Определение № 3849 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2526/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Г. Т. срещу въззивно определение № 520/22.05.2025г. по ч. гр. дело № 290/2025г. по описа на ОС Габрово ( комуто делото е препратено по подсъдност от АС Велико Търново), с което е потвърдено разпореждане (наименувано „определение“) № 316/17.03.2025г. по гр.д.№ 230/25г. по описа на РС Ловеч за връщане на исковата молба на Т. с вх. № 625/27.01.2025г., депозирана първоначално пред ОС Ловеч. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в контекста на оплакването за неизпълнение задължението на съда да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на имуществени права, се поставят в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК въпросите: 1/ Загубило ли е актуалност при действието на ГПК, в сила от 01.03.2008г., ТР № 53/18.06.1970г. по гд.№ 28/1970г. ОСГК на ВС? и 2/ Намират ли приложение разпоредбите на чл. 143 и чл. 149, ал.3 ГПК в процедурата по чл. 129, ал.3 ГПК преди да е изслушано становището на насрещната страна?. Заявяват се и основанията на чл. 280, ал.2, предл.2 и 3то ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност. Първото – бланкетно, а второто - с твърдението, че е нарушено правото на ищеца на достъп до съд. Жалбата е допустима, а за да се произнесе по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че: исковата претенция на ищеца, обективирана в подадена пред ОС Ловеч искова молба вх. № 625/27.01.2025г., по която първоначално е било образувано гр.д.№ 62/25 по описа на ОС Ловеч, е нередовна; съдът е изпълнил служебните си задължения да провери редовността й, като е дал съответни указания на ищеца и последният не ги е изпълнил в указания срок, макар да е бил предупреден за последиците от неизпълнението. Обжалваното определение не е недопустимо. Жалбоподателят не сочи порок, която да обоснове недопустимост, а такъв не се установява при осъществената от настоящия състав служебна проверка. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите посочени от жалбоподателя основания. Въпросът за приложението на ТР № 53/70г. на ОСГК на ВС, което касае правото на лични контакти между децата и възходящите на родителите им при действието на отменения през 1985г. СК, е ирелевантен за настоящия спор. Разпоредбите на чл. 143 и чл. 149, ал.2 ГПК уреждат разглеждането на делото в резултат от редовно сезиране на съда, каквото в настоящия случай е прието да не е налице, т.е. и вторият въпрос няма отношение към атакуваното определение. Няма съмнение, че съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК и принципа на диспозитивното начало, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, а съдът е длъжен да даде правна квалификация на предявения иск въз основа на фактическите твърдения на ищеца в обстоятелствената част и петитума на исковата молба и само когато същите са непълни, неясни или се констатира противоречие между тях, съдът следва да даде указания за уточняването им и отстраняване на допуснатата нередовност. Правомощието по чл.129, ал. 2 ГПК се упражнява служебно, както при предявяване на исковата молба, така и в хода на делото, когато обективно са налице основания за това. При липса на такива, даването на указания би довело до отказ от правосъдие, а съдът е длъжен да разгледа и реши всяко искане за защита на накърнени права само когато е надлежно сезиран т.е. с редовна искова молба. Процесната не е такава, доколкото в обстоятелствената й част липсват конкретни твърдения относими към обобщението на ищеца, че е неравно третиран/ дискриминиран от ОС Ловеч при разглеждане на инициирани по негово искане съдебни производства. Липсата е установена от първоинстанционния съд и потвърдена от въззивния, предвид установения с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2017 год., ОСГТК обхват на дейността му. Тя не се и оспорва от жалбоподателя. Дадените от първоинстанционния съд указания по чл. 129, ал. 2 ГПК са били дължими /съответстващи на закона – чл. 4 от ЗЗДискр./ и е безспорно, че не са изпълнени от ищеца. Ето защо, с връщането на исковата молба не е било ограничено правото му на достъп до съд. Воден от изложеното, съдът