Определение № 2588 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3322/2023 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ответника по делото „Електроразпределение север“ АД срещу определение № 331/29.06.2023 г., постановено по ч. възз. гр. дело № 223/2023 г. на Великотърновския апелативен съд (ВтАС). Въззивното определение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено частично определение № 374/10.04.2023 г. по възз. гр. дело № 739/2022 г. на Великотърновския окръжен съд (ВтОС), частично е оставена без уважение молбата по чл. 248 от ГПК на жалбоподателя за изменение в частта за разноските на определение № 256/09.03.2023 г. по същото възз. гр. дело № 739/2022 г. на ВтОС – в частта `и за присъждане на всички разноски за адвокатско възнаграждение по делото.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение. В жалбата се подържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваната част от определението.

В изложението към жалбата, като общи основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 78, ал. 4 и ал. 5 от ГПК: 1) когато съдът е сезиран с искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК, следва ли да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, както и преценката си за съотношението (несъответствието) на цената на адвокатската защита с възприетата от него фактическа и правна сложност на делото; 2) има ли правно значение за преценката на основателността на възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК размерът на заплатеното от правещия възражението адвокатско възнаграждение за представителство в същото съдебно производство; със заплащането на същото или по-високо по размер адвокатско възнаграждение, правещата възражение за прекомерност страна признава ли причинно-следствена връзка между възнаграждението, което е заплатила на своя адвокат, с фактическата и правна сложност на делото, обусловили и по-високия размер на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответната страна; и 3) има ли ответникът право на разноски при прекратяване на производството поради отказ от иска и това право на ответника обвързано ли е с наличието на данни по делото за осъществени процесуални действия от ответника чрез пълномощник-адвокат, както и с осъществено същинско разглеждане на спора; длъжен ли е съдът да присъди разноските на ответника, без да преценява конкретно извършвани ли са процесуални действия от адвоката му, събирани ли са доказателства, стигнало ли се е до същинско разглеждане на спора. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че апелативният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК и определение № 359/25.07.2016 г. по ч. търг. д. № 647/2016 г. на I-во търг. отд.; по втория въпрос – в противоречие с определение № 50114/18.04.2023 г. по гр. д. № 1644/2022 г. на IV-то гр. отд.; и по третия въпрос – в противоречие с определение № 76/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4562/2018 г. на III-то гр. отд., определение № 500/05.07.2012 г. по ч. гр. д. № 282/2012 г. на IV-то гр. отд. и определение № 155/01.04.2016 г. по ч. гр. д. № 1347/2016 г. на IV-то гр. отд.

Насрещната страна – ищецът Х. С. А., в отговора си на частната касационна жалба излага съображения за неоснователност на същата; не заявява становище по допускането на касационното обжалване.

В мотивите към обжалваното определение апелативният съд е приел за установени следните обстоятелства, релевантни за процесните разноски за адвокатско възнаграждение на жалбоподателя: С решение № 900/29.12.2020 г. по гр. д. № 1914/2020 г. на Великотърновския районен съд (ВтРС) е признато за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество-жалбоподател сумата 5 004.16 лв. по фактура от 19.06.2020 г., представляваща начислена стойност за ел. енергия за периода 30.03.2016 г. - 21.11.2019 г. Това решение е потвърдено с решение № 266/22.06.2021 г. по възз. гр. д. № 116/2021 г. на ВтОС, което обаче е отменено с решение № 50180/12.10.2022 г. по гр. д. № 3675/2021 г. на III-то гр. отд. на ВКС и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВтОС. При новото разглеждане на делото – по възз. гр. д. № 739/2022 г., ищецът е направил частичен отказ от иска – в размер на 24.16 лв., и с протоколно определение от 23.11.2022 г. производството по делото е прекратено частично за сумата 24.16 лв., съответно – първоинстанционното решение на ВтРС е обезсилено в тази част, но с определение № 206/14.02.2023 г. по ч. гр. д. № 207/2023 г. на III-то гр. отд. на ВКС е отменено това определение от 23.11.2022 г. на ВтОС. С молба от 22.02.2023 г. ищецът е направил отказ изцяло от предявения иск, като е заявил, че поддържа възраженията си по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на насрещната страна за всяка инстанция. С определение № 256/09.03.2023 г. ВтОС е прекратил изцяло производството по делото на основание чл. 233 от ГПК и е обезсилил първоинстанционното решение, като е осъдил ищеца да заплати на ответника-жалбоподател разноски по делото, включващи (освен други) и такива за адвокатско възнаграждение за първата, за въззивната (при първото разглеждане на делото) и за касационната инстанции – в размер от по 650 лв. за всяка от тези инстанции, определен като е намален, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, пълният им заплатен размер от по 1 392 лв. за всяка от тези инстанции. Определението в частта му за прекратяването на производството не е обжалвано и е влязло в сила. В молбата си по чл. 248 от ГПК за изменение на това определение в частта му за разноските дружеството-жалбоподател поддържа, че претендираното от него, като разноски, адвокатско възнаграждение от по 1 392 лв. за всяка инстанция е с включен ДДС, а без него възлиза на 1 160 лв., и не е прекомерно спрямо цената на иска и фактическата и правна сложност на делото, като дружеството претендира разноски в същия размер и за новото разглеждане на делото от окръжния съд, както и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС за частното производство пред ВКС. С постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 374/10.04.2023 г. ВтОС е оставил без уважение молбата на ответника в тази `и част – относно разноските за адвокатско възнаграждение.

