Определение № 137 от 06.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 356/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 333/11.03.2020 г. по в. гр. д. № 2610/2019 г. Пловдивският окръжен съд, гражданско отделение, IX-ти въззивен състав, е потвърдил решение № 254/09.07.2019 г. по гр. д. № 960/2017 г. на Карловския районен съд в частта, с която е допусната делба между С. С. К. и Р. С. С. при равни квоти на два поземлени имота - единият с идентификатор ....... по кадастралната карта на [населено място], местността „Д. п.“, с площ 3 099 кв. м., съставляващ нива, а другият с идентификатор .............. по кадастралната карта на [населено място], местността „М.“, с площ 10 888 кв. м., съставляващ нива, както и в частта, с която на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен н. а. № ..../2014 г. до размер на 1/2 ид. ч. от поземлените имоти, допуснати до делба; отменил първоинстанционното решение в останалата част и отхвърлил предявения от С. С. К. иск за делба на 9 броя земеделски земи и 7 броя поземлени имоти, находящи се в урбанизирана територия, както и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на н. а. № .../2014 г. в частта относно поземлени имоти с идентификатори ...........и..........., за отмяна на н. а. № .../2014 г. и на н. а. № ..../2014 г. до размера на 1/2 ид. ч., собственост на Р. С. С..

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени и от двете страни.

Съделителят С. С. К. не е уточнил коя част на въззивното решение обжалва, но тъй като правото на жалба е предпоставено от наличието на правен интерес от обжалването, следва да се приеме, че касационната жалба има предмет въззивното решение в частта, с която искът за делба е отхвърлен.

Съделителката Р. С. С. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за допускане на делба на два поземлени имота при равни квоти.

Касационните жалби са подадени в едномесечния срок по чл. 283 ГПК, като за подадената от съделителя К. следва да се отчете спирането му по време на извънредното положение с чл. 3, т. 1 ЗМДВИПОРНС от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, считано от 13.03.2020 г. и до изтичането на 7 дни от обнародването в „Държавен вестник“ на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето - обн. ДВ, бр. 44/13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г. /пар. 13 от ПЗР на ЗИДЗЗ/; жалбите отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и са насочени срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което са допустими.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че съделителите са наследници по закон- деца на Д. И. К., починала на 18.10.1957 г., и по право на заместване са наследници на брата и сестрата на Д. К. - Н. И. С., починал на 24.10.1979 г., и Е. И. С., починала на 27.05.1963 г.

Съделителят С. К. се е отказал от наследството на своите родители, като отказът от наследството на майката Д. К. е вписан в особената за това книга на съда под пореден 61/05.08.2014 г., а отказът от наследството на бащата С. К. е вписан под пореден номер 60/05.08.2014 г.

Отказът на С. К. от наследството на Н. С. е допуснат с определение на Карловския районен съд от 03.03.1980 г. и е отбелязан в особената за това книга на съда под № 15 за 1980 г.

Отказът на С. К. от наследството на Е. С. е допуснат с определение на районния съд от 29.10.2014 г. и е вписан в особената книга на съда под № 21/29.10.2014 г.

Процесните имоти са възстановени на наследниците на Н. С. и Е. С. с решения на поземлената комисия, постановени в периода от м. септември 1993 г. до м. септември 1995 г. Два от тях са възстановени в полза на наследниците на Н. С., а останалите - в полза на наследниците на Е. С..

Процедурата по възстановяване на земите е била инициирана от съделителката С..

Съделителят К. през продължителен период от време е отсъствал от територията на България, като през 2005 г. е бил в страната /съгласно посоченото от ответницата в отговора на исковата молба и неоспорено от ищеца твърдение/ за десет дни, но впоследствие отново заминал.

С оглед показанията на свидетелите И. и П. въззивният съд приел, че след възстановяването за имотите се е грижела съделителката С.. В потвърждение на това са и представените от ответницата писмени доказателства за спорове за имоти между нея и трето лице. Според св. И. С. изглеждала като единствен собственик; свидетелят не е виждал съделителя К.; чувал е страните да имат спорове за имоти няколко години преди 2019 г. Св. П. е установил, че брат му Е. навремето се свързал със С., за да вземе адреса на К. в П. с цел да срещне негов съдружник - К., за разговор по бизнес дела. След като К. и К. се срещнали през 2002 г. в П., К. уведомил св. П., че К. го е изгонил и му казал, че му е писнало от българи, наследства и ниви и не се интересува от нищо.

Св. Б. е установил, че в края на лятото-началото на есента, вероятно през м. септември 2014 г., в кантората му била проведена среща, на която са присъствали съделителката С. и някои от роднините на страните, като били обсъждани недвижими имоти. Не се установява да са били постигнати някакви конкретни уговорки или да са били обсъждани и процесните имоти, доколкото свидетелят не е присъствал на срещата, а само е предоставил кантората за осъществяването ѝ.

Установено е, че ответницата е заплащала данък и такса битови отпадъци, като представените доказателства са за някои от имотите за годините 1996, 1997, 1998, 2000, 2003, 2005, 2008, 2012, 2015 и 2017.

Ищецът е заплащал данък и такса битови отпадъци, като представените доказателства са за някои от имотите за периода 2011 - 2016 г.

Въззивният съд приел, че вследствие на приключили реституционни процедури съделителите са станали собственици на имотите при равни квоти.

След приключване на възстановяването имотите са били предадени при условията на чл. 32 ППЗСПЗЗ. Съдът посочил, че доколкото и двете страни са били собственици въз основа на наследственото правоприемство, следва, че дори и предаването на фактическата власт да е било извършено само на С., както се твърди в отговора на исковата молба, то тя е станала държател на идеалните части на К., тъй като сънаследникът, който влиза във владение на наследствен имот, придобива качеството съвладелец по силата на наследяването, съответно се явява държател на идеалните части на другите сънаследници. Последните и без да държат имота са негови съвладелци, като по отношение на техните идеални части положението на този, който упражнява фактическата власт върху сънаследствения имот, е аналогично на това на наемателя или заемателя за послужване на чужд имот. В тази връзка и презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена в случаите, когато е налице наследствено правоприемство. Затова, ако се позовава на придовибна давност за чуждата идеална част, този съсобственик трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Въззивният съд посочи, че първоинстанционният съд се е съобразил с постановките на ТР № 1/06.08.2012г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, като още в доклада по делото е указал на ответницата, че следва да докаже активните действия, които е предприела, за да отблъсне владението на ищеца, а в първото заседание по делото ѝ е указано, че не сочи доказателства за действията, които е осъществила, за да отблъсне владението на ищеца. Съдът посочил, че в хода на производството не е установено извършването на активни действия от страна на ответницата, които да установяват, че е манифестирала намерението си да свои процесните имоти пред ищеца след възстановяването им. Видно от представените писма от ищеца, страните са поддържали кореспонденция, а видно и от показанията на св. П., ответницата е знаела какъв е адресът на ищеца в чужбина. Видно от самите твърдения на ответницата в отговора на исковата молба, тя е знаела, че ищецът се е връщал в България през 2005 г. Съобразно с тези данни въззивният съд приел, че ответницата е имала възможност да манифестира намерението си пред ищеца, но не го е направила. Затова приел за неоснователно твърдението на ответницата, че е придобила процесните имоти по давност.

Въззивният съд приел за неотносими по спора и невлияещи на правото на собственост отказите от наследство, сторени от ищеца, по отношение на наследствата, оставени от майката и бащата на страните - Д. К. и С. К.. Те не се явяват наследодатели на страните за процесните имоти, тъй като съгласно представените решения на поземлената комисия имотите са възстановени на наследниците на Н. С. и Е. С..

По отношение наследството на Н. С. отказът на ищеца е вписан след включването на имотите в ТКЗС, респ. след одържавяването им, но преди възстановяването им по реда на ЗСПЗЗ, при което положение приложима е разпоредбата на чл. 91а ЗНсл и отказът не е произвел действие за процесните имоти, възстановени на наследниците на Н. С. с решение от 1993 г., тъй като към момента на възстановяването им те са се считали новооткрито наследство по смисъла на чл. 1 ЗНсл.

Отказът на ищеца от наследството на Е. С. е вписан след реституционната процедура, поради което обхваща цялото наследство, оставено от С., включително и реституираното имущество. Така след направения отказ единствен собственик на имотите, реституирани в полза на наследниците на С., е станала ответницата и то не на основание давностно владение, а на основание чл. 53 ЗНсл.

Във връзка със становището на ищеца /изразено в отговора на въззивната жалба/, че по отношение на отказите от наследство е приложим чл. 91а ЗНсл, въззивният съд посочил, че съдът в първоинстанционното производство е предоставил възможност на ищеца да се запознае с представените от ответницата документи по опис и с приобщените по делото нотариални дела, включващи и съдебните удостоверения за сторените откази, и да заяви своето становище по тях. Ищецът в нито един момент от процеса не е възразявал, че е извършвал действия по приемане на наследството на Е. С., респ. че отказът от наследството е нищожен. Съдът посочил, че с оглед засиленото служебно начало при делата за собственост е преценил всички представени доказателства по делото и е установил, че няма и данни ищецът да е извършил някакви действия по приемане на наследството на С. - изрично или мълчаливо, като по отношение на процесните имоти с оглед на фикцията на чл. 91а, изр. 2 ЗНсл релевантен момент би следвало да е периодът след реституирането на имотите, доколкото от този момент същите се считат за новооткрито наследство. Мълчаливо приемане би било например разпореждане с имуществени права от наследството, предявяване на иск за съдебна делба /в случая предявеният иск е от 06.07.2017 г. - след вписването на отказа/, предявяване на иск за възстановяване на запазена част, деклариране на наследствени права на свое име и др. Заплащането на данъци, установено от представените квитанции от страна на ищеца, не представлява конклудентно действие по приемане на наследството, тъй като не доказва недвусмислено намерението му да го приеме. Поначало плащането на данъци може да се прецени като приемане на наследството в зависимост от други действия на наследника. В случая такива други действия не са налице, нещо повече - ищецът е продължил да заплаща данъци за имотите и през 2015 и 2016 г., т. е. след вписването на отказа от наследство. Представеният нотариален акт за дарение на недвижим имот № ..../2011 г. също не установява разпореждане с имуществени права от наследството на Е. С. /респ. приемане на наследството/, тъй като няма данни прехвърленият имот да е бил оставен в наследство на ищеца от С., а той не е и сред процесните имоти. По тези съображения въззивният съд приел възражението на ответницата, че е станала изключителен собственик на имотите вследствие на направените откази от наследство за основателно, макар и не по изложеното от нея съображение за придобиване по давност и не по отношение на всички имоти, а само по отношение на имотите, възстановени в полза на наследниците на Е. С..

Въззивният съд приел за неоснователно оплакването на ответницата във въззивната жалба за допускане на доказателства извън преклузивните срокове, като възприел мотивите на първоинстанционния съд в тази насока. Добавил, че ищецът не е бил наясно кои са наследодателите за процесните имоти, поради което и не е представил всички документи, като е поискал след представяне на решенията от общинската служба по земеделие да представи документ за наследници, след като разбере кои са наследодателите, правото на наследниците на които е възстановено от поземлената комисия.

По отношение оплакването за неуважаване на доказателствени искания на страните, въззивният съд посочил, че в случай на нарушение пред първата инстанция процесуалният ред е страната да поиска събирането на съответното доказателство пред въззивната инстанция на основание чл. 266, ал. 3 ГПК.

Въззивният съд посочил, че постановените отводи /в първоинстанционното производство/ не могат да бъдат коментирани от въззивната инстанция, която е единствено компетентна да се произнесе по правилността на крайния акт, респ. по валидността и допустимостта му.

Оплакването, че първоинстанционният съдебен акт е постановен при нередовна искова молба, тъй като същата не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, въззивният съд намерил за неоснователно, доколкото в хода на производството ищецът е представил и постоянния си адрес в страната, който съвпада с постоянния адрес на ответницата, и адреса си в чужбина. Посочил, че няма пречка адресите на страните да съвпадат, още повече, че ищецът е посочил и съдебен адрес в страната, различен от постоянния му, на който са били връчвани съобщенията. По отношение на непредставянето на преписи от доказателствата съдът посочил, че действително е следвало такива да бъдат представени от ищеца на ответната страна, но отбелязал, че страната е имала възможност да се запознае с писмените доказателства в хода на първоинстанционното производство, респ. да вземе становище по тях.

Съобразно с изложеното въззивният съд заключил, че делбата при квоти по 1/2 ид. ч. следва да се допусне единствено по отношение на имотите, които са възстановени в полза на наследниците на Н. С., а това са описаните в пункт 2 и пункт 4 от исковата молба, а по отношение на останалите шестнадесет имота, доколкото не се доказва същите да са съсобствени на страните, искът за делба следва да се отхвърли.

Въззивният съд приел, че от констативните нотариални актове следва да се отмени единствено н. а. № ..../2014 г. и то частично - само до размер на 1/2 ид. ч. и само по отношение на имотите в пункт 3 и 4 от нотариалния акт, съответстващи на имотите по пункт 2 и пункт 4 от исковата молба. За останалите имоти в този нотариален акт и по отношение на останалите два ищецът не се явява лице със засегнати от нотариалните актове права, поради което искането му следва да бъде отхвърлено.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят С. С. К. е поставил въпроса: в случай, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, които са попречили на въззивника да заяви възраженията си пред първата инстанция, допустимо ли е за първи път във въззивната инстанция тази страна да релевира правопогасяващи възражения, които е могла, но е пропуснала да направи пред първоинстанционния съд.

Като основания за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 116/19.09.2017 г. по т. д. № 615/2016 г. на ВКС, II-ро т. о., чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради необходимост от създаване на трайна и непротиворечива съдебна практика по спорове за собственост, произтичаща от погасяване на правото поради откази от наследството след приемане на същото, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по съображения, че с оглед събраните доказателства и при внимателен анализ на същите се извежда довод за очевидна неправилност на постановения съдебен акт поради отказ да се допусне делба на имоти, за които са налице категорични доказателства за това, че са съсобствени между страните.

За да постави този въпрос, жалбоподателят сочи, че възражение за погасяване правото на собственост на ищеца върху процесните имоти поради отказ от наследство, ответницата не е направила в срока по чл. 131 ГПК, а и след това. Фактът, че е приложила между кориците на делото удостоверения от съдилищата за вписани откази от наследство, не задължава съда да приеме, че мълчаливо или с други конклудентни действия ответницата е направила възражения, които основава на тези документи. Поради липса на възражения за липса на съсобственост на това основание /единственото възражение касае придобивната давност/ ищецът, а и съдът, не са се ангажирали с това да обсъждат доказателства за действителността, респ. недействителността на отказите от наследство.

С решение № 116/19.09.2017 г. по т. д. № 615/2016 г. на ВКС, II-ро т. о., на поставения въпрос е даден отговор, че при липса на допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, които са попречили на въззивника да заяви възраженията си пред първата инстанция, е недопустимо за първи път във въззивната жалба страната да релевира правопогасяващи възражения.

Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че поставеният от касатора въпрос и решението, на което същият се позовава, не могат да бъдат съотнесени към хипотезата, пред която страните са изправени. Решението на състава на ВКС, II-ро т. о., е постановено по иск за парично вземане, докато обжалваното въззивно решение е постановено в делбено производство. Делбата е особено исково производство, в което съдът действа служебно и следва да извърши цялостна проверка на всички събрани по делото доказателства, когато става дума за права, произхождащи от наследяване; той е длъжен да определи наследствената част на всеки наследник от наследството, предмет на делбата, и тъй като това е въпрос за правилното прилагане на закона, трябва служебно да следи за нейното правилно установяване. Именно това е сторил въззивният съд, който в съответствие с данните по делото е обсъдил в обжалваното решение всички доказателства, които имат значение за разрешаване на спора налице ли е в случая имуществена общност. Както ищецът, така и ответницата, която с отговора на исковата молба е оспорила предявения иск, са поискали да се приложат нотариалните дела, по които са издадени нотариалните актове за собственост по давност в полза на ответницата. Делата са изискани и приложени от първоинстанционния съд, като е установено, че отказите от наследството на Н. С. и на Е. С. са част от нотариалните преписки. Фактът, че ищецът е бил запознат с тях, се установява от изявлението на процесуалния му представител в молбата, приложена на л. 333 от първоинстанционното дело, в която е записано, че ответницата се е позовала на откази от наследство и придобивна давност, за да твърди, че е единствен собственик на имотите, за които се е снабдила и с актове за собственост чрез обстоятелствена проверка. Следователно е имал възможността да оспори отказите от наследство, като въведе такива обстоятелства и поиска събирането на такива доказателства, които според него биха наложили извод, че отказите не са произвели правно действие. Това обаче ищецът не е сторил. Единственото въведено от него възражение по оплакването в подадената от ответницата въззивна жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение поради необсъждане на направените откази, е това, съдържащо се в отговора на въззивната жалба. В него ищецът е заявил, че са неотносими към правото на собственост на страните отказите от наследство, на които ответницата се позовава; към момента на откриване на наследството процесните имоти не са били в патримониума на наследодателя и няма как ищецът да е знаел, че, вписвайки откази, се отказва и от тях; тези имоти по смисъла на чл. 91а ЗНсл се считат за новооткрито наследство и не се обхващат от действието на вписани откази преди възстановяването им.

С оглед изложеното не може да се приеме, че обсъждането от въззивния съд на отказите от наследство е било процесуална изненада за ищеца, който не е могъл да организира защитата си и да докаже наличието на имуществена общност, която да е предмет на делба. А след като поставеният от касатора въпрос и решението, на което се позовава, са неотносими към разглеждания случай, то не може да се приеме, че са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице, тъй като отговорът на въпроса дали е налице имуществена общност, която подлежи на делба, предпоставя запознаване и анализ на доказателствата по делото, твърденията, възраженията и доводите на страните, а извършването на такава проверка излиза извън обхвата на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката Р. С. С. е поставила въпросите:

1. Може ли да се счита, че щом като съсобственици на недвижим имот с общ наследодател, единият от които живее постоянно извън страната, „са поддържали кореспонденция“ и са били „наясно с адресите си“, съсобственикът, който се позовава на придобивна давност върху идеалната част на друг съсобственик, ще се счита за държател на чуждата идеална част, само защото знае къде живее съсобственикът и има връзка с него на установен между тях адрес - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

По този въпрос следва да се посочи, че според мотивите към обжалваното решение жалбоподателката е държател по отношение идеалните части на други сънаследник /ищеца/ не защото знае къде живее съсобственикът ѝ и има връзка с него на установен между тях адрес /както се твърди при поставянето на въпроса/, а защото страните са съсобственици въз основа на наследствено правоприемство и това становище съответства на разрешението, дадено с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. С него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението е част от имуществото на наследодателя и независимо, че само един от наследниците остава в наследствения имот, той владее своята идеална част и същевременно държи идеалната част на другия сънаследник. Ето защо не може да се приеме и тезата на жалбоподателката, че след като тя, а не ищецът, е въведена във владение на процесните имоти, то от този юридически факт произтичат правата ѝ върху целите имоти. Поддържаното противоречие със задължителната съдебна практика като основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

2. Какъв е кръгът на новите доказателства, които могат да се допуснат извън преклузивните срокове по чл. 147 ГПК и такива „нови доказателства“ ли са представените от ищцовата страна след първото по делото заседание, включително и в последното по делото заседание пред РС - Карлово в настоящото дело - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 168/11.04.2012 г. по гр. д. № 844/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 300/04.01.2012 г. по гр. д. № 136/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 844/15.02.2011 г. по гр. д. № 1802/2009 г. на ВКС, IV-то г. о.

Жалбоподателката сочи, че съдът на два пъти допуснал представяне от ищеца далеч извън преклузивните срокове по чл. 147 ГПК на писмени доказателства, които не са нови, тъй като са с дати, предхождащи образуването на делото, с които ищецът не е имал никаква трудност да се снабди своевременно и които не кореспондират с издаденото от съда на ищеца съдебно удостоверение за снабдяване с документи за процеса. От изложението в касационната жалба става ясно, че това са доказателствата, находящи се на л.л. 272-307 от първоинстанционното дело, които са били представени в съдебното заседание на 23.01.2019 г. /л. 259/ и приети в закрито заседание на 15.02.2019 г. /л. 308/, както и доказателствата, няходящи се на л.л. 334-339 от първоинстанционното дело, които са били представени с молба № 4389/11.04.2019 г. /л. 333/ и приети в съдебното заседание на 06.06.2019 г. /л.л. 344-345/. Тези доказателства не са послужили за постановяване на неблагоприятно за жалбоподателката решение. Така, документите за заплатени от ищеца данъци и н. а. № ..../2011 г. за дарение на недвижим имот са обсъдени във връзка с представения отказ от наследството на Е. С., но съдът е приел, че те не представляват конклудентни действия по приемане на наследството, поради което и приел, че отказът е произвел правно действие. Нотариалната покана от 16.04.2010 г., декларация оттегляне на пълномощия от 24.03.2010 г., декларация за отмяна на пълномощия от 20.03.2017 г., н. а. №№ .../1997 г., ..../1997 г., ...../1998 г. и ..../1995 г. не са обсъдени и от тях не са формирани никакви фактически и правни изводи. Единствените доказателства от посочените две групи, които са били съобразени от съда, са удостоверенията за наследници на Е. С. и Н. С., без които обаче спорът не е могъл да бъде разрешен, защото в хода на делото е изяснено, че това са наследодателите, от които произхождат делбените имоти. С оглед изложеното не може да се приеме, че въззивният съд е процедирал в противоречие със съдебната практика за приемане на доказателства след изтичането на преклузивните срокове.

3. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти - поддържа се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, илюстрирана с решение № 15/06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г. на II-ро г. о., решение № 25/06.07.2012 г. по гр. д. № 1035/2010 г. на I-во г. о., решение № 372/07.08.2012 г. по гр. д. № 121/2010 г. на I-во г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I-во г. о., решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2010 г. на I-во т. о., решение № 32/02.03.2011 г. по т. д. № 328/2010 г. на II-ро т. о., и решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г. на III-то г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Жалбоподателката сочи, че въззивният съд не е обсъдил представените с отговора на исковата молба доказателства, свидетелските показания в тяхната цялост и протоколите от разпит на свидетели по нотариалните дела.

С отговора на исковата молба са представени доказателства за заплатени от ответницата по иска /сега жалбоподателка/ данъци и такса битови отпадъци. В мотивите към обжалваното решение тези документи са посочени като част от доказателствата по делото. Когато се е произнасял по защитното възражение за придобиване на делбените имоти по давност, въззивният съд е приел, че не е установено извършването на активни действия от страна на ответницата, които да установяват, че тя е манифестирала пред ищеца намерението си да свои имотите след възстановяването им. Това означава, че при формирането на правораздавателната си воля въззивният съд е взел предвид всички представени по делото доказателства, относими към това възражение, включително и документите за заплатени данъци и такса битови отпадъци, поради което не е процедирал в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК.

Не се установява противоречие и във връзка с гласните доказателства, които са обсъдени подробно и съдържащите се в тях сведения за релевантните по делото факти са изложени в цялост, а впоследствие са формирани и съответните правни изводи.

Съдебната практика приема, че според принципа на непосредственост при разглеждането на делото, прогласен в разпоредбата на чл. 11 ГПК, съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор. Както заявяването на исканията, твърденията, възраженията и доводите на страните, така и събирането на доказателствата трябва да се извършват пред и от оня съд, който ще решава делото. Принципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания, събрани в друго производство /решение № 66/12.03.2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г. на ВКС, IV-то г. о./. Съобразно тази съдебна практика, застъпвана трайно и последователно от ВС и ВКС, следва да се приеме, че съдът, разглеждащ спора по иска за делба, не може да обсъди и да постави в основата на своето решение свидетелските показания, събрани в нотариалното производство по издаване на нотариалните актове, с които жалбоподателката е била призната за собственица на делбените имоти на основание придобивна давност. А това означава, че не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

4. Следва ли постановяване на въззивното решение въззивният съд да изложи свои собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, и доказателствата, на които те се позовават в подкрепа на тезите си, и които имат значение за решението по делото- поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС: решение № 7/08.02.2012 г. по гр. д. № 510/2011 г. на II-ро г. о., решение № 209/20.02.2018 г. по т. д. № 1096/2017 г. на I-во т. о., решение № 374/22.11.2010 г. по гр. д. № 219/2010 г. на II-ро г. о., решение № 832/26.10.2009 г. по гр. д. № 3790/2008 г. на I-во г. о., и решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на I-во т. о.

Въпросът е поставен при предпоставка, която не е налице. Не съответства на мотивите към обжалваното решение твърдението на жалбоподателката, че въззивният съд не е обсъдил доводите относно обосноваността и законосъобразността на първоинстанционното решение в светлината на направените самоотводи на два съдийски състава. Не съответства и твърдението, че няма становище по доводите за валидността и тежестта на атакуваните от ищеца констативни нотариални актове, с които ответницата е призната за изключителен собственик на делбените имоти. С ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Прието е също така, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /а в случая ищецът се легитимира за собственик на 1/2 ид. ч. с решенията на поземлената комисия за възстановяване на собствеността, които, ведно със скиците към тях, имат силата на констативни нотариални актове/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването е по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд не е поставил в основата на своето решение нотариалните актове, с които е признато правото на ответницата на собственост по давност, а е обсъдил относимите за спора доказателства, като е приел, че макар същата да е титуляр на актовете, не е изключителен собственик на имотите на основание придобивна давност. Ето защо, като е отменил частично н. а. № ...../2014 г., въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

5. Липсата на изрични указания от страна на решаващия съд и липсата на активни процесуални действия от страна на решаващия съд, с които да бъде задължена страна в процеса да представя всички доказателства в заверен препис за другата страна, явява ли се нарушение на нормата на чл. 9 ГПК от страна на съда, което води до липсата на равна възможност на страните да упражняват процесуалните си права - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че същият е от значение за точното прилагане на закона.

Въпросът изхожда от разбирането на жалбоподателката, че законът възлага задължение на страната, която представя в открито заседание писмени доказателства, да представи преписи от тях за насрещната страна. Това разбиране не съответства на уредбата в ГПК по посочването, представянето, допускането и събирането на доказателства. Задължен да представи преписи от писмените доказателства според броя на ответниците е ищецът, когато представя такива с исковата молба - чл. 128, т. 3 вр. чл. 127, ал. 2 ГПК. Извън тази хипотеза както ищецът, така и ответникът нямат задължение да представят преписи от писмените доказателства, когато ги представят в открито заседание - законът не съдържа такова изискване. При представянето им в открито заседание е необходимо само физическото им предоставяне в държане на съда, без да е нужно представянето на препис от тях за насрещната страна. Дължимото от съда процесуално действие е да уведоми страната за доказателствените искания на насрещната страна /като се има предвид, че това не е необходимо в случаите, когато доказателственото искане се прави в открито заседание, за което насрещната страна е била редовно призована/, както и да осигури възможност за изразяване на становище по тях - чл. 8, ал. 3 ГПК. По този начин се обезпечава спазването и на принципа на равенството, който задължава съда да осигури на страните равна възможност да упражняват предоставените им права. А след като правната уредба е ясна и при прилагането ѝ не възникват затруднения, то и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

6. Кои доказателства следва да се приемат за достатъчни от съда, когато страна, която притежава недвижим имот в идеална съсобственост, в процеса се домогва да докаже, че като собственик на идеална част от недвижимия имот владее, а не просто държи другата идеална част от имота; или как се доказва владение, а не просто държане на идеална част от недвижим имот - по този въпрос също се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения, че същият е от значение за точното прилагане на закона.

Така поставеният въпрос е теоретичен и на него не може да се даде общовалиден за всички възможни хипотези отговор. При прилагането на института на придобивната давност възникват най-различни спорове, които съдебната практика не е в състояние предварително да обхване и да даде разрешение на всеки един от тях, като посочи кои доказателства могат да формират извод, че съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, е обективирал спрямо съсобственика си намерението да владее неговите идеални части за себе си. Разрешението следва да се даде по всеки конкретен спор с оглед на неговата специфика, което въззивният съд е сторил в разглеждания случай. За съответствието на обжалваното решение с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК, с което е дадено нормативно тълкуване на разпоредбата на чл. 69 ЗС, е достатъчно, че въззивният съд не е установил действие, което да обективира конкретен акт на жалбоподателката на завладяване на идеалните части на ищеца. Ето защо основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице.

В тежест на ищеца следва да се възложат разноските, направени от ответницата по иска за отговора на подадената от първия касационна жалба, които са в размер на 520 лева, видно от договор за правна защита и съдействие серия А, 0325243, № 27К345/08.2020 г. Разноските във връзка с подадените касационни жалби, които не се допускат до разглеждане по същество, следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.