Определение № 600 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2023/2024 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 144 от 14.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 3051/2023 г. по описа на Апелативен съд – София е: 1/ потвърдено решение № 2886 от 02.06.2023 г., допълнено с решение № 4736 от 07.09.2023 г., постановени по гр. д. № 8067/2022 г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които – Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на Ф. А. Я. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-П/1998 г. по описа на ВОП – София, а сега в ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП София, в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 29.07.2022 г., до окончателното изплащане на задължението; е отхвърлена претенцията за законна лихва върху присъдената сума за периода от 20.07.2019 г. до 29.07.2022 г.; е отхвърлен предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ за разликата над размер от 30 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума; 2/ отменено посоченото първоинстанционно решение в частта, с която предявеният иск по чл. 2б ЗОДОВ е отхвърлен за горницата над 12 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законна лихва върху сумата от 18 000 лв., считано от датата на предявяване на иска – 29.07.2022 г., до окончателното изплащане на задължението, вместо което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ф. А. Я. допълнително още 18 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Срещу въззивното решение в неговата осъдителна част, с която като краен резултат в полза на ищеца е присъдено обезщетение в размер от 30000лв. със законната лихва от подаване на исковата молба, е подадена касационна жалба с вх. № 6066/06.03.2024 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Б.. С. от Апелативна прокуратура – София. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалвания акт – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и намаляване на размера на присъденото обезщетение в съответствие с действително претърпените от ищеца неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“ – сочи се противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК, както и в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК; 2/ „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“ – твърди се, че въпросът е решение в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, във връзка с чл. 52 ЗЗД, установена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 50062 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 2077/2022 г., решение № 50066 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 2088/2022 г., решение № 87 от 08.02.2024 г. по гр. д. № 1088/2023 г. и решение № 241 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 3717/2022 г., всички на III г.о. Ответникът по жалбата Ф. А. Я., в писмен отговор, подаден чрез адв. Е. Ф., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване като взема становище и за неоснователност на жалбата. Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 2886 от 02.06.2023 г., постановено по гр. д. № 8067/2022 г. по описа на Софийски градски съд и като краен резултат исковата претенция е отхвърлена за разликата над уважения размер от 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева, както и в частта, с която като краен резултат претенцията по чл.86 ЗЗД е отхвърлена за периода от 29.07.2019г. до 29.07.2022г., е подадена касационна жалба с вх. № 7995/25.03.2024 г. от Ф. А. Я., чрез адв. Е. Ф.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което исковата претенция да бъде уважена до пълния предявен размер, ведно със законната лихва, като за начална дата на дължимост на обезщетението по чл. 86 ЗЗД за присъдената сума от 30 000 лева да се счита датата 29.07.2019 г. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът посочва в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следните правни въпроси: 1/ „За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“?“; 2/ „Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право?“; 3/ „Кои правила (критерии) следва да приложи съдът за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, § 1 от Конвенцията в аспекта на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?“ По тези три въпроса с оглед основанието по чл.280 т.1 ГПК касаторът твърди наличие на противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/1968 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г. на IV г.о. и решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г.о. Във връзка с третия въпрос поддържа и основанието по чл.280 т.3 ГПК. В изложението си касаторът повдига в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и следните въпроси: 4/„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, изведена в решение № 43 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на IV г.о., решение № 60268 от 25.03.2022 г. по гр. д. № 391/2021 г. на III г.о., Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на IV г.о., решение № 21 от 26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на I г.о., решение № 194 от 11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 г. на IV г.о., решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о. и решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на IV г.о.; 5/ „Как се определя продължителността на досъдебното производство и в частност периодите на спирането му влизат ли в продължителността, която следва да бъде отчетена при приложението на чл. 2б ЗОДОВ? Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС (разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 161 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 105/2020 г. на III г.о., решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на III г.о., решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр. д. № 489/2011 г. на IV г.о., решение № 222 от 15.03.2021 г. по гр. д. № 120/2020 г. на IV г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о., решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г.о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV г.о. и решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г. на III г.о.; 6/ „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС – дали от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба?“ – сочи се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 65 от 30.07.2019 г. по т. д. № 183/2018 г. на II т.о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на I т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т.о. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е установил като безспорно, че ищецът има качеството на пострадал от престъпното деяние – предмет на повдигнатото обвинение; бил е лишен от свобода и от правото да живее в населеното място, от което е изваден в периода от 26.12.1984 г. когато е арестуван от органите на МВР в гр. Момчилград, докато принудително е напуснал страната и се е установил да живее в Република Турция през 1989 г.; в този период фактически е изтърпявал несъществуваща присъда „лишаване от свобода“ от 26.12.1984 г. до 16.04.1986 г., а от 16.04.1986 г. до 14.10.1988 г. е изтърпявал същата присъда, но при свободен режим, осъществен чрез задължителното му интерниране в с. Бело поле, обл. Видин, където е останал до напускане на страната; принудителното заселване е следствие от административна мярка по член 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ, а напускането на страната е през юни 1989 г. е следствие от експулсиране в Република Турция. Като причина за репресивните действия срещу ищеца, въззивният състав е посочил етническия му произход, с който тогавашната официална власт в Република България е предприела действия по насилствена промяна на имената на българските граждани от турски етнически произход. Като релевантен за отговорността на държавата е съобразил и фактът за връзката на обусловеност между наказателното производство и гражданските права на ищеца. Тълкувайки приложимостта на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС в неговия граждански аспект, въззивният съд е приел, че престъплението – предмет на разследване, засяга основни, конституционно защитени права на ищеца, като правото на етническа принадлежност, име, труд и др., като изходът от наказателното производство има значение както за признаването им, за факта на нарушаването им, така и за правото на ищеца да получи обезщетение за вредите, които е претърпял от тяхното нарушаване. Установил е още, че предмет на дължимата по предявения иск преценка е дали разследването е проведено в разумен срок, която преценка се извършва по критериите по чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, сред които е общата продължителност на досъдебното производство към датата на предявяване на иска. Констатирал е също така, че наказателното производство в досъдебната му фаза продължава да е висящо. Формирал е извод, че самото досъдебното производство се отличава с висока фактическа и правна сложност, като на установяване са подлежали факти за множество деяния и репресирани лица (установени са 446 въдворени в лагера Белене лица); местопребиваването на голяма част от пострадалите е било в Република Турция, което е обусловило затруднения в установяването на адресите им за целите на провеждането на разпити на същите. Въззивният състав е съобразил допълнително, че делото е двукратно връщано от съда за доразследване поради допуснати процесуални нарушения, част от които са едни и същи; досъдебното производство е спирано неколкократно, в т. ч. за извършване на разпити по делегация на пострадалите в качеството им на свидетели въз основа на молби за международна правна помощ до Турция; ищецът се е явил на разпит още на 03.10.2001 г. и не е бил призоваван за друг разпит; подадената от него през 2018 г. молба за ускоряване на производството по реда на чл. 368 НПК не е довела до забавяне на производството, а постигнала е обратния резултат. При тези съображения е обобщил, че продължителността на досъдебното производство, определена към датата на предявяването на иска и при изключване на времето, през което то е било спряно, е 20 години и 4 месеца. Приел е, че тази продължителност, очевидно надхвърля разумния срок, а забавянето се дължи на действията на разследващите органи и на лицата от структурните звена на ответната прокуратура, изразяващи се в допускане на процесуалните нарушения, обусловили двукратното прекратяване на съдебното производство и връщане на делото на прокурора за доразследване и в неизпълнение на задълженията по ръководство и надзор върху действията по разследването, така че то да приключи в срок при своевременно събиране на доказателствата и прилагане на мерки, насочени към преодоляване на затрудненията по установяване на адресите на пострадалите лица и по провеждане на разпитите им като свидетели. В тази връзка е формирал становището, че е допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, което е основание за присъждане на обезщетение. От събраните писмени доказателства въззивният съд е намерил за установено, че: спрямо ищеца е осъществена тежка репресия, която предвид продължителността, възрастта и семейното му положение, е белязала с негативи целия му живот; накърнени са били основни права каквито са право на име, което се дава от родителите и което се свързва с тяхната памет и паметта на рода и неговото етническо самоопределяне, правото на труд, правото на семеен живот, правото на свобода. Посочил е, че възмездяването на вредите от нарушението на основни човешки права се свързва с правото да се поиска обезщетение от пострадалия в наказателното производство. Съобразил е също така, че справедливостта в размера на обезщетението изисква от съда да преценява присъдените суми при сходни факти, поради което за всеки отделен случай е необходимо да се следват ориентирите на съдебната практика, без да се унифицират обезщетенията. Анализирайки практиката по сходни казуси и с оглед конкретните действия на съда и на страните по доказването на критериите в чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е посочил, че се присъждат обезщетения в размер от 10 000 до 30 000 лева. Отчел е, че когато ищецът е бил лишаван от свобода (какъвто е и настоящият случай), обезщетението е ориентирано към максималния размер и то е обосновано, защото освен насилствената смяна на имената, при продължителното лишаване от свобода вредите са свързани не само с правото на име. В конкретния случай е взел предвид данните, че ищецът е бил задържан от МВР и отведен в затвора в гр. Белене; интерниран е с принудителна административна мярка в населено място, различно от родния му край; променено е името, дадено от родителите му, което включва и правото да го носи в тяхна памет до края на живота си. Невъзможността да претендира за обезщетение в продължителен период от време, в което е носил болката от обстоятелствата, е факт, който според въззивната инстанция обосновава основателност на претенцията в размер от 30 000 лева. При тези данни въззивният състав е приел, че обжалваното решение в частта, с която искът е уважен до размера от 12 000 лева и отхвърлен за горницата над 30 000 лева до 100 000 лева следва като правилно да се потвърди; в частта, в която искът е отхвърлен за горницата над 12 000 лева до 30 000 лева, следва да се отмени, като тя се присъди, ведно със законни лихви, считано от 29.07.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. Относно оплакването за неправилност на решението по чл. 250 ГПК в частта, в която съдът е отказал да присъди законна лихва за периода от 20.07.2019 г. до 29.07.2022 г., въззивният съд е приел, че началният момент на претенцията за вреди се свързва с настъпване на времето, от което най-рано ищецът е могъл да претендира обезщетение по реда на ЗОДОВ, т. е. с възникване на правото на иск, с едно изключение и то е когато вредите са следствие на престъпление и има влязла в законна сила присъда. Посочил е, че обезщетенията за вреди, които не са следствие от престъпление, за което има влязла в законна сила присъда, са търсими, а не дължими, защото противоправността не следва от задължителната за гражданския съд присъда. При тези съображения е намерил, че законната лихва върху търсими парични задължения се присъжда от момента на предявяване на иска, а не от момента, в който е възникнало правото на иск. По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Поставеният в изложението първи въпрос, „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. II е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че „отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че „в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв, доколкото в процесния случай се претендира присъждане на обезщетение за нарушаване на правото на ищеца на разглеждане на наказателното производство в разумен срок. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли е причинно-следствена връзка между отчетените от съда обстоятелства и причинените вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т. 19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. В случая въззивното решение е мотивирано като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата, формирал е свои фактически и правни изводи по спора и поради това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Въз връзка с втория поставен в изложението въпрос следва да се посочи, че не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. По касационната жалба на Ф. А. Я. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: Формулираните от касатора в изложението първи и пети въпрос на практика са свързани с определяне на размера на дължимото обезщетение, което следва да се извърши по справедливост. Чрез поставянето им жалбоподателят на практика се домогва да докаже, че въззивният съд не е съобразил всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия за справедливост при определяне на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради което е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. По така поставените въпроси е налице съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съобразно трайно установеното в практиката разбиране, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да са единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, не е налице противоречие в практиката, доколкото размерът на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Следва да се посочи, че в процесния случай въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства при установеното нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца на разглеждане и приключване на наказателното дело в разумен срок. С оглед на чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ и посочените критерии, въззивният състав е взел предвид общата продължителност на производството повече от 20 години и 4 месеца и неговия предмет; поведението на страните и в частност на самия ищец, който не е допринесъл за забавяне на производството; значението на делото за ищеца с оглед интензитета на упражнената репресия спрямо него; насилствената смяна на имената му; продължителното лишаване от свобода; невъзможността да претендира обезщетение в продължителен период от време. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. За да достигне до извода за справедливия размер на дължимото обезщетение за нарушеното право на ищеца за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок, въззивният съд в мотивите си е посочил както кои са конкретно установените претърпени вреди, които обосновават определения от него размер на обезщетението, така и значението им за този размер. Отчетени са всички релевантни според съда обстоятелства, установени по делото и е обоснован извод, че наличието им е обективно основание за присъдения размер на дължимото обезщетение. В тази насока въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение по иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на нарушаване правото за разглеждане и решаване на наказателното производство в разумен срок. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. Нарушение в тази насока не се констатира, доколкото определеният размер на обезщетението съответства на създадения в съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Съобразно горните изводи, не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставените въпроси. Поставените в изложението втори и трети въпрос, обобщено са свързани с критериите, фактите и обстоятелства, които се вземат предвид при определяне на справедливия размер на обезщетението при иск по чл. 2б ЗОДОВ и значението им; дали към тези критерии спадат стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ, както и кои правила следва да приложи, съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. По тези въпроси е налице трайна и последователна практика, съгласно която при извършено нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Разяснено е също така, че следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Следва да се отбележи още, че според установената съдебната практика, неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В този смисъл е приетото в решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. и решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., и трите на IV г. о. на ВКС. Във връзка с така поставените втори и трети въпрос е и приетото в решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. дело № 4210/2021 г. IV г. о. на ВКС, съгласно което по отношение на нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, вътрешноправно средство за защита е именно чл. 2б от ЗОДОВ. Разяснено е, че в самата разпоредба е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. Изтъква се още, че при определяне на размера на обезщетението съдът ще следва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл. 52 от ЗЗД. Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението в конкретния случай, включително и тези установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и да съобрази конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. Изложените съображения се споделят и от настоящия състав, а същите са съобразени и от въззивния съд, поради което не е налице релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че в процесния случай въззивният състав е установил критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като е посочил, че тези критерии са изведени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. При определяне на размера на дължимото обезщетение въззивната инстанция изрично е подчертала, че сезираният с иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ съд, прилага правилата на ЕКЗПЧОС, като ги тълкува автономно, тоест според практиката на ЕСПЧ. Предвид изложеното, поставените от жалбоподателя въпроси нямат претендираното от него значение за изхода на спора. Четвъртият въпрос от изложението, с който се обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът по естеството си не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако касационното обжалване бъде допуснато. Спрямо повдигнатия от касатора последен – шести въпрос, също не е налице основание за достъп до касационно обжалване. Според чл. 6, § 1 КЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения“, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта, т. е. отговорността на държавата се подчинява на правилата на непозволено увреждане, вкл. и по отношение на дължимата законна лихва върху присъденото обезщетение. В този смисъл са решение № 916/02.05.2023 г. по гр. д. № 4593/2022 г. на IV г.о. и цитираните в него решение № 73/2.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III г. о., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г., на III г. о. и решение № 50240/16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г. на IV г. о. В тази връзка поставеният от жалбоподателя въпрос за началната дата, от която се дължи законна лихва за забава за вземането за обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, не обуславя допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в обжалваното решение въззивният съд приема, че претенцията за обезщетение от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е основателна с оглед неговата продължителност от 20 години и 4 месеца (при изключване на времето, през което то е било спряно) до предявяване на иска, т. е. върху присъденото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД се дължи законна лихва от увреждането, настъпило поради неразумното забавяне на наказателното производство в периода до подаване на исковата молба в съда. В този смисъл, формираният от въззивния състав извод, че върху сумата се присъжда и законна лихва от датата на подаване на исковата молба, към който момент се твърди, че е налице забава в разглеждането на делото и към който момент съдът определя обезщетението (за чиято забава в плащането няма как да се присъди лихва за забава от предходен момент), не е в противоречие с практиката на ВКС. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на формулираните въпроси не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се има предвид, че това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока, а твърдението на касатора за необходимостта от тълкуване на чл. 2б ЗОДОВ не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице, предвид наличието на пълна и ясна правна уредба. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на Ф. А. Я.. Предвид изхода, всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,