Определение № 4103 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 221/2026 г.

Производството по делото е образувано по частна касационна жалба, подадена от П. Ц. Д., чрез адв. С. Д. и адв. И. Н., срещу въззивно определение № 11906/19.06.2025 г. на Софийския градски съд, постановено по ч.гр.д. № 4335/2025 г. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Представено е приложение с основания за допускане на касационното обжалване. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение и иска неговата отмяна. Жалбоподателят изпраща допълнителна молба, в която уведомява съда за нови факти, имащи отношение към материалните права на страните. Тази молба е недопустима за разглеждане в касационната процедура, която е в рамките на чл. 274, ал. 3 ГПК, и според релевантните факти към датата на произнасяне на въззивния съд (по въззивното дело няма проведени открити съдебни заседания). Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните. Насрещните страни А. И. Т. и И. А. Т., отговарят в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната жалба. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски за всички инстанции, като възразяват за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение, като искат то да бъде намалено до минималния размер по чл. 7, ал. 1, т. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., редакцията след изм. и доп. с ДВ бр. 14/18.02.2025 г. В хода на касационното производство е настъпило правоприемство по чл. 227 ГПК, като И. А. Т., страна на лично основание, е конституиран на мястото на своя наследодател, другият ответник - И. А. Т.. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Ищецът твърди, че е собственик на недвижим имот в [населено място], [улица]: самостоятелен жилищен обект в сграда, в режим на етажна съсобственост, както и на 24,49 % ид.ч. от дворното място. Ответниците са придобили собственост върху постройка в същото дворно място (барака) и прилежащите й идеални части върху дворното място по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт № .../19.02.2021г. С тази сделка се оспорват притежаваните от ищеца права върху терена, правото за застрояване на същия, а още и начина, по който се разпределя ползването му между съсобствениците. Ищецът твърди, че сделката е нищожна, защото има за предмет вещ, който не съставлява самостоятелен обект и не може да се прехвърля. Иска прогласяване нищожността на договора, евентуално да се признае за установено в отношенията му с ответниците, че те не са собственици на прехвърлените им с договора идеални части от дворното място. Жалбоподателят се обосновава с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди, че по следните въпроси въззивната инстанция се е произнесла в противоречие с практиката на ВКС: може ли собственик на идеални части от недвижим имот да води отделен иск за установяване на притежаваните от него права, независимо дали има на разположение иск по чл. 40 ЗС; при въведени твърдения за собствени права върху обща част, и оспорване на притежавания размер идеални части от правото на собственост на ответника върху процесната обща част, ищецът има ли правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск; допустим ли е отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК в хипотеза, в която размерът на дяловете от общите части от дадена етажна собственост вече е бил определен по законоустановен съдебен ред в рамките на делбено производство; допустим ли е иск по чл. 40 ЗС, когато размерът на дяловете от общите части от дадена етажна собственост вече е бил определен по законоустановен съдебен ред в рамките на делбено производство; може ли съдът да приеме, че липсва правен интерес без конкретно анализиране на факти, на доводи и съображения на страната, която твърди, че има този интерес; трябва ли наличието на правен интерес да е винаги оценяван спрямо конкретните обстоятелства, а не абстрактно; следва ли съдът да се произнесе по всички възражения и оплаквания в жалбата в тяхната пълнота, като изложи свои мотиви по тях, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения за тяхната доказателствена стойност; следва ли въззивният съд да формира решаващите си изводи след съвкупна преценка на всички приети доказателства и обсъждане на всички наведени доводи на страните, като изложи в съдебното решение собствени фактически и правни изводи, като посочи въз основа на кои доказателства приема за установена фактическата обстановка по делото. За точното приложение на закона, както и за развитие на правото, според касатора, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалвано по въпроса: допустим ли е отрицателен установителен иск в хипотезата на чл. 40 ЗС. Развива и доводи за очевидна неправилност. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд, като е потвърдил определението на първостепенния Софийски районен съд (оставил „без уважение“ жалбата), е прекратил производството по делото, образувано по иск на П. Ц. Д. срещу С. А. Т., А. И. Т. и И. А. Т., за признаване на установено в отношенията между страните, че дарението на имота, описан в нот.