Определение № 2230 от 05.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2710/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 393 от 11.01.2024 г. по в. гр. д. № 15058/2021 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 20161538 от 22.07.2021 г. по гр. д. № 31296/2019 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от М. М. Р. срещу В. Й. Р. иск по чл.23, ал.1 СК за признаване за установено, че ищецът е изключителен собственик на апартамент № 47, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] поради трансформация на негови лични средства.

Въззивният съд се е позовал на свое определение № 1295 от 16.02.2022 г., в което по повод оплакването във въззивната жалба във връзка с доклада по чл.146 ГПК и съгласно разясненията в т.2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., е указал на страните, чу с оглед правната квалификация на правата, претендирани от ищеца – чл.23, ал.1 СК, имат възможност да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада, като е указал на ищеца доказателствената му тежест във връзка с възприетата от въззивния съд правна квалификация на иска по чл.23, ал.1 СК. Приел е за неоснователно оплакването в жалбата на М. М. Р., че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск по чл.23, ал.1 СК, вместо предявения иск по чл.21, ал.4 СК. Прието е, че когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право съобразно въведените от ищеца твърдения, но определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В настоящия случай първоинстанционният съд се е произнесъл по заявения с исковата молба петутим – да се признае за установено, че придобитият по време на брака на страните апартамент е лична собственост на предявилия иска съпруг, като е обсъдил основателността на съдържащите се в исковата молба твърдения за осъществяването на посочените факти и обстоятелства.

Прието е, че основният спор между страните е за произхода на средствата, вложени за придобиване на процесния апартамент.

Съдът е счел за недоказано твърдението на ищеца, че първоначалната вноска от 1800 лв., дадена за закупуване на апартамента, е негово лично имущество, представляващо част от полученото парично обезщетение за отчужден имот. Паричното обезщетение в размер на 6467 лв. е получено от ищеца през 1983 г., а апартаментът е закупен на 12.04.1990 г. След обсъждане на свидетелските показания съдът е заключил, че не е установено по безспорен начин към момента на осъществяване на покупко-продажбата от 1990 г. ищецът да е притежавал лични средства в размер на 1800 лв., които да са вложени при придобиване на собствеността на апартамента, като този извод не може да се основава на предположение. С кредитираните показания на св. И. се установява, че с течение на времето парите от обезщетението са били похарчени от страните и след това бащата на ищеца го е накарал да изтегли заем от ДСК.

Остатъкът от продажната цена в размер на 12 000 лв. представлява отпуснат на ищеца банков кредит. За погасяване на кредита са правени вноски от сестрата на ищеца в общ размер на 11468, 47 лева, съответно 5740 лева на 21.11.1991 г., 5500 лева на 30.04.1991 г. и 228, 47 лева на 21.10.1992 г., като с изплащането на последната сума в размер на 228, 47 лева окончателно е погасено задължението към ДСК. Средствата, получени от единия съпруг по договор за заем за закупуване на жилище, и вложени при закупуване на жилището, не обуславят извод за трансформация на негово лично имущество по смисъла на чл.23, ал.1 СК, а са общи, тъй като за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно - чл. 32 СК. Последващото погасяване на задълженията от единия от съпрузите с негови лични средства не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака на основание чл.127, ал.2 ЗЗД, във вр. чл.32 СК за заплащане на припадаща се част от платеното към банката.

Прието е също, че процесният недвижим имот е придобит по възмезден начин по време на брака на страните и преди фактическата им раздяла, настъпила най-рано в момента на заминаване на съпругата за САЩ, поради което е станал СИО.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца М. М. Р..

Жалбоподателят поддържа, че е предявил два иска – по чл.21, ал.4 – за липса на принос на ответницата в придобиване на спорния апартамент, и по чл.23 СК – че апартаментът е негова лична собственост, тъй като е заплатен с негови лични средства, получени по дарение от сестра му и от баща му. Съдът обаче се произнесъл само по втория иск. Неправилно въззивният съд приел, че първоинстанционният съд се произнесъл по заявения в исковата молба петитум. Освен това въззивният съд не обсъдил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и неправилно се доверил на свидетелите Ч. и И., чиито показания били общи, без конкретни дати, а освен това казаното от тях влизало в противоречие с казаното от другите свидетели, които били очевидци на събитията, за които говорят. Позовава се на обстоятелството, че той лично внесъл първоначалната вноска от 1800 лв. за закупуване на жилището и че по делото нямало доказателства ответницата да е разполагала с такава сума, при заплата от 120 лв., нито че тя е платила някаква част от цената. Голословни останали показанията на свидетелката Ч., че майката на ответницата дала 4000 лв. за закупуване на жилището. Сочи също, че жилището било закупено в момент, когато ответницата започнала да се дистанцира от семейния живот, насочвайки се към емиграция в чужбина. След заминаването й за САЩ на 03.05.1990 г. семейството престанало да съществува. Фактическата раздяла била в периода 03.05.1990 г. – 1994 г., като през 1994 г. бракът между страните бил прекратен с развод. Покупката на жилището станало няколко дни преди заминаването на ответницата за САЩ, а договорът за заем бил подписан след това – през м. юни 1990 г. Парите за изплащане на заема били дарени на жалбоподателя от неговата сестра и от баща му и с това презумпцията за съвместен принос по чл.21, ал.3 СК била опровергана. Съдът не обсъдил нотариално завереното от ответницата споразумение от 25.05.1994 г., представено по бракоразводното дело, в което ответницата признавала, че апартаментът е изключителна собственост на жалбоподателя. Съдът не взел предвид фактическата раздяла между страните, както и фактът, че единствено задължен по договора за заем е бил само ищецът М. Р. и че сумите за погасяване на заема му били дарени от неговия баща и от сестра му, което изключвало приноса на ответницата. Жилището не било закупено за нужди на семейството, тъй като към този момент вече не е имало семейство и никакви семейни взаимоотношения, а страните реално били във фактическа раздяла. Изложени са и доводи, че апартаментът е бил закупен и изплатен при действието на СК 1985 г. /отм./, както и че СИО обхваща само правата, но не и задълженията. СК /отм./ установявал лична отговорност на всеки съпруг за поетите от него задължения. По изключение солидарна е отговорността само ако поетите задължения са за нужди на семейството.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставят се следните въпроси:

1. Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба във връзка с правната квалификация на иска и да изложи мотиви кои приема и кои отхвърля като неоснователни;

2. Следва ли въззивната инстанция, когато е сезирана с иска по чл.21, ал.4 СК, да обсъди конкретната фактическа обстановка и да изложи правни изводи относно това приема ли за оборена или не презумпцията за съвместен принос на съпрузите;

3. Следва ли въззивният съд да направи анализ на всички доводи на страните и на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка и следва ли, ако не приема част от тях, да изложи мотиви защо не ги приема;

4. Следва ли да се приеме, че дадените парични средства от близки роднини /родител и сестра/ на единия съпруг са само за него, а не за двамата съпрузи или за семейството, когато това е безусловно установено по делото;

5. Следва ли да се приеме липсата на принос на единия съпруг и пълна трансформация на лични средства при придобиване на имота от другия, когато паричните средства, с които е заплатена продажната цена на закупения по време на брака недвижим имот, са дадени като дарение само на единия съпруг;

6. Следва ли съдът да приема за доказан факт, от значение за гражданско дело, и само от събрани косвени доказателства, стига съвкупната тяхна преценка да обосновава еднозначно извода, че относимият факт е бил осъществен;

7. Писмено изявление на страната по делото, което съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има ли характер на признание и притежава ли това признание доказателствено значение; Следва ли това признание да бъде обсъдено от съда и установеният с него факт съобразен при формиране на правните изводи.

8. При положение, че страните са разделени, не живеят заедно, нямат общо домакинство, нито деца, следва ли да се приеме, че между тях има общност и придобитото жилище ще служи за задоволяване на общи семейни нужди;

9. При положение, че имотът не е закупен за задоволяване нуждите на семейството, при това със заем, който е лично задължение на единия съпруг, следва ли съдът да приеме солидарна отговорност на съпрузите по заема, съответно да третира имота като СИО;

10. Следва ли да се дава превес на едни свидетелски показания пред други, при положение, че установяват един и същи факт и се подкрепят от други устни и писмени доказателства по делото.

Във връзка с основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, се поставят следните въпроси:

1. Допустимо ли е само въз основа на твърденията на един свидетел /Ч./ да се приеме за опровергано твърдението, заявено и доказано от всички останали свидетели, че имотът е закупен от ищеца само за него, а не за нуждите на семейството, при това само с негови лични средства и без принос от страна на ответницата;

2. Допуснато ли е процесуално нарушение от въззивния съд, при положение, че е депозирана жалба срещу решение по иск с основание чл.21, ал.4 СК, той да не обсъди релевантните за тази разпоредба основания;

3. Основание ли е да се приеме очевидна неправилност на въззивно решение, когато то е абсолютно необосновано и при неспазване на релевантната правна норма.

Ответницата в производството В. Й. Р. оспорва жалбата. Счита, че тя е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС решение на въззивен съд.

Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са свързани с оплакването на жалбоподателя, че е предявил иск по чл.21, ал.4 СК, по който съдът не се е произнесъл. Подобно оплакване е развито и във въззивната жалба, като в нея има позоваване на дадената в определението по чл.146 ГПК на първоинстанционния съд правна квалификация по чл.21, ал.4 СК и разпределената във връзка с това доказателствена тежест. Въпросите съответстват и на данните по делото, че в уточнителна молба от 26.07.2019 г., дадена във връзка с указания на първоинстанционния съд за привеждане в съответствие обстоятелствената част и петитума на исковата молба, жалбоподателят /ищец/ изрично е заявил, че поддържа иск по чл.21, ал.4 СК за липса на принос на ответницата в придобиване на процесния апартамент и че поради заминаването на ответницата в чужбина и дезинтересиране от всички общи въпроси за нея не е възникнало солидарно задължение за връщане на заемните средства. Налице е и специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и касационното обжалване следва да се допусне с цел проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по общия въпрос следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба, както и какви обстоятелства формират иска по чл.21, ал.4 СК и са предмет на доказване по този иск.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,