Определение № 59 от 09.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 2073/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. И. А. срещу решение №597/03.06.2021 г. по гр.д.№2671/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1456/24.02.2020г. по гр.д.№3194/16г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му от А. част, с която са уважени предявените от „Първа инвестиционна банка“АД срещу Й. И. А. искове по чл.422 ГПК и чл.430 ТЗ вр. чл.79 ЗЗД, като е признато за установено, че Й. А. дължи на „Първа инвестиционна банка“АД солидарно с Л. П. Л. сумата 243,13 евро, представляваща главница по договор за кредит от 10.06.2010г., отнасяща се за вноски с настъпил падеж за периода 20.03.2015г. – 21.08.2015г., възнаградителна лихва за същия период в размер на 5028,84 евро, наказателна лихва за същия период в размер на 32,56 евро и 192 лв. разноски за нотариални покани, ведно със законната лихва върху главницата от 21.08.2015г. и Й. А. е осъден да заплати на „Първа инвестиционна банка“АД: солидарно с Л. Л. сумата 92 238,49 евро, представляваща предсрочно изискуема главница по договора за кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 15.03.2016г., разноски в производството по чл.422 ГПК в размер на 349, 86 лв., разноски по заповедното производство в размер на 390,84 лв. и разноски в производството по осъдителния иск в размер на 4351 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материалната му незаконосъобразност. В тази връзка касаторът счита, противно на изводите на въззивния съд, че предсрочната изискуемост на задълженията по кредита е настъпила автоматично, предвид наличието на изрична такава клауза в договора, поради което приложимият към правното му положение на поръчител по договора преклузивен срок по чл.147 ЗЗД е започнал да тече от по-ранна от възприетата от съда дата /датата на получаване на едностранното писмено уведомяване на длъжника от страна на банката/, като отговорността му е била погасена както към момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и към този на завеждането на исковата молба срещу него. Поддържа се искане за отмяна на решението на САС и отхвърляне на предявените срещу А. искове. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава с посочване на хипотезите на чл.280 ал.1 т. 1 и т.3 ГПК, поддържайки в писменото си изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по въпросите: 1. От кога тече срокът по чл.147 ЗЗД, обвързващ отговорността на поръчителя – от датата на просрочието, от датата на настъпването на договорена автоматична предсрочна изискуемост и какво обхваща този срок – само просрочените вноски или при настъпила предсрочна изискуемост на цялото вземане, тъй като при настъпила предсрочна изискуемост е променен падежът на цялото вземане?; 2. Коя е датата на падежа на вземането в случаите на обявена предсрочна изискуемост – първоначално уговорената с договора за кредит или датата на настъпването на автоматична предсрочна изискуемост от която дата на изпълнение подлежи цялото вземане? От коя дата тече срока по чл.147 ЗЗД при обявена предсрочна изискуемост? и 3. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи от кога тече шестмесечнят срок по чл.147 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване изискуемостта на целия дълг при хипотеза на предсрочна изискуемост? Противоречие касаторът открива в разрешенията, дадени с решения №44/05.06.2017г. по гр.д.№60073/16г. на трето г.о. на ВКС и решение №83/26.05.2017г. по гр.д.№50394/2016г. на четвърто г.о. на ВКС. Счита,че отговорът на въпросите би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Първа инвестиционна банка“АД е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Претендира да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, Софийският апелативен съд е приел за безспорни фактите, че ответникът Й. А. е поръчител по договор за кредит от 10.06.2010г., сключен между праводателя на ищцовата банка и физическото лице Л. Л., като със сключен на същата дата договор за поръчителство се е задължил да отговаря солидарно с кредитополучателя за задълженията му по кредита, както и че от 20.01.2014г. главният длъжник е изпаднал в неизпълнение. По спорния между страните въпрос, касаещ настъпването на предсрочна изискуемост на цялото задължение по кредита съдът е развил съображения,основани на т.18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС и съпътстващата практика на ВКС, според която, волеизявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е необходимо във всички случаи, независимо от това дали е било уговорено изискуемостта да настъпва автоматично при неизпълнение на някое от задълженията по договора за кредит.По тези съображения съдът е отказал да сподели възражението на въззивника А. в обратния смисъл, като е посочил,че предсрочната изискуемост настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. Съобразявайки установените със съответните доказателства конкретни факти по делото, съдът е приел,че с изпадането на длъжника в просрочие от 20.01.2014г. за кредитора е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, което право същият е упражнил с отправянето на нотариални покани до длъжника и поръчителя, съдържащи съответното изявление и покана за извършване на доброволно плащане; нотариалните покани са били изпратени на адресите, посочени в договорите за кредит и поръчителство, и връчени при предпоставките на чл.47 ГПК на 14.07.2015г., съгласно уговореното между страните. Произнасяйки се по установителния иск по чл.422 ГПК, касаещ само неплатените вноски с настъпил падеж и относимите към тях възнаградителни, наказателни лихви и разноски за нотариални покани, въззивният съд е намерил за основателно /аналогично и на възприетото от първоинстанционния съд/ възражението на ответника А.,че по отношение на част от тези вноски, възлизащи в общ размер 769,42 евро и възнаградителна лихва 11 454,05 евро, към датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е бил изтекъл шестмесечният преклузивен срок по чл.147 ЗЗД, който е смятал от датите на падежите на всяка от тях, посочени в уговорките между страните. Тъй като във въззивната жалба не са били направени никакви конкретни оплаквания от страна на А. относно размера на останалите суми, за които искът по чл.422 ГПК е уважен от първата инстанция,съдът е потвърдил решението в тази му част, след като е констатирал, че не е налице неправилно приложение на императивни материално-правни норми в обжалваното решение. За да потвърди решението на СГС и в частта по предявения от кредитора и уважен от състава осъдителен иск по чл.430 ТЗ вр. чл.79 ЗЗД – за останалата част от усвоената по договора за кредит сума от 92 238,49 евро, съдът е приел /аналогично и на изложените в първоинстанционното решение мотиви/,че шестмесечният срок по чл.147 ЗЗД, на който се е позовал ответникът А. е започнал да тече не от изтичането на 150 дни след последното плащане /както е било поддържано от него с твърдението за настъпила автоматично предсрочна изискуемост на целия дълг/, а от датата на обявяване на предсрочната изискуемост с връчването на 14.07.2015г. по реда на чл.47 ГПК на изявлението на банката, отправено до него и,че този срок не е бил изтекъл към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не отговаря в този смисъл на общия критерий за допустимост нито един от поставените от касатора въпроси, чийто смисъл се свежда обобщено до въпроса при договори за кредит с погасяване на вноски, всяка от тях - на различни падежи, от кога тече срокът по чл.147 ЗЗД - от датата на падежа на всяка вноска или от настъпването на предсрочна изискуемост на целия дълг. Въпросите са формулирани от касатора в контекста на изложените от въззивната инстанция пространни мотиви, застъпващи тезата, че срокът тече от падежа на всяка отделна вноска и погасява отговорността на поръчителя по отношение само на нея. Тези мотиви не са решаващи /поради което и нямат обуславящ изхода на делото характер/, тъй като касаят единствено частта от иска по чл.422 ГПК, която е отхвърлена от първоинстанционния съд и, като ползваща ищеца, не е била предмет на обжалване от негова страна в производството пред въззивната инстанция.По отношение на частта от въззивното решение, с което е потвърдена уважената част от установителния иск по мотиви,че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК са били налице изискуеми и неплатени погасителни вноски по кредита, по отношение на които срокът по чл.147 ЗЗД не е бил изтекъл след съответните им дати на падежи, касаторът нито е изложил конкретни оплаквания, нито е формулирал релевантни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Обуславящ за изхода на спора по осъдителния иск би бил единствено въпрос, свързан с мотивите на съда,че независимо от предвидената в договора клауза за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на целия дълг по кредита, падежът му настъпва с връчването на изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, но такъв въпрос касаторът не е поставил в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Липсата на формулиран релевантен правен въпрос сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Цитираните от касатора съдебни решения на състави на ВКС не обосновават и приложимост на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – дадените в тях разрешения са по обобщения по-горе от настоящия състав въпрос и в смисъла, възприет както от първоинстанционния, така и от въззивния състави, с оглед мотивирането на извода за неоснователност на част от установителния иск и нямат отношение към предмета на обжалване пред настоящата инстанция, а прилагането им не би довело до положителен за касатора резултат. Приложението на допълнителното основание за селектирането на касационната жалба по чл.280 ал.1 т.3 ГПК не е и обосновано в писменото изложение с оглед причините и с целите, разяснени в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение