Определение № 499 от 04.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4802/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Интерфорум – Ко“ ЕООД, против решение № 2874 от 15.05.2024 г. по в. гр. д. № 12465/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 8731 от 29.07.2022 г. по гр. дело № 1222/2022 г. на Софийски районен съд с отхвърлен иск по чл. 270, ал. 2 ГПК. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Иска отмяна на обжалваното решение. Няма претенция за разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като формулира следните правни въпроси: 1. Липсата на индивидуализация на спорното право на собственост с граници в диспозитива на решението или в скица неразделна част от него прави ли го напълно неразбираемо и неизпълнимо, а от там и нищожно, и 2. Следва ли в мотивите на решението си съдът да обсъдите доводите на страните. Поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 59 от 27.07.2017 г. по гр. д. № 3684/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 4 от 07.02.2017 г. по гр. д. № 2386/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 90 от 03.11.2020 г. по гр. д. № 3647/2019 г. на ВКС, II г.о., и решение № 50138 от 10.01.2023 г. по гр. д. № 1128/2022 г. на ВКС, II г.о., а вторият – с решение № 18 от 9.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 60301 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 479/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 17 от 18.02.2021 г. по гр. д. № 2253/2020 г. на ВКС, III г.о., решение № 18 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 1446/2020 г. на ВКС, I г.о., и решение № 208 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на ВКС, IV г.о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на касационната жалба от ответниците: 1) С. П. М., М. Д. П.-К., С. Н. К., Л. Г. П. и Б. Х. М.; 2) И. Х. М., Б. К. К., К. К. К. и В. К. К.; 3) Л. Г. П., конституирана на основание чл. 227 ГПК на мястото на починалата в хода на производството С. П. А.-П., и 4) Столична Община. В първите три отговора ответниците по касационната жалба изразяват становище за липса на поддържаното от касатора основание за допускане на касационния контрол на решението, а при евентуалност - за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Другият участник по производството – Столична община, не оспорва касационната жалба и излага съображения за допускане до касационно обжалване на решението по повдигнатите в изложението към същата въпроси. Няма претенция за разноски. Ответниците по касационната жалба Н. П. П. и А. П. П. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не са подали отговор. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежно учредена представителна власт, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение № 8731 от 29.07.2022 г. по гр. д. № 1222/2022 г. на СРС е отхвърлен предявеният от „Интерфорум – Ко“ ЕООД против С. М., М. П.-К., К. К., В. К., Б. К., И. М., Б. М. (последните двама лично и в качеството им на законни наследници на починалия в хода на процеса Х. М.), Н. П., С. А.-П. (починала след провеждане на устните състезания във въззивното производство и заместена на основание чл. 227 ГПК от Л. П.), Л. П., А. П., С. К. и Столична община иск по чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожност на решение № 8688 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2000/2013 г. на СГС, в частите, с които по искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС е признато по отношение на Столична община и дружеството, че С. М., М. -К., К. К., В. К., Б. К., И. М., Б. М., Х. М., Н. П., Г. П., А. П. и С. К. са съсобственици на основание наследство и реституция по ЗВСОНИ на 252.57/1020 идеални части от недвижим имот, а именно: поземлен имот с пл. номер 65, бивш парцел *- * с площ от 734 кв. м и *-* с площ от 284 кв. м, квартал * по плана от 1951 г., одобрен със заповед № 591 от 15.02.1951 г., целият с площ от 1020 кв. м, находящ се в [населено място], който имот е част от УПИ-* с отреждане „За общ. строителство“, кв. *, по застроителен, регулационен и кадастрален план за района, одобрен със заповед № 549 от 31.12.1980 г., а към настоящия момент попада в УПИ *-*, *, СО от кв. 229, м. „Л. - I част“, съобразно действащия план - ЧИПРЗ за кв. *, одобрен със заповед № РД-09-50 от 03.12.2001 г., който УПИ е с площ от 1490 кв. м, и дружеството е осъдено да предаде владението на гореописания имот, както и на решение № 323 от 06.02.2018 г. по гр. д. № 2773/2017 г. по описа на САС в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение в установителната му част по исковете за собственост и в осъдителната му част с предаване на владение на УПИ *-*, *, СО от кв. 229, м. „Л. - I част“, съобразно действащия план - ЧИПРЗ за кв. 229, одобрен със заповед № РД-09-50 от 03.12.2001 г., който УПИ е с площ от 1490 кв. м. За да постанови обжалваното решението, въззивният съд е посочил, че нищожността на съдебното решение, защитата срещу което по исков ред е регламентирана в чл. 270, ал. 2 ГПК и то безсрочно (т. 8 и 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г.), е последица от най-тежкия му порок, който е налице при постановяване от ненадлежен орган или ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Нарушаването на императивна норма при постановяването на съдебното решение е отбелязано, че може да доведе до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му. В настоящия случай въззивният съд е приел, че процесните решения в частта по исковете за собственост не са нищожни, тъй като те са постановени в писмена форма от надлежен орган и надлежен състав, подписани са и не е налице твърдяната абсолютна неяснота на формираната и изразена воля на съда, поддържана като порок за тяхната нищожност. От решенията на двете инстанции е прието, че е ясна волята на съда относно имота, на който ищците по исковете за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, предмет на гр. дело № 2000/2013 г. на СГС, са признати за собственици по наследство и реституция по ЗВСОНИ на 225.57/1020 идеални части и владението върху който следва да бъде предадено от ответното дружество (ищец по иска по чл. 270, ал. 2 ГПК). Обектът на така признатото право на собственост, чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, е приет от въззивния съд за ясно индивидуализиран в решенията с описанието му по предходен (стар) регулационен план и нов действащ план, площта за който е посочено, че не е индивидуализиращ белег. Изложено е също, че всеки съсобственик разполага с правомощието да упражнява фактическа власт върху имота, респ. да получи владението върху него изцяло от несобственик, като част от правото му на собственост, която част е призната за притежавана от ищците с процесните решения на двете инстанции, които могат и да бъдат приведени в изпълнение в осъдителната им част. Посочено е от въззивния съд, че доводите за неправилно определяне на предмета на делото, произнасяне извън исковата претенция при липса на изменение на същата и невъзможно установяване на реалната част в рамките на целия урегулиран поземлен имот, правото на собственост върху която е предмет на делото по процесните решения, са относими към допустимостта на постановените решения по исковете за собственост, проверката на който порок се осъществява единствено при инстанционен контрол, но не са относими и към тяхната нищожност. За преценката за нищожността на решенията е посочено също, че е без значение и нанасянето на имота с различна площ в кадастралната карта, която няма действие относно принадлежността на правото на собственост. До нищожност на решенията поради неяснота на волята на съда е изложено, че не води и доводът на дружеството за постановеното от въззивния съд решение за предаване на владението не на частта с площ от 1020 кв. м, а на целия УПИ с площ от 1490 кв. м. Посоченият порок е прието за възможно да се квалифицира като очевидна фактическа грешка по чл. 247 ГПК, което не е обвързано с преклузивен срок от процесуалния закон и може да бъде поискано и след влизане в сила на решението. В тази насока са и възприетите мотиви на първоинстанционния съд, в които е посочена приложимост на чл. 247 ГПК и в производството по издаване на изпълнителен лист по арг. от чл. 406, ал. 4 ГПК. Изложена е и възможността да се иска тълкуване по чл. 251 ГПК до изпълнението на решенията, яснотата и изпълняемостта на които следвала и от недопускането на въззивното решение до касационно обжалване. Така въззивният съд е изложил, че атакуваните решения не разкриват недостатъци, водещи до тяхната нищожност и е потвърдил първоинстанционното решение. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за неговото допускане до касационно обжалване не е налице по повдигнатите въпроси. Допускането до касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК при повдигнат от касатора конкретен правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. при формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като едновременно с него е необходимо да обоснове и наличието на специална предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки, въззивното решение по арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК се допуска до касационно обжалване и при извод за неговата вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане до касационното обжалване на въззивното решение по първия повдигнат от касатора въпрос. Така формулиран въпросът не е изведен от правните изводи на въззивния съд, обусловили формирането на решаващата му воля по предмета на спора, поради което той не изпълва общата предпоставка по чл. 280, ал. 2 ГПК за осъществяването на касационен контрол. Въззивният съд е приел, че обектът на правото на собственост, за който е формирана и изразена ясна воля в процесните решения, предмет на иска по чл. 270, ал. 2 ГПК, е индивидуализиран чрез описанието му както по предходен (стар) регулационен план, така и по действащия (нов) план, което ги прави и изпълними. При тези съображения е прието от въззивния съд, че с посочването на местонахождението и номера на имота (като регулационна единица) по всеки от плановете, регулационните линии на който са границите на урегулираното дворно място, респ. на урегулирания поземлен имот, индивидуализират обекта на правото на собственост и показват ясно формираната и изразена воля на съда за него в решенията при произнасянето по исковете за собственост. Тази индивидуализация при описанието на поземлен имот с пл. номер *, посочен като бивши парцели *-* и *-* в кв. * на [населено място] по регулационния план от 1951 г., и на урегулираните имоти по плановете от 1980 г. и 2001 г., част от които е посоченият поземлен имот и съответно същият попада в тях, е изложена за достатъчна за отграничаване на обекта на правото на собственост и по граници. Затова и така поставен въпросът не може да даде отговор, който да е обуславящ за правните изводи на съда по предмета на спора, свързан с начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда в процесните решения, респ. с тяхната яснота и разбираемост. Не е налице и несъответствие с практиката на Върховния касационен съд, на която касаторът се е позовал. Тази практика се отнася до хипотези, които са различни от настоящата, а и приетото в нея е за нищожност на съдебното решение, когато изразената в него воля не може да бъде изведена, дори и по пътя на тълкуването, поради абсолютна неразбираемост или невъзможност да бъде изпълнено. В обжалваното въззивно решение съдът не е приел, че съдебно решение, когато то е напълно неразбираемо и постановеното по него е неизпълнимо, не е нищожно. Напротив, приел е, че когато съдебното решение е напълно неразбираемо, то е нищожно, но че процесните решения в частта им по исковете за собственост са разбираеми и в тях правораздавателната воля на съда е достатъчно ясно изразена, поради което същите са и изпълними в осъдителната им част. Вторият поставен от касатора въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд, е обуславящ за всяко дело, но е разрешен в съответствие, а не в противоречие с посочената в изложението към касационната жалба практика, като специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по която се поддържа искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В тази практика на ВКС обобщено се приема, че в съответствие с вменените от чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК задължения съдът е длъжен да постанови решението си, като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правнорелевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства и кои от доказателствата счита негодни, неотносими или недостатъчни за установяване на релевантния факт. В настоящия случай въззивният съд е осъществил своята решаваща дейност, приемайки че не е налице неяснота на формираната и изразена воля на съда, свързана с индивидуализацията на обекта на правото на собственост, предмет на предявените искове за собственост. Именно като имот, който попада в територия, която е урегулирана, описанието по местонахождение и номер по предходни (стари) регулационни планове и действащ план, линиите на които са и граници на имота, е прието за достатъчно за индивидуализирането и в тази насока за неоснователни доводите на ищцовото дружество (сега касатор) за липса на такава с граници, която да има за последица пълна неразбираемост на процесните решения. Въз основа на тези съображения са приети за неоснователни и доводите на ищцовото дружество (сега касатор) относно площта, за която е посочено и че не представлява съществен индивидуализиращ признак за имота. Несъгласието на касатора с формираните от въззивния съд изводи (фактически и правни) подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не са от естество да обосноват наличие на противоречие с посочената от него съдебна практика, респ. наличието на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като липсва вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо. От прочита на съдържанието на въззивното решение не се констатира и наличието на порок, обуславящ очевидната му неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В заключение обжалваното въззивно решение не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски имат ответниците по касационната жалба, направили своевременно искане за тяхното присъждане. Ответниците С. М., М. П.-К., С. К., Л. П. и Б. М. са представили доказателства за заплатено от тях в брой адвокатско възнаграждение от 613.55 евро (левова равностойност на 1200 лева) за изготвяне на отговор на касационната жалба, а ответниците И. М., Б. К., К. К. и В. К. - за заплатено от всеки от тях възнаграждение за адвокат от по 255.65 евро (левова равностойност на 500 лева) или общо 1022.58 евро (левова равностойност на 2000 лева), които следва да им бъдат присъдени. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.