Определение № 648 от 12.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 771/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „СОД-Варна“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Л. Д., чрез адв. Н. С., против решение № 1659 от 5 ноември 2021 г., постановено по в.гр.д. № 1618/2021 г. по описа на Окръжен съд Варна, в частта му, с която се потвърждава решение № 5337 от 29 ноември 2019 г. по гр.д. № 4879/2018 г. по описа на Районен съд Варна за осъждане на дружеството на основание чл. 200, ал. 1 КТ да заплати на Р. Т. И., с адрес в [населено място], сумата 14000 лева обезщетение за неимуществени вреди – понесени болки и страдания в периода 18.04.2015 г.-02.04.2018 г. в резултат на настъпилата на 17.04.2014 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, и, след частична отмяна на същото първоинстанционно решение, дружеството е осъдено да заплати на Р. Т. И. още 6000 лева обезщетение за неимуществени вреди – понесени болки и страдания в периода 18.04.2015 г.-02.04.2018 г. в резултат на настъпилата на 17.04.2014 г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Според касатора, предпоставките за обезщетяване на претърпените от работника или служителя вреди са изчерпателно и точно посочени в чл. 200 КТ (наличие на временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт), и само при наличието на тях може да бъде ангажирана отговорността на работодателя за възмездяване на претърпените вреди. Поддържа се, че в исковата молба не са изложени подобни твърдения, както и че не се твърди настъпило влошаване на състоянието на И., което да обосновава присъждане на ново обезщетение към вече определеното от съда. Аргументира се тезата, че от събраните гласни доказателства дори се установява точно обратното, а именно, че през процесния период И. е работил при различни работодатели на открито, при излагане на пряка слънчева светлина и висока температура, без да се съобразява със състоянието си, в който смисъл и не бил полагал дължимата грижа за здравето си, поради което нямал право на обезщетение с оглед разпоредбата на чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В заключение се заявява, че след като през процесния период И. не е бил в отпуск за временна неработоспособност, свързана с последиците от настъпилата трудова злополука, не е загубил 50 или над 50 на сто от работоспособността си и не е настъпила неговата смърт, то няма основание за заплащане на обезщетение, доколкото не се установява нито една от изчерпателно изброените в КТ предпоставки за реализиране отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът Р. Т. И., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба. За да постанови решението в обжалваната му част въззивният съд приема за установено от фактическа страна, че И. е претърпял трудова злополука по време на работата му като охранител при ответното дружество, като на 17.04.2014 г. при опит да запали газова бутилка възникнал пожар, при който получил изгаряния на лицето, ръцете и главата. За претърпените вреди в периода 17.04.2014 г.-17.04.2015 г. в полза на И. вече било присъдено обезщетение с решение по гр.д. № 767/2016 г. по описа на Окръжен съд Варна, като настоящият спор касае претенция за претърпени вреди вследствие на същата злополука, но през нов период, а именно 18.04.2015 г.- 02.04. 2018 г. Съдът намира, че е длъжен да зачете обективните предели на решението по предходно предявения частичен иск досежно правопораждащите спорното право факти, както и приетото за неоснователно правонамаляващо възражение по чл. 52 ЗЗД за съпричиняване от страна на работника. Отречено е да има пречка при влязло в сила решение за обезщетяване на вреди за един период, в отделно производство увреденият да претендира обезвреда на понесените от него вследствие на същата злополука вреди в друг период. Посочено е, че изменението на разпоредбата на чл. 200, ал. 1 КТ с ДВ, бр. 52/2004 г., няма за цел въвеждане на ограничения за отговорността на работодателя, а е свързано с хармонизиране терминологичния апарат на закона с приетия по-нов нормативен акт – Кодекса за социално осигуряване. Правно значима за отговорността на работодателя е всяка неработоспособност – временна или трайна. При възпроизвеждането на понятието „трайна неработоспособност“, дефинирано в чл. 72 КСО и съответстващо на понятието „инвалидност“, законодателят е пропуснал „50 %“, който технически пропуск понастоящем е отстранен с допълнението в чл. 200, ал. 1 КТ (обн., ДВ, бр. 15/2010 г.). Предвид събраните по делото доказателства е прието, че И. е получил изгаряния по тялото на площ от 10 %, което довело до дълъг период на неработоспособност на ищеца след злополуката (от 17.04.2014 г. до 18.12.2014 г.), в който същият е претърпял общо седем хирургически интервенции под анестезия. Последните са причинили на пострадалия комплекс от силни негативни усещания – физически и психически болки и страдания, намерили отражение и в болките и страдания, понесени от същия в исковия период. При определяне размера на обезщетението за понесените вреди в исковия период, съдебният състав е съобразил възрастта на ищеца към началото на разглеждания период (лице на 29 г.), броя и вида на уврежданията – нарушение на топлообмена, целостта на кожата, съпроводени с трайно и обективно загрозяване; невъзстановено окосмяване по скалпа, особено теменно, и необходимостта от оперативна пластика; установената тежка степен на увреда на десния радиален нерв, довела до намалена чувствителност, включително до пълна липса на такава върху определени зони, при съобразяване, че увреждането не води до затруднение в движенията на крайника; предписания специален хранително диетичен режим; поведенческите промени; ограничените социални контакти, изолираност и снижено самочувствие; настъпилата промяна във функционирането и обичайния ритъм на живот през този период и лишаването от възможностите за личен избор и модел на живот; търпените трайни ограничения във връзка с излагане на слънчева светлина на увредените участъци и влияние на висока температура; чувството на болка и необходимостта от медикаментозна обработка на засегнатите участъци; необходимостта от специализирана помощ за преодоляване на травмата, страховете и притесненията на И. и за правилното му функциониране като млад и пълноценен човек. С оглед изброените обстоятелства и на база икономическата конюнктура в страната за процесния период, съдебният състав е определил справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди за процесния период в размер на сумата 20000 лева. Касационният съд приема, че не се обосновават поддържаните от касатора предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Въззивното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК след отмяна на първоначално постановеното въззивно решение по спора с решение № 60172, постановено по гр.д. № 3604/2020 г. по описа на ВКС, IV г.о. Според приетото в него, когато предявява иск за обезщетяване на вреди, настъпили в определен период от време, пострадалият от трудова злополука предявява частичен иск. Ако този частичен иск е уважен, допустим е иск за обезщетяване на вредите, настъпили в следващ период. Въпросът има ли настъпили нови вреди извън периода по първия иск е такъв по съществото на спора. С оглед на това, като е приел, че предявеният иск е за обезщетяване на вреди от трудова злополука, настъпили през определен период от време, съставът на ВКС е върнал делото за повторното му разглеждане, за да бъде установено дали твърдените вреди са настъпили в посочения период с указанието, че ако за тях вече е било присъдено обезщетение, то искът би бил неоснователен. Вземайки предвид дадените указания, въззивният съд приема, че И. е продължил да търпи болки и страдания в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата трудова злополука и в периода 18.04.2015 г.-02.04.2018 г. Първият от поставените въпроси за това дали при липса на констатирана временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт, работникът или служителят има право на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ, на практика не е относим към решаващите изводи на съда. По него вече има формирана сила на пресъдено нещо с окончателното разрешаване на спора по гр.д. № 767/2016 г. по описа на Окръжен съд Варна, в което е уважена претенцията за обезщетение на претърпените вследствие на трудовата злополука неимуществени вреди през периода 17.04.2014 г.-17.04.2015 г. Установено е, че вследствие на инцидента И. е получил изгаряния по тялото на площ 10 %, довели до дълъг период на неработоспособност (от 17.04. до 18.12.2014 г.), в който същият е претърпял общо седем хирургически интервенции под анестезия. Тези обстоятелства са съобразени от въззивния съд, като спорните въпроси в настоящото производство се свеждат до това дали ищецът е търпял вреди и през посочения период, които да обосновават уважаване на претенцията му за обезщетение вследствие на същата трудова злополука. Отделно от това следва да се отбележи, че в отменителното решение в разглеждания спор ВКС приема, че в случая е предявен иск за обезщетяване на вреди от трудова злополука, настъпили през определен период от време, следващ предходен частичен иск за предходен период; претендираните вреди в този случай не са основани на ново състояние на пострадалия, свързано с ново страдание и/или съществено утежняване на старо страдание, което се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение. По общите правила за доказване фактът на настъпване на вреди от трудова злополука за процесния период следва да се установи от ищеца, без законът да поставя условието възникването на вземането да зависи от някакво установяване от компетентните медицински органи. Ако при отговора на правния въпрос предходният състав на ВКС заключава, че наличието на констатирана временна или трайна неработоспособност от компетентните медицински органи не е елемент от фактическия състав, при който възниква вземане за обезщетяване на вреди от ексцес при трудова злополука, то още по-малко подобна зависимост може да се приеме за необходима при търсене на обезщетение за вреди, търпени през последващ период от време, за които следва да се установява само факта, че такива вреди, които са в пряка и непосредствена последица от злополуката, са търпени, и какъв е техният размер. Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси, а именно има ли право на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ работник или служител, пострадал при трудова злополука, който в периода след възстановяване на здравословното си състояние работи при вредни условия на труд, които са противопоказни за него след злополуката и увреждат здравето му. Съгласно приетото в т. 1 от ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В съдебното производство не са събрани конкретни доказателства по твърденията на касатора, че ищецът след възстановяване на здравословното си състояние работи при вредни условия на труд. Следователно въпросът не е обсъждан, не е обусловил решаващите изводи на съда по предмета на спора и не може да обоснове наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не удовлетворява посочените критерии за това. Аргументите в тази връзка следва да бъдат обосновани с действително установената от въззивния съд фактическа обстановка и основаните на нея правни изводи по предмета на спора. Несъгласието на касатора с тях и обоснованите със собствената му интерпретация на доказателствения материал оплаквания, имат значението на доводи за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в настоящото производство по селекция на касационните жалби. Последният от въпросите е свързан със задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ, да оцени всички доказателства по делото, установяващи здравословното състояние на пострадалия при трудова злополука, неговата работоспособност, условията на работа при последващи работодатели и наличието на временна и трайна неработоспособност през процесния период. По този въпрос е налице трайно установена съдебна практика. Въз основа на изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК, ВКС приема, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи; преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Именно по този начин е процедирал и въззивният съд, който в мотивите си ясно посочва кои доказателства са взети предвид и какво се приема за установено по спора. Наличието на установена практика на ВКС, която се споделя напълно от настоящия съдебен състав, води до липсата на необходимост въпросът да бъде наново тълкуван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,