акт № .../2021 г. на нотариус В. М., е нищожно, поради невъзможен предмет, поради противоречие със закона и заобикаляне на закона, както и предявеният в евентуалност отрицателен установителен иск, че ответниците не са собственици на същия имот. Въззивният съд счита, че ищецът, като трето на сделката лице, има правен интерес да установи нищожност на договора, само, ако той засяга конкретни негови материални права. В случая обаче, с оглед изложените обстоятелства в исковата молба и данните по делото, подобен извод не може да се направи. Предмет на сделката по договора, описан в нотариалния акт, е само постройка, но не и идеални части от земята. Уважаването на иска не би рефлектирало върху имуществената му сфера, тъй като не би получил имущественото благо, подлежащо на връщане при евентуално уважаване на исковете. Единственият допустим иск би бил по чл. 33 от ЗС. Наред с това, въззивният състав се позовал на служебно известно му обстоятелство – влязло в сила решение по гр.д. № 27847/2022 г. на СРС, 43 състав, с което спорът между страните „относно действителността на прехвърлителката сделка с предмет идеални части от поземлен имот, прехвърлен с нот.акт № .../2021 г.“ е разрешен. Съдът споменал, че сградата, прехвърлена с оспорвания договор, била разрушена към датата на завеждане на исковете, признато и в исковата молба, но заявил, че това е без значение за правния интерес от предявения иск. Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, намира че въпросите, свързани с приложението на чл. 40 ЗС и с размера на дяловете от общите части от етажна собственост, когато са определени в рамките на делбено производство, са неотносими към постановеното от въззивния съд. Съгласно посоченото ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е определящ изхода на правния спор по конкретното дело, което означава да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда. В случая изводите на Софийския градски съд за липса на правен интерес от предявените искове и за недопустимост на съдебното производство, нямат връзка с така повдигнатите от касатора в изложението въпроси. Съдът се е обосновал с това, че ищецът твърди, че е засегнато правото му на собственост върху терена, докато с атакуваното дарение е прехвърлена само сграда, без идеални части от земята, т.е. посочената по-горе група въпроси нямат значение за решаващите съображения на въззивната инстанция. Въпросите, касаещи тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК също нямат отношение към постановеното от въззивния съд. Първата инстанция е обсъждала доказателства, които в голямата си част са по съществото на материалноправния спор; обжалваното въззивно определение сдържа само аргументите на втората инстанция за недопустимост на иска и оценените във връзка с това данни по делото. Единият от въпросите в изложението („следва ли въззивният съд да формира решаващите си изводи след съвкупна преценка на всички приети доказателства и обсъждане на всички наведени доводи на страните, като изложи в съдебното решение собствени фактически и правни изводи, като посочи въз основа на кои доказателства приема за установена фактическата обстановка по делото“) е буквално копиран от казуси, в които предмет на касационната жалба е въззивно решение, като дори не е коригиран вида на проверявания акт. Въпросът, касаещ произнасяне по „оплаквания в жалбата“ пък не държи сметка за производството пред СГС, което се развива при условията на пълен въззив. Както е изрично изяснено в ТР № 6/2017, обявено на 15.01.2019 г. по ТД № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и по подадена бланкетна частна жалба съдът извършва пълна проверка, както и в случаи, когато в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение – те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът разрешава въпросите, включени в предмета на производството като втора по ред първа инстанция и не дължи излагане на мотиви кои от оплакванията в жалбата са основателни или не, подобно на произнасянето от контролноотменителна инстанция. Същественото е въззивният съд по чл. 274, ал. 2 ГПК да се произнесе в рамките на спора, като съобрази относимите за разрешаването му доказателства, да ги оцени, като отчете допустимите и относими доводи и възраженията на страните и да стигне до крайно заключение. Съдът не дължи разглеждане на неотносими твърдения, доводи и възражения. Такъв неотносим довод за неправилност е напр. оплакването, че първостепенният съд, се произнесъл по допустимостта на иска, едва след като бил приключил със съдебното дирене, без да са настъпили промени във връзка с правния интерес на страната. Това е без всякакво значение за извода допустими или не са предявените от страната искове, съответно има ли правен интерес от тяхното предявяване. Останалите въпроси в изложението, касаещи правния интерес от установителен иск за нищожност на сделка и от отрицателен установителен иск за собственост, обобщени и уточнени служебно от касационната инстанция са: кога е налице правен интерес на трето по договора лице да предяви иск за прогласяване на нищожността му и кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от съсобственик, който не претендира, че оспорваните от ответника идеални части от вещта засягат неговата квота. Съдът намира, че касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, вкл. посочена в частната жалба и изложението към нея. Съдът намира за необходимо да разясни общо и по двата въпроса, че интерес от искова защита е налице, когато между насрещните страни има правен спор, а това се случа при неоснователното отричане на субективно материално право, което съществува или неоснователно претендиране на субективно материално право, което не съществува, чрез спор относно фактите и/или правото (тяхното възникване, съдържание или съществуване). Без значение е дали този спор се дължи на различие в становищата относно фактите, меродавни за правоотношението, или относно тяхното правно значение. Спорът е за вече възникнало, съществуващо понастоящем, или (в определени случаи) за съществувало преди това, субективно материално право. Чрез исковото производство се цели установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на пресъдено нещо. По въпроса кога е налице правен интерес на трето по договора лице да предяви иск за прогласяване на нищожността му, съставът на Върховния касационен съд отговаря по следния начин: Нищожният договор на общо основание не съществува за правния мир, по принцип може да се противопостави на трети лица и порокът може да бъде релевиран без срок, било чрез иск, било чрез позоваване на съществуването му, щом е налице правен (не винаги съвпадащ със житейския) интерес. Липсва правен интерес от исков процес, когато липсва правен спор, когато решението няма да се отрази върху правната сфера на ищеца и, когато решението няма да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право. Наличието на правен интерес при заявен иск за нищожност на договор, следва да бъде преценяван от съда с оглед не само на данните по делото, а в по-широк аспект от гл.т. на поведение на ответника спрямо правата на ищеца и в контекста на чл. 6 ГПК, в смисъл, че страната сама има право да определи предмета на делото и обема на търсената защита и съдействие. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и, чрез които, всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. Всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с ответника, като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, произтичаща или отречена от договор на ответника с трето лице, предявеният установителен иск е допустим процесуален способ за предявяване нищожност на договор и релевиране на последиците на този вид начална недействителност (в този см. е и определение № 3339 от 25.06.2025 г., по ч.гр.д. № 4898/2024 г.а ВКС, г.о.). По въпроса кога е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск от съсобственик, който не претендира, че оспорваните от ответника идеални части от вещта, засягат неговата квота, съставът на Върховния касационен съд отговаря по следния начини: Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по ТД № 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. Тълкувателният акт е приложим на общо основание и за случаите, при които ищецът притежава само идеална част от право което се оспорва. Това е така, защото, според тълкувателното решение, правният интерес се поражда от твърдението за наличие на притежавано от ищеца право, различно от спорното право върху същия обект, чието съществуване би било отречено или пораждането му, респективно упражняването му, би било осуетено от неоснователната претенция на насрещната страна по спора. Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същи обект. След като се касае за въведен от ищеца спор за права в собствеността на имот, надхвърлящи неговите идеални части, то и при преценката за правния интерес, съобразно визираните в цитираното тълкувателно решение предпоставки, следва да се имат предвид и правните последици на съдебното решение. Въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените от ВКС разяснения, в резултат на което е постановил неправилно определение. Правен интерес да се предяви иск за нищожност на сделка има всяко трето лице, не само, когато решението ще се отрази върху неговата правна сфера, но и когато ще способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право. Съществуване на сграда, собственост на ответника, върху земя притежавана от ищеца, дори и в съсобственост с други лица, ограничава правото на ползване върху терена, създава основания за признаване на право на преминаване и ползване на земята, доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение (чл. 64 ЗС); създава условия за спорове относно разноски, свързани с терена. Допустим е отрицателен установителен иск за идеални части от терена, за които сам ищецът не претендира, защото за него не е без значение кой е сътитуляр на правото на собственост, наред с него, и каква е квотата на другия съсобственик, тъй като това касае упражняването на правомощията, произтичащи от правото му на собственост върху притежаваната идеална част от вещта и включени в съдържанието на това право. От значение е във вътрешните отношения с останалите съсобственици, свързани с използването, управлението, поддържането, подобряването и т.н. на общата вещ, уредени в чл. 30-чл. 32 ЗС и чл. 41 ЗС; за законосъобразното упражняване правото му на разпореждане чрез продажба на трето лице с притежаваната от него идеална част (следва да е наясно спрямо кого да изпълни задължението си по чл. 33 ЗС); за законосъобразното и валидно упражняване на правото му на ликвидиране на съсобствеността чрез делба на общата вещ, уредено в чл. 34 ЗС, съотв. чл. 69 ЗН; за законосъобразното упражняване на правата на наследниците да се разпоредят с наследената вещ (предвид опасността разпоредителната сделка да се окаже недействителна по чл. 76 ЗН) и др. Затова, за съсобственика ще е налице правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо претендирани от ответника права върху идеални части от имота или размера им, дори ако същите не се застъпват с идеалните части на ищеца. Неправилно, също така, въззивният съд се основал на влязло в сила решение по гр.д. № 27847/2022 г. на СРС, с което спорът между страните „относно действителността на прехвърлителката сделка с предмет идеални части от поземлен имот, прехвърлен с нот.акт № .../2021 г.“, е разрешен. От значение за допустимостта на иска това решение би имало значение, ако е налице пълна идентичност между предмета на иска за нищожност на дарението, предявен по настоящото дело (чл. 299 ГПК). Съдът не е изяснил това – не е ясно какъв точно иск е разгледан по приключилото дело, ако е за нищожност на същия договор, то на какво основание (правопораждащи юридически факти) и какъв е резултата – прогласена ли е нищожност или не, съответно има ли формирана сила на пресъдено нещо, която да обуславя изцяло или частично недопустимост на настоящото производство. Определението, като краен резултат, е правилно по следните съображения: С договора за дарение в атакуваната му част, са прехвърлени права само върху съществуваща върху терена постройка, имаща статут на допълнително застрояване върху земята. Няма прехвърлени идеални части върху самия терен – като прилежащи на сградата или като самостоятелен обект на дарение, наред с постройката. Сградата е съборена по твърдения в исковата молба (неправилно въззивният съд намерил, че този факт е без значение). Това значи, че още при завеждане на иска, правата на съсобствениците върху земята, вкл. правото на собственост на ищеца, не е ограничено, оспорено или застрашено със самото съществуване на сградата. Не може да се твърди и, че ответниците въз основа на договора за дарение, след събаряне на постройката, се ползват от правото тя да стои върху земята, да се ползва по предназначение, те да ползват земята, заемана от самата сграда, да преминават през терена с цел ремонт и поддръжка на обекта. След събаряне на сградата, собствениците й нямат никакви права върху терена. Ако сградата е била съборена, но собственикът ѝ е притежавал законно право на строеж (суперфиция) върху чуждия терен, той запазва това право и може да възстанови постройката (чл. 66, ал. 2 ЗС) в същия вид и обем; запазва и правото на достъп и ползване на земята дотолкова, доколкото е необходимо за новото строителство и последващото ползване на сградата (чл. 64 от ЗС). Ако обаче лицето е нямало никакви права върху терена от самото начало, както е в случая, или дори да е придобило идеални части върху земята, но като прилежащи към сградата, то събарянето й води до пълна загуба на достъп до земята; бившият собственик на сградата няма право и да строи наново върху чуждия имот. Със събарянето и премахването на сградата, земята остава изцяло под властта на собственика/собствениците на терена. Следователно още с предявяване на исковата молба, съгласно твърденията в нея, а и от установените по делото обстоятелства, следва извод, че договорът към датата на сезиране, а и към настоящия момент, не засяга никакви права на ищеца, вкл. правото му на собственост върху идеални части върху земята, върху която е била изградена съборената сграда. Липсва и правен спор за собственост, обусловен от права, придобити по силата на дарението на съборената сграда – собствеността върху земята не е прехвърлена, сградата не съществува; правото на собственост на ищеца върху земята не е оспорено, застрашено или ограничено. В заключение, като резултат, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Ответниците са направили искане за присъждане на разноски „за всички инстанции“. Допустимо е само искането за разноски, сторени по настоящото производство, развило се пред ВКС. Предвид резултата, те имат право на разноски, но не са представили доказателства, че са извършили такива, поради което молбата им се явява неоснователна. Мотивиран от горното, съдът