При тези обстоятелства по делото, апелативният съд е изложил следните съображения относно процесните разноски за адвокатско възнаграждение на жалбоподателя:

Намерил е за основателно възражението на ищеца за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, като е приел, че съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ – в редакцията към ДВ бр. 68/2020 г., минималният размер на адвокатското възнаграждение, съобразно интереса – 5 004.16 лв., възлиза на 580 лв., а платеното от ответното дружество адвокатско възнаграждение за всяка инстанция е в размер на 1 160 лв. без ДДС, респ. – 1 392 лв. с ДДС. Приел е още, че „разликата не е незначителна“, като в тази връзка е посочил, че взема предвид, че спорът не се отличава със съществена фактическа и правна сложност. С оглед на това апелативният съд е намерил, че възнаграждението е прекомерно и размерът му правилно е намален от окръжния съд до 650 лв. Също в тази връзка ВтАС е изложил и съображения, че адвокатското възнаграждение, платено от ищеца на упълномощения от него адвокат, не е предмет на преценка за прекомерност, и по тази причина не може да бъде критерий при преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ответника и претендирано като разноски, които да следва да бъдат възмездени. Съдът е посочил, че в този смисъл е несъстоятелно съпоставянето на двете възнаграждения, което жалбоподателят прави в частната си жалба.

На следващо място апелативният съд е съобразил, че пълномощникът на ответника е регистриран по ЗДДС, предвид което е приел, че съгласно § 2а от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, върху определеното адвокатско възнаграждение в размер на 650 лв. следва да се начисли и да бъде присъдено ДДС в размер от по 130 лв. за първоинстанционното, за въззивното производство (при първото разглеждане на делото) и за касационното производство – общо 390 лв., като е приел, че дължимият размер на разноските за адвокатско възнаграждение за всяка от тези три инстанции е от по 780 лв. с включен ДДС.

Относно образуваното пред ВтОС ново въззивно производство – след връщането на делото от ВКС, апелативният съд е приел, че не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, по следните съображения: От една страна съдът е посочил, че правото на адвокатско възнаграждение при връщане на делото за ново разглеждане е предвидено изрично в чл. 2, ал. 4 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ. От друга страна е приел, че в случая повторно разглеждане на спора не е извършено, като е посочил, че всички доводи и оплаквания на жалбоподателя-ответник за незаконосъобразност на първоинстанционното решение са изложени във въззивната жалба, защитата по същество е осъществена в първото производство пред окръжния съд; след връщане на делото окръжният съд по своя инициатива и съобразно указанията на ВКС е допуснал съдебна експертиза, но такава експертиза не е изготвена поради първо частичното, а впоследствие и изцяло прекратяването на делото; през по-голямата част от производството пред окръжния съд делото е било изпратено във ВКС за произнасяне по подадената от жалбоподателя-ответник частна жалба срещу определението за частично прекратяване на делото, а след това, непосредствено след връщането му, същото е изцяло прекратено на основание чл. 233 от ГПК поради отказа от иска. Предвид така изложеното, апелативният съд е приел, че същинско разглеждане на спора не е извършено, не са извършвани процесуални действия, не са събирани доказателства, съответно – разноските за адвокатско възнаграждение за защита в това производство не следва да бъдат възлагани в тежест на другата страна.

Позовавайки се на чл. 11 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, апелативният съд е приел, че разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника-жалбоподател в частното производство пред ВКС, в размер 480 лв., не са прекомерни и се дължат от ищеца.

По така изложените съображения, с необжалваната част от определение № 331/29.06.2023 г. ВтАС е присъдил в полза на жалбоподателя-ответник допълнително (над присъдените от ВтОС) и следните разноски за адвокатско възнаграждение – последната сума от 480 лв. и посочената по-горе дължима сума за ДДС от 390 лв.; респ. – с обжалваната част от определение № 331/29.06.2023 г. – с частичното потвърждаване на определение № 374/10.04.2023 г. на ВтОС, без уважение е оставена и от апелативния съд молбата по чл. 248 от ГПК на жалбоподателя за присъждане на разноските за адвокатското възнаграждение в размер 1 392 лв. за новото въззивно производство след връщането на делото от ВКС, както и за разликите над приетите за дължими от по 780 лв. – до 1 392 лв. – за всяка от останалите три инстанции по делото.

Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав намира следното относно допускането на касационното обжалване:

Формулировката на първия правен въпрос, поставен от страна на жалбоподателя, се нуждае от уточнение и конкретизация (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), както следва: когато съдът се произнася по искане (възражение) по чл. 78, ал. 5 от ГПК, следва ли да изложи мотиви относно действителната фактическа и правна сложност на делото, и да извърши преценка за съотношението (съответствието или несъответствието) на същата с цената на осъществената адвокатска защита и заплатеното за нея адвокатско възнаграждение. Разрешение на този въпрос е дадено в задължителната практика на ВКС, обективирана в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, където е разяснено следното: Основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай (например – задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси, определя сложност в по-ниска степен). След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар. Това разрешение е доразвито в посоченото от жалбоподателя определение № 359/25.07.2016 г. по ч. търг. д. № 647/2016 г. на I-во търг. отд. на ВКС, в което е прието, че при направено искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелствата, от значение за преценката за фактическа и правна сложност на делото, като броя на предявените искове, извършените от страните процесуални действия в хода на процеса, правната сложност на казуса и доколко по него има установена задължителна съдебна практика, на колко инстанции е гледано делото и дали в следващите инстанции са събирани нови доказателства и др.

В противоречие с така цитираната практика (включително задължителна такава) на ВКС, ВтАС е приел, че спорът не се отличава със съществена фактическа и правна сложност, без да е изложил каквито и да било съображения (мотиви) за този свой извод, както и за следващите от него решаващи изводи, че е прекомерен и че правилно е намален от ВтОС размерът на заплатеното от ответника-жалбоподател адвокатско възнаграждение за три от производствата пред съдебните инстанции по делото. Следователно, касационното обжалване следва да се допусне по първия правен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Апелативният съд по никакъв начин не е обсъждал и не е дал разрешение на втората част от втория правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК, а именно: със заплащането на същото или по-високо по размер адвокатско възнаграждение, правещата възражение за прекомерност страна признава ли причинно-следствена връзка между възнаграждението, което е заплатила на своя адвокат, с фактическата и правна сложност на делото, обусловили и по-високия размер на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответната страна. Поради това, тази част от втория въпрос (която може да се разглежда и като самостоятелен въпрос) не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. С изложените от него съображения в мотивите към обжалваното определение, апелативният съд е дал отрицателен отговор на първата част от втория правен въпрос, а именно – приел е, че размерът на заплатеното адвокатско възнаграждение от страната направила възражението (искането) по чл. 78, ал. 5 от ГПК, е обстоятелство, което е ирелевантно (без правно значение) за извършваната от съда преценка относно основателността на това възражение (искане) за намаляване поради прекомерност на размера на разноските за адвокатско възнаграждение, заплатено от насрещната страна по делото. В посоченото от жалбоподателя определение № 50114/18.04.2023 г. по гр. д. № 1644/2022 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е възприето противоположно разрешение, като е прието, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от страната направила възражението (искането) по чл. 78, ал. 5 от ГПК, по същество е от решаващо значение за преценката на съда по чл. 78, ал. 5 от ГПК, тъй като с него тази страна „признава наличието на причинно-следствена връзка“ между размера на това заплатено от нея възнаграждение и фактическата и правна сложност на делото, предвид което е прието и че когато то надхвърля или е равно по размер на адвокатското възнаграждение заплатено от насрещната страна, това изключвало извод за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Това разрешение обаче от своя страна е в противоречие с цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, обективирана в мотивите към т. 3 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК, съгласно която, извършваната от съда преценка относно действителната фактическа и правна сложност на делото, респ. – и изводът му за наличието или не на прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, следва да са мотивирани и основани на обективни критерии – конкретно установени обстоятелства по делото, а не да се базират единствено на съпоставка на размерите на платените от двете насрещни страни адвокатски възнаграждения; още повече, че при извършване именно на обективна преценка, съдът може да достигне до извод, че разноските и на двете страни за адвокатски възнаграждения са прекомерни спрямо действителната фактическа и правна сложност на делото. При това положение, възприетият от апелативния съд отрицателен отговор на първата част от втория въпрос, макар и в противоречие с посоченото от касатора определение на ВКС, е в съответствие с задължителната практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение, поради което по отношение на тази част от въпроса не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Формулировката и на третия изведен от касатора правен въпрос – такъв по тълкуването и приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК, също се нуждае от уточнение и конкретизация, както следва: има ли ответникът право на разноски при прекратяване на производството поради отказ от иска и възникването на това негово право обвързано ли е от наличието на осъществени по делото процесуални действия на страните и съда, респ. – от техния обем. В посоченото от жалбоподателя определение № 76/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4562/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС е дадено следното разрешение на този въпрос: Съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото; без значение е в кой момент ищецът е оттеглил иска си. Подлежат на присъждане всички разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установяване той е представил надлежни доказателства. Според чл. 81 от ГПК, във всеки акт, с който приключва делото пред съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Когато основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника – оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на жалба, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решението/определението в частта за разноските. Правилото е, че се присъждат всички разноски, които са направени, въз основа на доказателствата за тях, които са представени по делото. Данните относно осъществените процесуални действия от страна на упълномощения адвокат са ирелевантни, тъй като делото се прекратява единствено по волята на насрещната страна по спора. Изплатеното адвокатско възнаграждение не следва да остава в тежест на възложителя по договора, само защото производството по делото е прекратено по волята на другата страна, преди адвокатът да е предприел действия по защита на интересите на довереника си. Ищецът е дал повод за завеждане на делото, поради което ответникът е направил разходи, за да осигури защитата си. В същия смисъл са и другите две определения, посочени от касатора – определение № 500/05.07.2012 г. по ч. гр. д. № 282/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 155/01.04.2016 г. по ч. гр. д. № 1347/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в тях практика на ВКС. Настоящият съдебен състав изцяло възприема тази константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 78, ал. 4 от ГПК, като намира за нужно да посочи в допълнение, че при присъждането на разноските в полза на ответника при прекратяване на производството по делото, извършените от страните и съда процесуални действия и техният обем могат да бъдат от значение само за размера на разноските за заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение – единствено при направено от ищеца искане (възражение) за прекомерност на същите по чл. 78, ал. 5 от ГПК – предвид и отговора на първия правен въпрос по настоящото дело.

В противоречие с тази константна практика на ВКС, ВтАС е приел, че в случая на ответника-жалбоподател изобщо не се дължат разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в производството при новото разглеждане на делото от окръжния съд като въззивна инстанция (след връщането от ВКС), по съображения, че в това производство не било извършено същинско разглеждане на спора, не били извършвани процесуални действия и не били събирани доказателства. Следователно, касационното обжалване следва да се допусне и по третия правен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Като е разрешил в противоречие с практиката на ВКС двата правни въпроса, по които се допуска касационното обжалване, апелативният съд е достигнал и до неправилни изводи относно размера на процесните разноски за адвокатско възнаграждение на ответника-жалбоподател, а това от своя страна е довело до неправилност и на крайния резултат, постановен с обжалваната пред настоящата касационна инстанция част от определение № 331/29.06.2023 г. Напълно необосновано – без да извърши каквато и да било преценка както относно фактическата и правна сложността на делото пред всяка от инстанциите, така и относно съотношението (съответствието или несъответствието) на същата с цената на осъществената адвокатска защита и заплатеното за нея адвокатско възнаграждение от страна на ответника-жалбоподател, апелативният съд неправилно – в нарушение на чл. 78, ал. 5 от ГПК е приел, че тези разноски – в размер от по 1 160 лв. без ДДС, респ. – 1 392 лв. с ДДС за първата, за въззивната (при първото разглеждане на делото) и за касационната инстанции, били прекомерни и следвало да бъдат намалени до размер от по 650 лв. В тази връзка – относно нормативно установения минимален размер на адвокатското възнаграждение, ВтАС също неправилно е приложил отменената редакция на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ – ДВ бр. 68/2020 г., вместо приложимата в случая – действаща редакция на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ – ДВ бр. 88 от 2022 г., която е в сила към момента на извършването на преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК, както от апелативния съд – при постановяването на определение № 331/29.06.2023 г., така и от окръжния съд – при постановяването на определение № 256/09.03.2023 г. и определение № 374/10.04.2023 г. Неправилно – в нарушение на чл. 78, ал. 4 от ГПК, ВтАС не е присъдил изобщо разноски за заплатеното от ответника-жалбоподател адвокатско възнаграждение за производството при новото разглеждане на делото от окръжния съд като въззивна инстанция (след връщането от ВКС), въпреки установеното прекратяване на исковото производство на основание чл. 233 от ГПК – поради направения от ищеца отказ от иска. В тази връзка (както стана ясно при обсъждането на третия правен въпрос – вторият, по който се допуска касационното обжалване) апелативният съд неправилно е обсъждал обстоятелства, които са ирелевантни за присъждането на разноски съгласно чл. 78, ал. 4 от ГПК, и макар тези обстоятелства да са релевантни за приложението на чл. 78, ал. 5 от ГПК – с оглед направеното от ищеца възражение (искане) за намаляване поради прекомерност и на тези разноски, ВтАС не е приложил по отношение на тези разноски и разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, което също е довело до неправилност на обжалваната част от определението му.

По така изложените съображения, обжалваната част на определение № 331/29.06.2023 г. на ВтАС следва да бъде отменена като неправилна, а правният спор между страните относно дължимия от ищеца на ответника-жалбоподател размер на направените от последния разноски за адвокатско възнаграждение по делото, следва да бъде разрешен от настоящата касационна инстанция.

Исковото производство по делото е образувано по отрицателен установителен иск за недължимост от ищеца на ответника на сумата 5 004.16 лв., начислена по фактура и съставляваща стойност на електроенергия за периода 30.03.2016 г. – 21.11.2019 г. Исковата молба е основана на множество твърдения за релевантни за спора обстоятелства, както и на значителни по обем правни съображения за недължимост на процесната сума, основани на разпоредби от ЗЕ, ЗИ, ЗПП, ПИКЕЕ (както отменените от 2013 г., така и действащите от 2019 г.) и общите условия на дружеството-ответник. С исковата молба е направено искане за събиране на множество писмени доказателства, като е представено само едно такова – процесната фактура. С отговора на исковата молба ответникът-жалбоподател, чрез процесуални си пълномощник-адвокат, е оспорил основателността на иска, като в тази връзка също е изложил твърдения за релевантни за спора обстоятелства, както и правни съображения, основани на ЗЕ и ПИКЕЕ от 2019 г. С отговора на исковата молба са представени множество писмени доказателства, направени са и доказателствени искания за изслушване на съдебно-техническа експертиза и за разпит на един свидетел. В първоинстанционното производство са проведени две открити съдебни заседания, в които ответникът е бил представляван от адвоката си; в първото от тези заседания са приети писмените доказателства и заключението на вещото лице, без направени оспорвания, а във второто заседание са проведени разпитът на свидетеля и устните състезания между страните; всяка от страните, чрез процесуалния си пълномощник-адвокат е представила значителна по обем писмена защита. Във въззивната жалба на ответника процесуалният му пълномощник е изложил оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон, както и подробни съображения по съществото на спора, основани на разпоредби на ЗЕ и ПИКЕЕ от 2019 г.; чрез пълномощника си ищецът е подал подробен отговор на въззивната жалба. Във въззивното производство доказателства не са събирани, по него е проведено едно открито съдебно заседание, в което ответникът-жалбоподател е бил представляван от адвоката си, който отново е представил подробна писмена защита; такава е представена и от страна на ищеца. В касационната жалба процесуалният пълномощник на ответното дружество е изложил подробни оплаквания и съображения за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, както и за необоснованост на въззивното решение. В изложението към касационната жалба са формулирани седем правни въпроса – пет процесуалноправни и два материалноправни, като по отношение на процесуалновправните въпроси е наведена и обоснована допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а по отношение на материалноправните въпроси – тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В откритото съдебно заседание пред ВКС адвокатът на ответника-жалбоподател е пледирал, като е поддържал оплакванията за неправилност на въззивното решение, наведени с касационната жалба.

При така установените обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че обсъдените по-горе производства пред трите инстанции по делото се отличават с немалка фактическа и правна сложност, още повече, че правният спор по делото е по тълкуването и приложението на ПИКЕЕ от 2019 г. – нов нормативен акт, по който – през периода на развитие на тези производства пред трите инстанции – все още няма формирана и утвърдена съдебна практика, а още по-малко – такава на ВКС, което сочи на по-голям интензитет на правната сложност на делото. С оглед това, предвид и адекватния на тази сложност, обем на процесуалните действия, предприети от процесуалния пълномощник-адвокат при осъществената от него защита на ответника пред всяка от тези три инстанции, съдът намира, че разноските за заплатеното възнаграждение от по 1 160 лв. без ДДС за всяка от тези инстанции, които по размер не надхвърлят със 150 % (един път и половина) минималния размер на възнаграждението от 800.42 лв. без ДДС, определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, напълно съответстват на усилията за осъществената адвокатска защита и не са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. При това положение ищецът дължи на ответника, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, пълния размер на тези разноски от по 1 392 лв. – с включен и ДДС (съгласно § 2а от ДР на Нар. № 1/09.07.2004 г. за МРАВ) за всяка от трите инстанции, т.е. дължи се и неприсъдената от апелативния съд разлика над приетата за дължима от него сума от по 780 лв. до 1 392 лв. – за всяка от тези три инстанции по делото, или – общо 1 836 лв. (= 3 х 612 лв.), която сума следва да се присъди с настоящото определение.

Както стана ясно от приетото за установено от апелативния съд, при новото разглеждане на делото от окръжния съд като въззивна инстанция (след връщането от ВКС) процесуалният пълномощник-адвокат на жалбоподателя-ответник не е осъществявал процесуални действия, пряко свързани със защитата по съществото на правния спор, тъй като всички доводи и оплаквания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение са изложени още във въззивната жалба; в това производство доказателства не са събирани – след връщането на делото окръжният съд по своя инициатива и съобразно указанията на ВКС е допуснал съдебна експертиза, която обаче не е изготвена и приета поради първо частичното, а впоследствие и изцяло прекратяването на делото; през по-голямата част от това производството пред окръжния съд делото е било изпратено във ВКС за произнасяне по подадената от жалбоподателя-ответник частна жалба срещу определението за частично прекратяване на делото, а след това, непосредствено след връщането му, същото е изцяло прекратено на основание чл. 233 от ГПК поради отказа изцяло от иска, направен от ищеца. Наред с това, от данните по делото, за това производство се установяват и следните обстоятелства, релевантни за преценката по чл. 78, ал. 5 от ГПК: Процесуалният пълномощник-адвокат на ответника-жалбоподател го е представлявал в две открити съдебни заседания. В първото от тях той е направил искане за отвод на едното от двете вещи лица, като е изложил съображения в тази насока, включително и в писмена молба; изложил е и подробни съображения за злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца – при направения от него частичен отказ от иска, като и за това е представено подробно писмено становище. Във второто съдебно заседание, въпреки явяването на процесуалните представители и на двете страни, делото е било отложено, тъй като същото физически се е намирало във ВКС.

При така установените обстоятелства, съдът намира, че производството по новото разглеждане на делото от окръжния съд се отличава със значително по-ниска фактическа и правна сложност, като и обемът на процесуалните действия и усилия на адвоката – пълномощник на ответника е много по-малък, в сравнение с тези в производствата пред инстанциите, обсъдени по-горе. С оглед това съдът намира, че направените за това производство разноски за заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер 1 392 лв. с ДДС са несъответни на тази фактическа и правна сложност и на обема на осъществената процесуална защита, т.е. – прекомерни са и следва да бъдат намалени до размер, гравитиращ до нормативно установения минимален такъв от 960.50 лв. с ДДС, а именно – на сумата от 1 000 лв.

В заключение – с настоящото определение ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника общо сумата 2 836 лв., представляваща дължими но неприсъдени от ВтОС и ВтАС разноски за адвокатско възнаграждение по делото.

Независимо от неговия изход, разноски за настоящото частно касационно производство не се дължат и не следва да се присъждат, тъй като то е такова по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК – относно разноските в исковото производство, като целта и уредбата на института на съдебните разноски, уреден в чл. 78 и чл. 248 от ГПК, не допускат кумулиране на нови задължения за разноски в рамките на процеса относно разноските по делото (в този смисъл е и константната практика на ВКС, цитирана и в посоченото от самия жалбоподател определение № 76/14.02.2019 г. по ч. гр. д. № 4562/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС).

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение