Определение № 135 от 04.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3499/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Столична община, представлявана от кмета й Й. Ф., чрез старши юрисконсулт К. З., срещу въззивното решение № 403 от 19.04.2021 год. по в. гр. д. № 336/2021 год. на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за разликата от 5 000 лв. до 20 000 лв. е постановено друго, с което е осъдена Столична община да заплати на Е. А. Х., на основание чл. 49, ал. 1 ЗЗД още 15 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 7.11.2018 год. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в съчетано счупване на долните краища на лакътната и лъчевата кост на дясна ръка и разкъсно-контузни рани по гръбната повърхност на втори, трети и четвърти пръсти на лявата ръка при падане в необезопасено пречиствателно съоръжение - утаителна шахта, находяща се в гр. София, ул."Поручик Г. Куюмджиев", като първоинстанционното решение в останалата му осъдителна част за сумата 5 000 лв. не е обжалвано. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение, като счита, че въззивният съд не е отчел правилно тежестта на увреждането, обема и естеството на претърпените болки и страдания, поради което определил несправедливо висок размер на присъденото обезщетение, в нарушение на чл. 52 ЗЗД и многобройната съдебна практика по приложението му. Макар и да се е позовал на цитираното решение на ВКС, въззивният съд не е отчел различията в уврежданията по двете дела, обосновали и различен период на лечение, което довело и до произнасяне без правилна оценка на фактите и доказателствата по спора, предмет на обжалваното въззивно решение. Искането на касатора е същото да се отмени поради допуснатите процесуални нарушения и делото се върне за ново разглеждане на въззивния съд или се постанови друго по същество на спора. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, като счита, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от полученото увреждане противоречи на съдебната практика, определяща други размери на обезщетения за сходен тип увреждане. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение, като в тази връзка цитира решение № 27 от 22.04.2019 год. по гр. д. № 1321/2018 год. на ІV г. о. на ВКС. В постъпилия в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор от Е. А. Х., чрез процесуалния й представител адв. Ян. А. от САК, същата оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, поради липса на формулирани конкретни правни въпроси, които да са обсъждани от съда и да са обусловили решението му, съгласно разясненията на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Счита, че липсват и изложени аргументи относно релевираната очевидна неправилност на решението. Искането е да не се допуска касационно обжалване на решението и й се присъдят направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото намира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключените от касационен контрол въззивни решения по чл. 280, ал. 3 ГПК. За да постанови решението си, въззивният съд се е позовал на формираната сила на присъдено нещо относно наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността на ответната община на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, тъй като същата не е изпълнила задължението си да поддържа изправността на пречиствателното съоръжение, част от общинската пътна мрежа /пар. 1, т. 1 ДР на ППЗП/ - първоинстанционното решение в осъдителната му част за присъдения размер от 5 000 лв. не е обжалвано от общината и е влязло в сила. Спорен пред въззивния съд е въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди, изразяващи се в болките и страданията на ищцата в резултат на настъпилата на 7.11.2018 год. злополука, при която ищцата се спънала във вдлъбната, необезопасена и необозначена канализационна шахта и паднала. Въз основа на кредитираната от съда медицинска експертиза е установено полученото при инцидента увреждане - съчетано счупване на долните краища на лакътната и лъчевата кост на дясна ръка и разкъсно-контузни рани по гръбната повърхност на втори, трети и четвърти пръсти на лявата ръка, проведеното консервативно лечение по закрито наместване на фрактурата и поставяне на гипсова имобилизация. Отчетен е периодът от 35 дни, в който ищцата се е нуждаела от чужда помощ при обслужване на ежедневните си нужди, наличието на видима деформация на дясна гривнена става, както и намаления с 30 % обем на движенията на същата става, което увреждане е пожизнено. Отчетено е наличието и на белези от раните по пръстите на лявата ръка със същия характер. Видът на получените увреждания и обстоятелството, че част от тях ще бъдат пожизнени, са обосновали извода на съда при определяне на размера от 20 000 лв. за обезщетяване на неимуществените вреди. Въззивният съд посочил, че е съобразил съдебната практика по този въпрос - решение № 183 от 30.06.2017 год. по гр. д. № 4028/2016 год. на ІV г. о. на ВКС, с което е присъдено обезщетение в размер на 22 000 лв. за сходни по характер увреждания, но по-тежки по степен с оглед на наложили се две оперативни интервенции, но пък с прогноза за пълно възстановяване. С оглед изложените от въззивния съд съображения поставеният от касатора въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания в резултат на увреждането е относим към решаващия извод по спора. Законът в чл. 52 ЗЗД разпорежда определянето му по справедливост от съда, като по приложението му е налице многобройна съдебна практика, в т. ч. задължителна. Така, още в ППВС № 4/1968 год. се съдържат разяснения относно понятието „справедливост“, не като абстрактно такова, а обосновано от преценката на конкретни обективно съществуващи обстоятелства. Сред многообразието на такива обстоятелства, относими към определяне на справедливо възмездяване на неимуществени вреди, намерили израз в множество постановени решения на ВКС, са както специфичните такива за конкретния спор, така и общозначими, като например икономическата обстановка, определяща и общественото възприемане за справедливост /напр. Р № 1 от 26.03.2012 год. по т. д. № 299/2011 год. ІІ т. о., Р № 28 от 9.04.2014 год. по т. д. № 1948/2013 год. на ІІ т. о., Р № 50 от 18.05.2017 год. по т. д. № 598/2016 год. на ІІ т. о. на ВКС и др/. Позоваването на цитираното от въззивния съд решение действително е в съответствие с приетото в съдебната практика разбиране, че справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на общоприетото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид /така в решение № 232 от 22.01.2018 год. по т. д. № 60404/2016 год. на ІV г. о./. Определянето на обезщетението в обжалваното въззивно решение обаче е осъществено в противоречие на горната съдебна практика, доколкото съдът е взел предвид само получените увреждания и обстоятелството, че част от тях ще бъдат пожизнени. Позоваване на сходство с увреждането в цитираната практика е необосновано с оглед изложените съображения за по-тежко такова и съдържащо се в този смисъл противоречие в тази част от мотивите. Поради тези съображения настоящият състав намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.