Определение № 50381 от 13.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1117/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството С. К. Т. срещу въззивно решение № 12 от 14. 01. 2022 г., постановено от Великотърновски апелативен съд по в.т.д. № 323 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 260045 от 19. 05. 2021 г., постановено от Окръжен съд – Плевен по т.д. № 269 по описа на съда за 2019 г. в неговата част, с която предявеният от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/, е уважен за сумата 30000 лв. по главницата, представляваща разликата над 30000 лв. до общо присъдения от първоинстанционния съд размер от 60000 лв. по главницата - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ПТП, настъпило на 03. 09. 2018 г. на автомагистрала „Хемус“, по същество същият иск е отхвърлен за тази сума от 30000 лв. по главницата, със законните последици по отношение на претендираната законна лихва и разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение в обжалваната му част, като постановено в противоречие с материалния закон и на събраните по делото доказателства с твърдения, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е занижено, а като се съобрази медико-биологичната характеристика на претърпените от ищеца телесни увреждания, проведеното лечение, протеклия възстановителен период, прогнозата и степента на възстановяване на увредения, възрастта на ищеца, настъпилите последици от увреждането след обичайния срок на възстановяване и обществено-икономическите условия на живот, следва да се приеме, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца болки и страдания възлиза на 60 000 лева, така както е определил първоинстанционният съдебен състав. Излага се, че при преценката си за определяне на застрахователното обезщетение съдът не е приложил правилно института на чл. 52 ЗЗД, като е постановил съдебен акт в противоречие на ППВС № 4/1968 г. и трайната практика на ВКС, посочена в жалбата. Твърди се, че присъдените суми ми не са достатъчни, за да репарират претърпените от ищеца и установени по делото болки и страдания, с оглед вида и характера на уврежданията, обичайната продължителност на възстановителния период, степента и интензитета на претърпените болки, както и отраженията върху психиката му; При определяне размера на претендираното обезщетение по справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД следва да се вземе предвид, че констатираните увреждания са причинили множество неудобства на ищеца, които за него не са леки; Възстановителният период е продължил дълго, като към настоящия момент продължава да търпи неблагоприятните последици от ПТП-то; Следва да бъде отчетено обстоятелството, че през периода на възстановяване е имал нужда от чужда помощ при извършване на ежедневните си дейности; Въз основа на събраните гласни доказателства и съдебно - медицинската експертиза следва да се направи изводи за болките, които пострадалата /пострадалият е от мъжки пол – бел. на докладчика в касационната инстанция/, е претърпяла и продължава да търпи и понастоящем; При тези установени факти следва да се приема, че размерът на обезщетението за репариране на причинените на пострадалия неимуществени вреди следва да се определи, съобразно присъдените с първоинстанционното решение суми. Касаторът счита тези размери за справедливи, като адекватно отговарящи за степента и интензитета на претърпените от ищеца неимуществени вреди и като удовлетворяващ общественият критерий за справедливост при съществуващи в страната обществено-икономически условия на живот; Съгласно практиката на ВКС /ППВС № 4/1968г. и решения по чл. 290 ГПК - решение № 151 от 12. 11. 2013г. по т.д. № 486/2012г., ТК, II т.о., решение № 88 от 17. 06. 2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, II т.о., решение № 130 от 09. 07. 2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 83 от 06. 07. 2009 г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./ е прието, че за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент; Съдът е длъжен не само да посочи, но и да извърши преценка в тяхната съвкупност на релевантните обстоятелства, в това число като изхожда от общото понятие за справедливост и даде неговите основни характеристики, които да служат като отправна точка за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди; При определяне на размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществени вреди, ВТАС е приложил неточно въведения с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост; В мотивите на решението си съдебният състав не е оценил комплексно и в пълен обем релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства; Не са отчетени в пълна степен фактът, че наред със средната телесна повреда ищецът е претърпял множество увреди, които за него не са леки, и които странно защо съдът е подценил, имал е нужда от чужда помощ дълъг период от време, имал е продължителен престой в болнични заведения; Съдебният състав не е оценил и сложността и продължителността на проведеното лечение и възстановителния период; Видно от събраните по делото доказателства периодът на възстановяване е продължил дълго и е бил доста мъчителен за пострадалия, като не е могъл да изпълнява свои най-елементарни нужди; Ищецът е трябвало пребивава в лечебни заведения, да провежда рехабилитационни процедури и да стои обездвижен в домашно лечение; Изпитвал е непрекъснат дискомфорт, гадене, болки по цялото тяло; Увредите не са се възстановили напълно и продължава да търпи неблагоприятните последици от ПТП-то. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, отмяната му в същата, и постановяването на решение за заплащане на сумата над 30000 лева до 60000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на процесното ПТП, ведно със законната лихва върху разликата от 04. 12. 2019 г. до окончателното изплащане, претендират се разноски. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че е налице основание за допустимост до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 2 и пр. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд в тълкувателните решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, а именно: „Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва, да вземе предвид при определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът, прилагайки чл. 52 ЗЗД за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди да се съобрази с указанията, съдържащи се т. 11 на ППВС № 4/1968 г., като определи конкретния размер на обезщетението след обсъждане и анализиране на всички релевантни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка?" Във връзка с този въпрос се твърди, че въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 42/21. 05. 2021 г. по т.д. № 494/2020 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 179/29. 01. 2016 г., по т.д. № 2143/2014 г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 128/01. 08. 2017 г. по дело № 231/2016 на ВКС, ТК, II т.о., решение № 171/18. 11. 2016г. по т.д. № 2811/2015 г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 93/23. 06. 2011 г. по т.д. № 566/2010 г., II т.о., решение № 99/08. 10. 2013 г. по т.д. № 44/2012 г., II т.о. и много други. Поддържа се наличието и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като се твърди, че в настоящия случай се касае за очевидна неправилност на решението, тъй като по делото безспорно било установено, че в резултат на ПТП от 03. 09. 2018 г. ищецът е претърпял множество телесни увреждания, като и към настоящия момент търпи неблагоприятните последици от ПТП-то; Налице е средна телесна повреда, и няколко леки, лечението на които е продължило дълъг период от време, както и множество съпътстващи наранявания; Посочените увреди са указали негативно влияние върху физическото и психическото състояние на пострадалия. Изводът на съда, че на С. Т. следва да се изплати обезщетение от 30000 лева е формален, като съставът не е изложил никакви задълбочени мотиви защо е възприел този размер на обезщетение, а в обжалваната му част решението не кореспондира със събраните по делото доказателства и е постановено в противоречие с критериите за справедливост. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, не претендира разноски в производството по чл. 288 от ГПК. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови решението си в обжалваната му по касационен ред част, въззивният съд е изложил в частта от мотивите си към същото, относима към оплакванията в касационната жалба, че: По делото е безспорно настъпването на ПТП на 03. 09. 2018 год., при което ищецът е получил телесни увреждания; Механизмът на произшествието е установен чрез автотехническа експертиза, приета пред първата инстанция; Безспорно по делото е наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на водача на увреждащия автомобил, сключена с ответното ЗД „Бул Инс“ АД; При така установеното, исковете по чл. 432 от КЗ за обезщетяване на ищеца за претърпените от него неимуществени и имуществени вреди са доказани по своето основание; Съобразно предмета на обжалване и въведените в жалбата оплаквания, на осн. чл. 269 от ГПК въззивният съд обсъжда и се произнася само относно доказаните в производството вреди, претърпени от ищеца и справедливия размер на обезщетението, което следва да ги репарира, като обсъжда и въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат; Относно размера на претърпените неимуществени вреди: От представените писмени доказателства и заключението на съдебномедицинската експертиза пред първоинстанционния съд се установява, че при процесното ПТП ищецът е получил следните увреждания: контузия (натъртване на меките тъкани) на главата с наличие на повърхностни охлузвания по кожата в лявата челна област и лекостепенно сътресение на мозъка; гръдна травма, изразяваща се в контузия на меките тъкани на гръдния кош с наличие на охлузвания на кожата по предно-страничната повърхност вдясно и компютърно-томографски данни (от скенера) за малки контузионни огнища в белодробния паренхим и оскъден плеврален излив; контузия (натъртване) на лявата китка в областта на китката и счупване (фрактура) на тялото на първи поясен прешлен без разместване на фрагментите; Всички травми са получени при процесното ПТП; Травмите в областта на главата и в гръдната област не са обусловили реална опасност за живота на ищеца и представляват временно разстройство на здравето, неопасно за живота; Същата е медико-биологичната квалификация и на контузията на ръката; Счупването на тялото на първи поясен прешлен представлява трайно затруднение на движенията на снагата; При прилагане на консервативно лечение нормалният оздравителен процес е между 6 и 9 месеца; В конкретния случай няма данни за усложнения и удължаване на оздравителния период; Като съпътстващи заболявания на ищеца в медицинските документи са посочени артериална хипертония и затлъстяване втора степен; В съдебно заседание вещото лице заявява, че предвид възрастта на ищеца и наднорменото му тегло не са изключени болки, особено при промяна на времето; От показанията на разпитания по делото свидетел - син на ищеца, се установява, че след инцидента баща му трудно дишал, носът му бил подут, имал сътресение; В началото не можел да се обръща; Помагали му да става, когато трябва да отиде до тоалетна; Биели му инжекции против силните болки; И сега не може да се обува; Не може да ходи на работа, защото е трудно подвижен; Шест месеца лежал, чак след година започнал да се движи; След изписване от болницата носел ортопедичен корсет - около 6 месеца; Изпитвал страх, когато се вози в автомобил; Шофирал сам, но много бавно. Като е отчел тежестта на получените от ищеца травми, проведеното лечение, общия период и степента на възстановяване, въззивният съд е намерил, че определеното от първостепенният съд обезщетение от 60000 лв. е прекомерно спрямо доказаните по делото действително претърпени от ищеца неимуществени вреди; При ПТП той е получил една средна телесна повреда, по отношение на която не е приложена оперативна интервенция; Болничният престой е бил в рамките на три дни, като при изписването е препоръчан режим на легло за три седмици, а при вертикализиране - използване на стабилизиращ корсет; Непосредствено след инцидента, в период от около три седмици, обслужването на ищеца е било затруднено, заради което той е бил принуден да ползва чужда помощ, но след това, според медицинските предписания, той е можел да се движи, макар и с корсет; Показанията на свидетеля, че ищецът е бил на легло шест месеца, а чак след година е започнал да се движи, не кореспондират с медицинските документи, представени по делото и със заключението на съдебномедицинската експертиза; Предвид възможната тяхна заинтересованост, на осн. чл. 172 от ГПК, съдът не ги кредитира в тази част; Вещото лице не е констатирало усложнения, които да са забавили оздравителния процес, обичайно протичащ за около 6 - 9 месеца; Ищецът има придружаващи заболявания (хипертония и затлъстяване), поради което не може да се приеме категорично, че твърдяното влошено качество на живот към момента се дължи на получената при ПТП травма; Останалите телесни увреди са леки, болките са отшумели за кратко време, без да предизвикват значителни физически неудобства; По делото няма данни за трудовата заетост на ищеца преди настъпване на инцидента, с оглед на което не може да се приеме, че получените травми са се отразили на възможностите на ищеца да работи и да реализира доходи. При така приетото въззивният съд е счел, че обезщетение в размер на 30000 лв. във възможно най-голяма степен репарира получените от ищеца болки и страдания, а и съответства на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД; Обезщетение в размер над този е неадекватен и прекомерен спрямо доказаните вреди; От друга страна, обезщетение в по-нисък размер би било несъответно на болките и страданията, претърпени от ищеца от получената средна телесна увреда в период от около девет месеца, съпътствани от трудности в ежедневното обслужване и в социалния му живот. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая формулираният от касатора с твърдения за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК въпрос е правен, отговорът му, даден от въззивния съд е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК, точният смисъл на която разпоредба е разтълкуван по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и същият въпрос съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същия въпрос обаче не е налице допълнителният селективен критерий за такова допускане по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Противно на оплакването в касационната жалба и на съдържащата се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка на въпроса, като основание за допускане на касационно обжалване, при постановяването на решението си въззивният съд е подложил на адекватна преценка релевантните за определяне на справедливия, съобразно разпоредбата на чл. 52 от ГПК, размер на обезщетението за конкретно приетите от съда да са претърпени от ищеца неимуществени вреди, като е изложил съответни мотиви в обосноваване на преценката си защо приетият от съда за справедлив такъв размер, е годен да ги обезщети, съобразно приложимата нормативна уредба и задължителната за съдилищата практика на ВС и ВКС. При това са отчетени в необходимата степен критериите, залегнали по задължителен за съдилищата начин в ППВС № 4/68 г., а съответствието на всяко съдебно решение с каузалната практика на ВКС, на която касаторът също се позовава, не следва да се абсолютизира, доколкото същата каузална практика е резултат от конкретна преценка на съдебните състави, на също конкретно установените по отделните дела, обстоятелства относно фактическата и правната страна на спора. В обжалваната си част въззивното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретният процесен случай нищо от изложеното в обосноваване очевидната неправилност на решението в обжалваната му част – тъй като по делото безспорно било установено, че в резултат на ПТП от 03. 09. 2018 г. ищецът е претърпял множество телесни увреждания, като и към настоящия момент търпи неблагоприятните последици от ПТП-то; наличието на средна телесна повреда и няколко леки, лечението на които е продължило дълъг период от време, както и множество съпътстващи наранявания; твърдяното негативно влияние на посочените увреди върху физическото и психическото състояние на ищеца, както и субективното убеждение на ищеца-касатор, че в случая решението в обжалваната му част не кореспондира със събраните по делото доказателства, и е постановено в противоречие с критериите за справедливост, не сочат на претендираната от него очевидна неправилност на въззивното решение във възможните ѝ проявни форми, очертани от практиката на ВКС, и описани по-горе в настоящите мотиви, и в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК настоящият касационен състав намира, че обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно. Изтъкваното от касатора е въпрос на конкретна преценка от страна на въззивния съд, на основателността на твърденията и обясненията на страните, на събраните по делото доказателства и на приетите за установени с тях по делото обстоятелства, която преценка обаче е относима изцяло към правилността на решението, като основание за евентуалното му касиране на основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, и е възможен предмет на последващо допускането на касационно обжалване, производство по чл. 290 от ГПК, но не обосновава допускането на такова обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, и съобразно неговия предмет. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение