Определение № 50003 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4010/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД, подадена чрез пълномощник адв. Д. П. - Т. от АК – В., против решение № 264037/17.06.2021 г. по в.гр. д.№ 16420/2019 г. на СГС. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, основание за отмяна по смисъла на чл. 281, т.3 ГПК. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответната страна в производството Държавата, представлявана от министъра на финансите на Република на България чрез пълномощник юрк. В. И., оспорва същата с писмен отговор като нередовна. Възразява, че касационната жалба е недопустима относно предявения иск за присъждане на лихва, в останалата част, ако се приеме, че е редовна, я счита за неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия, въз основа на данните по делото, като прецени доводите на страните относно селекцията за допускане на касационното обжалване и възражения срещу това, и съобрази ограниченията на чл. 280, ал. 3 ГПК за допустимост на касационното обжалване, намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение № 165885 от 15.07.2019 г., постановено по гр.дело №54/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 128-ми състав, с което е отхвърлен предявения от „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД против Държавата иск с основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 10 229.37 лв. главница-обезщетение за имуществени вреди –пропуснати ползи, и иск на основание чл.86 ЗЗД за сумата 3137,87 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 22.12.2015г. до 29.12.2018г. върху претендираната главница. Касационната жалба в частта срещу въззивното решение по обективно съединения иск за мораторна лихва за забава за сумата от 3137.87 лв., за периода от 22.12.2015г. до 29.12.2018г., следва да бъде оставена без разглеждане, защото въззивното решение по този иск не подлежи на касационно обжалване - арг. от чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК, тъй като цената му е под прага от 5000 лв., и не е налице изключението по чл.280, ал.3, т.1 ГПК, защото не е нито иск за собственост, нито обуславящ иск спрямо иск за собственост. Касационната жалба на „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД срещу въззивното решение в останалата част- по предявеният от него срещу Държаовата осъдителен иск с цена 10 229,37 лв., е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Спорът е по заявена с исковата молба на „Еко Енерджи - Суворово“ ЕООД претенция за заплащането на сумата в размер 10229,37 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се е пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата на §6, т.2 и т.З от заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г., с които се създават чл.35а, ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 в Закон за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, които са обявени за противоконституционни с решение №13 от 31.07.2014г. по к.д. №1/2014г. на Конституционния съд, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 02.01.2019г., до окончателното плащане на дължимото, както и на сумата от 3137.87 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 22.12.2015г. до 29.12.2018г. върху претендираната главница. С първоинстанционното решение исковете са отхвърлени. Същото е било обжалвано от ищеца, като с въззивната жалба, подадена в срока за обжалване, не е било посочено в какво се състои неправилността на решението на първостепенния съд по смисъла на чл. 260, т.3 ГПК. В изпълнение на указания, обективирани в разпореждане № 231840 от 02.10.2019 г. за отстраняване нередовност на въззивната жалба-липса на внесена държавна такса, въззивникът, с молба от 11.11.2019 г., е представил документ за внесена дължимата държавна такса по чл. 18, ал.1 ТДТССГПК, и със същата молба е изложил и подробни съображения 260, т.4 ГПК за неправилност на първоинстанционното решение. За да постанови решението си въззивният съд е посочил, че съгласно императивната норма на чл.269 ГПК, въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, като може да се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. В обобщение е прието, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценката за правилност само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение, а служебно въззивният съд проверява само валидността и допустимостта на първоинстанционния акт, и правилността му само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в последния случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско - процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба на ищеца не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора, а е изложено бланкетно оплакване за неправилност на оспореното решение поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, без да сa релевирани конкретни доводи относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, относими към предмета на правния спор, поради което въззивния съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето ѝ без движение и последващото ѝ връщане, поради което извън срока за депозиране на въззивната жалба жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. По изложените аргументи въззивният съд не е обсъдил наведените от въззивника оплаквания в допълнителна молба-уточнение от 11.11.2019 г., подадена след срока по чл.259, ал.1 ГПК. Изхождайки от тези съображения, въззивният съд е направил преценка, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Правилно е била разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Прието е, че първоинстанционното решение е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. Така въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния съд. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът - ищец моли да се допусне касационно разглеждане на въззивното решение по материално и процесуалноправни въпроси, като решени в противоречие с посочена практика по всеки въпрос практика на ВКС- основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: 1/ Разпоредбите на чл. 7 КРБ и чл. 22, ал.4 ЗКС императивни материалноправни норми ли са и длъжен ли е въззивния съд да се произнесе служебно по тяхното приложение, когато във въззивната жалба не са посочени конкретни основания за обжалване? При спряно от въззивния съд по реда на чл. 229, ал.1 т.4 ГПК дело до произнасянето на Конституционния съд по тълкуването на разпоредба от КРБ имаща значение за правилното решаване на спора, длъжен ли е въззивният съд служебно да следи за правилното прилагане на тълкуваната разпоредба от първоинстанционния съд съобразно решението на Конституционния съд?- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 246/23.10.2013 г. по гр.д.№ 3418/2013 г. на І г.о, решение № 30/28.02.2018 г. по гр.д.№ 1999/2017 г. на ІІ- г.о., решение № 48/12.06.2017 г. по т.д.№ 408/2015 г. на ІІ т.о. 2/ Противоречи ли на практиката на ВКС приетото в решението на СГС, че въззиният съд не дължи произнасяне по изложените от жалбоподателя указания за порочността на обжалваното решение по смисъла на чл.260, т.3 ГПК, когато същите са направени в подадена извън срока по чл.262, ал.1 ГПК молба за поправяне нередовност и на подадената нередовна въззивна жалба- противоречие с решение № 81/04.05.2015 г. по гр.д.№ 5534/2014 г. на ІІІ г.о на ВКС. В приложното поле на чл.280, ал1, т.3 ГПК се поставя въпрос: 3 / Ако подадената жалба е нередовна, тъй като не отговаря на изискванията на чл.260, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.7 и чл. 261 и чл. 262, ал.1 ГПК, съдът е съобщил на жалбоподателя да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности и в този срок нередовностите бъдат отстраните от жалбоподателя като освен посочените от съда нередовности жалбоподателят посочи и основанията си по чл. 262, т.3 ГПК за порочността на обжалваното решение, следва ли при постановяване на решението си въззивният съд да разгледа посочените от жалбоподателя в срока по чл. 262, ал.1 ГПК указания за порочността на решението по чл. 260, т.3 ГПК? Формулиран е и въпрос в приложното поле както на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие с практиката на ВКС, така и на чл.280, ал.1, т.2 ГПК-противоречие с практиката на Конституционния съд: 5/ Противоречат ли на практиката на ВКС и на Решение № 3/28.04.2020 г. на Конституционния съд, направените от въззивния съд правни изводи, че поставеното от СРС решение е постановено в съответствие с приложимия материален закон, предвид изложените в решението мотиви за това, че по аргумент на действието ex nunc на решението на КС, уредено в чл. 151, ал.2, изр. 3 КРБ, действието на закона за предходен период не може да се счита неправомерно, което означава, че законът преди обявяването му за противоконституционен, не може да се счита за противоправен акт, а липсата на противоправност означава и че липсва част от фактическия състав на обективната отговорност по чл. 7 КРБ, както и че подобна противоправност не може да се изведе от евентуално неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл. 22, ал.4 ЗКС предвиждащ, че възникналите правни последици се уреждат от органа, който го е постановил, поради което не е налице противоправност, като елемент от основанието за възникване на отговорността и събраните от ищеца суми за такси по чл. 35а ЗЕВИ не могат да се определят като претърпени вреди, доколкото същите са събрани въз основа на валидно действащ закон? - противоречие с решение № 204/09.03.2021 г. по гр.д.№ 3812/2018 г. на ВКС, решение № 71 по гр.д.№ 3804/2019 г. на ВКС, решение № 72 по гр.д.№ 2377/2019 г. на ВКС, и Решение № 3/28.04.2020 г. на КС по к.д.№ 5/2018 г. и 12/2019 г./обн.ДВ, бр.42/12.05.2020 г./. Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, е налице основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставеният от касатора процесуално правен въпрос по т.1 от номерацията по-горе, преформулиран от настоящия състав съгласно правомощието му, разяснено в т.1 на ТР № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе служебно по приложението на императивна правна норма, когато във въззивната жалба не са посочени конкретни оплаквания за неправилност на обжалвания първоинстанционен акт, като направи преценка за характера на приложима към спора материално правна норма?. По този въпрос въззивното решение разкрива противоречие с ТР № 1/2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и формираната практика на ВКС, вкл. и посочената от касатора по този въпрос. При това положение е безпредметно да се изследват другите релевирани от касатора основания за допускане касационното обжалване, като последният поставен въпрос е и необуславящ, доколкото въззивният съд не е вземал отношение по него. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК