, а обхваща и задължение за навременна реакция, с цел избягване опасността. Не е съобразена констатацията на вещото лице по приетата САТЕ, че пешеходецът е могъл да възприеме движещия се срещу него автомобил от отстояние 170 - 190 метра и да избегне удара чрез собствено поведение. Пешеходецът също е бил длъжен да съобрази лошите атмосферни условия, както и частта от денонощието, в която му се налага да се придвижва, и непосредствената близост на преминаващи автомобили. Касаторът посочва, че при упражняването на правото си да се движи по пътното платно пешеходецът е длъжен да се съобрази с общите ограничения и забрани по чл. 113, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 4 ЗДвП, както и с разпоредбата на чл. 114, т. 1 и т. 2 ЗДвП. Твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви защо и как е формиран определения процент съпричиняване. Ответната страна - С. Р. - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, с твърдението, че нито един от поставените от касатора, в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, въпроси не е обуславящ за решаващите изводи на съда и не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Твърди, че не са налице и допълнителните селективни критерии, в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Оспорва довода за очевидна неправилност на въззивното решение, като самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: Ищцата С. Р. е предявила иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, против Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане“ АД, за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на сина й - К. А., настъпила в резултат на ПТП на 13.12.2022г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, товарен автомобил. С влязла в сила присъда по НОХД 2814/2024 г. на СГС, водачът на товарния автомобил И. К. е признат за виновен за това, че на 13.12.2022г., около 05.00ч., в [населено място], при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил, марка „Мерцедес“, модел „Спринтер“ - е нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на сина на ищцата – К. А. - престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК. Чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП гласи: "Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“. В конкретния случай делинквентът К. не е задвижил своевременно спирачната система на управлявания автомобил, в резултат на което е реализирал пътнотранспортно произшествие, удряйки с предната си част движещият се успоредно на осевата линия на пътя, по средата на дясната пътна лента, срещу посоката на автомобила в същата пътна лента, пешеходец - К. А. / 28 г. /. В исковата молба ищцата твърди, че е приела изключително тежко внезапната загуба на сина си. Между двамата съществувала силна връзка, основана на взаимна обич, разбирателство и уважение, били изключително близки, оказвали си взаимна подкрепа и помощ. Твърди, че след инцидента изпаднала в тежко депресивно състояние, затворила се в себе си и спряла да общува с околните. Претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 200 000 лева, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 18.01.2023г. (датата на сезиране на застрахователя). С отговора на исковата молба ответникът оспорва така предявения иск, като неоснователен и недоказан. Не е оспорил наличието на застрахователно правоотношение по отношение управлявания от делинквента товарен автомобил. Противопоставил е възражение за съпричиняване на вредите от пострадалото лице, тъй като пешеходецът се е движел по пътното платно, в нарушение на правилата за движение по пътищата / чл. 108 ЗДвП /. Заявява становище за прекомерност на претендираното обезщетение. В първоинстанционното производство е разпитан като свидетел Й. К., който твърди, че на 13.12.2022г. работел в „Унипек“ в [населено място], Нови Искър, като сутринта с колегата му И. К. натоварили хляб, след което свидетелят помолил колегата си да го да го закара до Централна гара. Към 4:30ч. тръгнали от фурната в посока[жк], като според него пътната обстановка била усложнена – мъгла, заледен и неопесъчен пътен участък. Споделя, че на един десен завой водачът бил заслепен от фаровете на насрещно движещ се автомобил и по тази причина в последния момент видял пешеходец, движещ се в средата на пътното платно. Твърди, че водачът се опитал да направи всичко възможно, за да избегне удара, навил волана наляво, но въпреки това пешеходецът бил ударен със страничното огледало на автомобила. В хода на разпита свидетелят е посочил, че поради заледения тротоар двамата пешеходци, един от които пострадалият, вървели в средата на пътното платно, без светлоотразителни жилетки. По делото е приета и неоспорена съдебна автотехническа експертиза. Експертът е определил следния механизъм на ПТП: водачът И. К. е управлявал т.а. „Мерцедес Спринер“ по дясната (североизточна) лента на платното за движение на [улица], в посока от югоизток на северозапад. През това време пешеходецът К. А. се е движел по лявата за него (североизточна) част на платното за движение, в посока от северозапад на югоизток ( т.е. в лентата за движение на товарния автомобил, но в обратна посока ). Според експертното заключение, пешеходецът попаднал в зоната на осветеност от фаровете на автомобила на разстояние от около 75 метра от него, т.е. от този момент пешеходецът е бил видима за водача на автомобила опасност на пътя. Водачът на товарния автомобил, обаче, е реагирал едва на отстояние от около 42 метра от пешеходеца, като е отклонил превозното средство наляво, но въпреки това е настъпил удар. Според вещото лице, в анализираната пътна ситуация, от момента на предприета от водача реакция / на 42 м. от пешеходеца /, е било невъзможно избегване на удара, чрез безопасно екстрено спиране. Дължината на пълния спирачен път (опасна зона), при движение на автомобила със скорост 64 км./ч., е била 69,24 метра. При своевременна реакция, обаче, от момента на попадане на пешеходеца в зоната на осветеност от фаровете на автомобила ( на отстояние 75 м. от пешеходеца ), водачът би имал техническа възможност да преустанови движението му преди мястото на удара и да избегне произшествието, вкл. със скоростта от 64 км./ч., с която се е движел, при разрешена за участъка скорост от 50 км./ч.. Вещото лице е посочило още, че произшествието е настъпило на хоризонтален, равен и прав участък от пътя, при движение през нощта, при намалена видимост на изкуствена светлина - автомобилни фарове, като платното за движение в мястото на произшествието е било мокро и заледено. Пешеходецът е имал възможност да забележи фаровете на товарния автомобил, след като превозното средство е преминало през левия за него завой, преди местопроизшествието, т.е. на около 170 - 190 метра. При разпита му в открито съдебно заседание експертът е посочил, че ако пешеходецът е съзнавал, че водачът няма да реагира адекватно, от този момент е могъл да избегне удара, като се качи внимателно върху заснежения и заледен тротоар / протоколът за оглед на местопроизшествието отразява непочистени тротоари /, но очаквайки адекватно негово поведение, от момента на осъзнаване / неясно как определен от експертизата и в поясненията на вещото лице /, че такова няма да последва, са оставали 1,8 секунди до удара - т.е. от този момент пешеходецът е нямал нужното време да се отмести безопасно вляво. Свидетелят Й. Р. (брат на ищцата) споделя, че К. А. е нейно единствено дете, чийто баща починал, когато сина й бил на 3-4 г. До осми клас К. живеел в [населено място] с майка си, а след това учил в техникум по механоелектротехника в [населено място]. Практически това е единственото време, в което не са живели с майка си в общо домакинство. Дори заедно заминали да работят за кратко в Чехия. Към 13.12.2022г. сестра му С. живеела с К. А. и със свой интимен приятел, в общо домакинство. Според свидетеля, ищцата и синът й били в хармонични отношения, били почти неразделни, той бил възпитано, добро дете. Поддържали заедно къщата си, били грижовни един към друг. Твърди, че след като сестра му научила новината изпаднала в шок – глътнала си езика и припаднала. Според свидетеля, от този момент насетне ищцата загубила жизненост, постоянно плачела и при всеки разговор споменавала сина си. Съдебно-психиатричната експертиза установява, че след смъртта на сина й, при ищцата започнали да се наблюдават емоционални състояния, доминиращи ежедневието й, характерни за продължаваща, но незавършена преработка на загубата. Според експертизата, при ищцата се установява продължителна реакция на скърбене, изразяваща се в тревожно-депресивни мисли, свързани със случилото се. Налице е, според вещото лице, и тенденция към фантазийно осъществяване присъствието на изгубения син, но без развитие на тежка дезадаптация или психотични симптоми. Посочва се още, че състоянието на ищцата следва да бъде разграничено от посттравматично стресово разстройство (ПТСР), тъй като при нея не се наблюдават халюцинаторни феномени, квазипсихотични състояния, патологичен хипервиталитет или поведенческа репродукция на травмата. В обобщение експертът е заключил, че ищцата към момента страда от удължена реакция на скърбене, но състоянието й не отговаря на критериите за посттравматично стресово разстройство или друго тежко психично разстройство, а социалната подкрепа и наличието на близки са подпомогнали адаптацията й, като са предотвратили развитието на по-тежки последици. Първоинстанционният съд е определил справедлив размер на обезщетението - 200 000 лева. По възражението за съпричиняване е анализирал противоправното поведение на двамата участници в ПТП и приел, че К. А. е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. От мотивите става ясно, че съдът не намира да са били налице предпоставките за допустимо придвижване на пострадалия по пътното платно, в някое от изключенията, предвидени в чл. 108, ал. 2 ЗДвП, въпреки установената непочистеност и заледяване на тротоара и на платното за движение в конкретния участък. Съобразена е и установената от САТЕ възможност пострадалият да забележи автомобила на отстояние 170-190 метра, разполагайки с 4,22 секунди за реакция / за придвижване вляво /, с което на свой ред да предотврати настъпването на пътния инцидент, при възможен, макар и затруден, предвид заледяването, достъп до тротоара и банкета. Акцентирайки на чл. 5 ЗДвП, който възлага на водачите на моторни превозни средства задължението да осигуряват безопасността на пешеходците, като особено уязвими участници в движението, и установената от експертизата възможност, при своевременна реакция от момента на установяване пешеходеца, като опасност на пътя, водачът на автомобила да предотврати ПТП, съдът е отчел поведението на същия като водеща причина за същото, поради което и определил съпричиняване от пострадалия в размер на 15 %. С оглед на така определения процент съпричиняване, съдът е осъдил касатора да заплати на С. Р. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 170 000 лева. Срещу така постановеното решение, в частта му с която е уважен иска, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за разликата над сумата от 75 000 лева до сумата от присъдените 170 000 лева, е депозирана въззивна жалба от „ ОЗК – Застраховане“ АД. Въззивният съд е потвърдил правния резултат. С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК е съобразил, че обстоятелствата относно виновния и противоправен характер на поведението на деликвента / в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. второ ЗДвП / не са предмет на повторно установяване по повод въззивното обжалване, като съдът е обвързан и от влязлата в сила присъда на делинквента, на основание чл. 300 ГПК. Отделил е като спорни единствено въпросите относно размера на дължимото обезщетение, съобразно съдържанието на търпимите от ищцата неимуществени вреди, и степента на неоспорено от ищцата съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия - приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съдът е кредитирал свидетелските показания на Й. Р. от които приел за установено, че отношенията между ищцата и починалия нейн единствен син, били хармонични, основани на взаимна обич, уважение, разбирателство и подкрепа. Между тях съществувала силна привързаност, надхвърляща обичайната между майка и син, предвид факта, че съпругът на ищцата и баща на К. починал, когато последният бил едва на 3 - 4 години. К. бил отгледан и възпитан изцяло от майка си, което предпоставило изключителна духовна връзка помежду им. И като възрастен К. продължавал да се грижи за майка си, да й помага в домакинството, за поддържане на дома, за превоз при нужда и пр.. Съдът е коментирал преките впечатления на свидетеля, че С. Р. приела изключително тежко новината за загубата - изпаднала в несвяст, в шоково състояние, с глътване на езика, както и че състоянието й продължава да е тежко - чувства се отчаяна и безпомощна, постоянно споделя чувство за безпереспективност. Съобразил е и приетата съдебно-психиатрична експертиза, от която се установява, че вследствие на инцидента ищцата е развила тревожно-депресивна симптоматика, характеризираща се с непрекъснато повтарящи се доминантни натрапчиви мисли, свързани със загубата. Отчел е, че въпреки наличието на социална подкрепа / в лицето на партньор в живота и внуче, в което припознава черти от сина си /, психичното здраве на ищцата остава засегнато, с наблюдаващи се безсъние, тревожност, загуба на интерес към обичайни дейности и прояви на социална изолация. Близките в живота й единствено са смекчили интензитета на страданието, но пълно преодоляване последиците от травмата не се очаква, за което са кредитирани поясненията на вещото лице – психолог. При така събраните гласни доказателства и заключение на СПЕ, въззивния съд е приел, че определеното от първоинстанционният съд обезщетение, в размер на 200 000 лева, в най-голяма степен съответства на характера и продължителността на претърпените и търпими от ищцата болки и страдания. Относно възражението за съпричиняване съдът е кредитирал заключението на САТЕ, приета в първоинстанционното производство, според която непосредствената причина за удара е споделеното неправомерно поведение и на двамата участници в ПТП - на водача на товарния автомобил и на движещия се по пътното платно, в нарушение на чл. 108, ал.1ЗДвП, пешеходец. Приел е, че водещо и главно значение за настъпването на вредоносния резултат има противоправното поведение на водача на товарния автомобил, който, при адекватна реакция в конкретната ситуация / с активизиране спирачната система на автомобила /, от момента в който е могъл да възприеме движещия се срещу него пешеходец, като препятствие на пътя, е могъл да избегне удара, дори при скоростта от 64 км./ч., с която се е движел, в нарушение на ограничението за пътния участък - от 50 км./ч.. Съдът е отчел обстоятелството, че възможност да избегне удара е имал и пешеходецът, но е акцентирал на завишената отговорност на водача на автомобила, за съобразяване поведението си с това на всички останалите участници в движението, в частност – с поведението на пешеходците, като особено уязвими участници в движението, вкл. на задължението му да се съобрази със затруднената пътна обстановка и затрудняващите придвижването на пешеходците, поради заледеност и непочистеност, банкет и тротоар. Така е споделен определеният от първоинстанционния съд принос на пострадалия от 15 %. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД ?; 2/ Спазен ли е и приложен ли е принципа за справедливо обезщетяване на претърпените вреди по чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, по конкретното дело в съответствие с ППВС № 4/1968 г.?; 3/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, уреден в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, при предявен пряк иск срещу застрахователя ?; 4/ Правилно ли са разгледани и оценени от въззивната инстанция въпросите за критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди ? Допълнителния селективен критерии по въпроси 1, 2, 3 и 4 се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в решение № 182/19.11.2029 г. по гр. д. № 4662/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 60180/24.10.2022 г. по т.д. № 2393/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 50085/10.06.2024 г. по гр.д. № 3029/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 232/29.10.2014 г. по гр. д. № 754/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 95/28.09.2022 г. по гр.д. № 609/2022 г. на ВКС, I г.о. и решение 50066/15.01.2024 г. по т.д. № 1196/2022 г. на ВКС, II т.о.; 5/ При определяне на степента на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, длъжен ли е съдът да вземе предвид, че пострадалият е възприемал движещият се автомобил на достатъчно разстояние (170 м.), за да може да избегне напълно ПТП и да отчете, че преимуществено това е допринесло за ПТП ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в решение № 347/12.06.2024 г. по гр.д № 3745/2023 г. на ВКС, IV г.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о. и решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, т.о.; 6/ Има ли задължение въззивният съд да посочи въз основа на кои доказателства по делото приема, че починалият е реализирал съпричинителна деятелност и в каква степен е тя? - допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, II т.о.; 7/ Допустимо ли е при определяне на степента на съпричиняване въззивният съд да не вземе предвид факта, базиран на събраните по делото доказателства, че пострадалия изцяло е могъл да избегне ПТП ?. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК формално се сочи и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На самостоятелно основание касаторът поддържа очевидна неправилност на обжалвания акт, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, с твърдението, че в решенията на предходните две инстанции е формално посочен, но неанализиран, спрямо съдържанието на търпимите от ищцата болки и страдания, факта, че същата е имала емоционалната подкрепа на семейството си, довело до известно смекчаване на интензитета на страданието й. Твърди се още, че въззивният съд само е преповторил мотивите на първоинстанционния съд, като така е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до очевидна неправилност на правораздавателния акт. Очевидна неправилност се твърди и поради изключително завишения размер на присъденото обезщетението за неимуществени вреди. Първи и трети въпроси са обобщими до приложението на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД, с което удовлетворяват общия селективен критерий. Не се обосновава допълнителния такъв с цитираната задължителна и казуална съдебна практика, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, отразяващи собствената му преценка на събрания доказателствен материал, както и собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Цитираната практика е относима изцяло към обезщетяване на телесни увреждания и необходимостта от обосноваване на всеки от приложимите критерии, с установени от доказателствата обстоятелства и с приноса на всяко от тях за остойностяване на търпимите от пострадалия болки и страдания. Аналогичното й съобразяване в конкретната хипотеза е налице - съдът не само е изброил проявленията на търпимите от ищцата болки и страдания, но и обосновал причините за тежкото им проявление, със съдържанието на връзката между майка и син приживе и причините за чрезвичайния й, спрямо обичайния при роднинска връзка от този вид, характер и интензитет. Противно на касационния довод, не е пропуснат от съда коментар на семейната подкрепа, на която ищцата е могла да разчита след загубата, в лицето на партньор и внуче, но е отчетен ограничения й към момента принос, съгласно заключението на СПЕ. Доколкото въпросите са предпоставени от касационния довод за прекомерно завишено обезщетение, настоящият състав не намира същото за определено в драстично различние от присъдимите, при идентична степен на родство, размери, като следва да се отчете, че отношение към определянето на справедлив размер на обезщетението имат и конкретните обществено-икономически условия, в частност нивото на инфлация в страната. Съобразно официалните статистически данни на НСИ, за първото шестмесечие на 2022г. инфлацията в страната е нараснала с около 20%. Втори и четвърти въпроси са фактологично формулирани – дирят отговор за правилността на решението, съгласно конкретно съобразимите за приложението на чл. 52 ЗЗД критерии и въз основа преценката на събраните за тяхното проявление доказателства, което изключва характеристиката им на правни въпроси - изискващи универсален отговор по приложението на правна норма или правен принцип, залегнали в решаващите мотиви на въззивния акт. Пети и седми въпроси са предпоставени от довода на касатора, че при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат не е отчетено, че пострадалият е могъл, от момента в който обективно е било възможно да установи насрещно движещия се автомобил / на отстояние 170- 190м. /, да избегне удара, изтегляйки се вляво, спрямо посоката си на движение по пътното платно. Въпросите въвеждат преценима предпоставка, която не предполага еднозначен отговор и е зависима от конкретиката във всеки отделен случай, с което е изключена характеристиката им на правни. Дори да се приемат за такива, въпросите не са обосновани с допълнителен селективен критерий. Такъв изобщо не е посочен по седми въпрос, а цитираната практика по пети въпрос не дава отговор в дирения от касатора смисъл: че при равна възможност на всяка от страните да избегне противоправния резултат / доколкото в случая и водачът на автомобила - ако би реагирал своевременно, от момента в който е могъл да установи пешеходеца, като препятствие на пътното платно - е могъл да избегне удара / съпричиняването следва да се определи по равно или поне в по-висок от определения от съда процент за пострадалия. Подобен подход не държи сметка за съобразяваното в практиката на съдилищата, отчетено и от въззивния съд като водещо, обстоятелство, че съгласно действащата нормативна уредба / чл. 5, ал. 2, чл. 20, чл. 116 ЗДвП / отговорността на водачите на МПС, за осигуряване безопасността на движението, е значително по-голяма в сравнение с тази на останалите участници, в частност – на пешеходците, като най - уязвими на пътя / в този смисъл решения по т.д.№ 648/2008 г. на ІІ т.о., гр.д.№ 60353/2017г. на ІІІ г.о. и вр. / и изискванията към тях са по-завишени. Тъкмо това е отчетено и в посоченото от касатора решение по т.д.№ 172/2011г. на ІІ т.о., при това с определяне на незначително по-висок от определения в настоящия случай процент съпричиняване - 20 %. В решения по т.д. № 316/2011г. и т.д. 596/2012г. на ІІ т.о. ВКС изобщо е отречено съпричиняване / поради недоказано нарушение на чл. 113, т. 1 и т. 2 ЗДвП - по първото и недоказано самопоставяне в риск от пострадалия, превозван от алкохолно повлиян водач, предизвикал ПТП - по второто /. Процента съпричиняване в конкретния случай не е определен в драстично несъответствие с практиката на касационна инстанция, която - в сравнително сходни хипотези - се движи в диапазона 10 % - 20 %, вкл. в хипотеза на липсваща обективна, безвиновна причина за движение на пешеходеца по пътното платно, каквото е приел съдът в настоящия случай / така решения по т.д.№ 2636/2024г. и т.д.№ 769/2025г. на І т.о., т.д. № 1951/2023г. и т.д.№ 750/2023г. на ІІ т.о., гр.д.№ 608/2023г. на ІІІ г.о. на ВКС и др. /. Шестият въпрос, като относим към определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, при приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, удовлетворява общия, но не и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Формулиран е в аспект на касационния довод за необоснованост на приетата степен на съпричиняване от пострадалия, с доказателствата по делото. Решаващите мотиви на въззивния акт съдържат нужната обоснованост, коментирайки заключението на САТЕ и показанията на свидетеля - очевидец на ПТП. Съдът е определил процента на съпричиняване, като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения от всеки от двамата участници в процесното ПТП, както и за причинната връзка между всяко от тях и настъпилата смърт на пешеходеца. Правилността на конкретно определената степен на съпричиняване е по начало въпрос по правилността на решението, преценката на която се дължи в друга фаза на касационното производство, на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Достатъчно е, както се посочи по-горе, че възприетият процент не е в драстично разминаване с обичайно присъдимите, отчитайки завишената отговорност на водачите на МПС, спрямо останалите участници в движението. По приложението на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице изобилна практика на касационна инстанция, която изключва обоснованост на допълнителен селективен критерий в при това само формално посочената – в несъответствие с изискванията на т.4 на ТР № 1/2010г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС - хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложените съображения, по формулираните от касатора въпроси, съставляват и обосновка за неустановима очевидна неправилност на въззивното решение, по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, още повече, че същата следва да е изводима единствено и само от мотивите му, без анализ на доказателствата и на процесуалните действия на съда и страните, съобразени в коментара по - горе. Съвпадението в решаващите мотиви на двете инстанции не е проявление на липса на аналитична и решаваща дейност на въззивната инстанция. Ответната страна не е доказала понесени разноски в настоящата инстанция. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение