Определение № 331 от 19.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2060/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Корект Стар” ЕООД, [населено място] срещу решение № 1209 от 22.05.2019 г. по т. д. № 5180/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1561 от 23.07.2018 г. по т. д. № 896/2017 г. на Софийски градски съд, VІ-13 състав. С първоинстанционния акт е допуснато изпълнение на арбитражно решение на Китайска международна икономическа и търговска арбитражна комисия от 15.12.2014 г. по дело № SZG20140019, с което „Корект Стар” ЕООД, съвместно с „Офис експрес сервиз“ ООД, е осъдено да заплати на „Гуандун Оувърсийз Чайниз (О Си Ай И) Ентърпрайз Ко“ Лтд сумата 108 791.46 щ. д. – цена на закупени стоки, заедно с 5% годишна лихва, считано от 17.07.2012 г. до действителното плащане на сумата, както и разноски в размер на 20 000 CNY и арбитражна такса в размер на 42 871 CNY. В касационната жалба се поддържа, че в частта, с която е допуснато изпълнение на чуждестранното арбитражно решение по отношение на неучастващото в делото дружество – „Офис експрес сервиз“ ООД, въззивното решение е недопустимо, а в останалата му част същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразено е несъгласие с извода за наличие на валидно арбитражно споразумение между страните, аргументирано с безспорно установения факт, че подписите под изявлението на „Корект Стар“ ЕООД за арбитраж (обективирано в платежните гаранции от 22.02.2012 г. и от 02.03.2012 г.) не са положени от представляващия дружеството, а от друго лице, негов служител. Според касатора, така сключеното арбитражно споразумение е без представителна власт и при липса на потвърждаване е недействително и не поражда компетентност на съответния арбитраж, като по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл. 301 ТЗ, съобразена от въззивния съд. В касационната жалба са изложени съображения за неприложимост и на правилата на чл. 50 от Закона за договорите на Народна Република Китай поради относимостта им към случаите на „превишаване на права“, а не при липса на такива права въобще, какъвто е настоящият случай. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът моли за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по отношение на извода, че е налице арбитражно споразумение между страните. В условията на евентуалност заявява и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на следните въпроси: „ 1. Счита ли се за спазена писмената форма, която е условие за валидност на арбитражното споразумение, ако размяната на кореспонденцията е ставала по имейл и приложеният файл във формат „pdf“, съдържащ изявление за отнасяне на спора пред арбитраж, не е подписан от представляващия дружеството; 2. Валидно ли е споразумение за отнасяне на спора пред арбитраж, ако същото е сключено чрез размяна на имейли и по делото за допускане на изпълнението му се установи, че както имейлите, така и приложените към същите документи (гаранции), съдържащи изявлението за отнасяне на спора пред арбитраж, не изхождат от лице, представляващо дружеството; 3. Допустимо ли е в диспозитива на въззивното решение да бъде записано, че се признава и допуска изпълнение на арбитражното решение, постановено срещу двама ответници, при условие, че признаване и изпълнение на арбитражното решение е поискано само срещу един от тях; 4. Разпоредбата на чл. 50 от Закона за договорите на Народна Република Китай явява ли се несъвместима по отношение на българския обществен ред, предвид факта, че същият се отнася за сключване и изпълнение на търговски договори, а константната съдебна практика в Р България приема, че правилата на ЗЗД и ТЗ и по-специално на чл. 301 ТЗ, отнасящи се също до сключване и изпълнение на търговски договори, са неприложими по отношение на арбитражните споразумения, тъй като същите са особен вид процесуални договори“. Ответникът по касация – „Гуандун Оувърсийз Чайниз (О Си Ай И) Ентърпрайз Ко“ Лтд – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 23.08.2019 г. Не претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да остави в сила първоинстанционния акт, с който е уважен предявеният иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА, въззивният съд е приел, че са осъществени императивните изисквания на чл. IV, т. 1, б. а и б. б от Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, а именно: С исковата молба е представено копие от чуждестранното арбитражно решение, чието признаване и изпълнение се иска, като същото е надлежно заверено съобразно чл. 183 ГПК; придружено е от сертификат за валидност, съобщение за връчването му по пощата и удостоверение за превод от китайски език; Представено е и арбитражно споразумение за отнасяне на спора пред Китайската международна икономическа и търговска арбитражна комисия, като съгласието на българското дружество е обективирано в две платежни гаранции – от 22.02.2012 г. и от 02.03.2012 г., изпратени до китайското дружество по имейл, т. е. арбитражното съглашение се съдържа в разменената между страните кореспонденция, което е в съответствие с изричната разпоредба на чл. ІІ, параграф 1 и 2 от Нюйоркската конвенция. Въззивният съд е отчел безспорно установения от заключенията на графологичните експертизи факт, че двете гаранции не са подписани от законния представител на „Корект Стар“ ЕООД Н. Н., но е преценил, че това не води до липса на арбитражно споразумение. Доколкото гаранцията от 02.03.2012 г. е подписана от лицето Я. Н., която е служител на дружеството, осъществявал кореспонденцията с китайския му съконтрагент, и е изпратена от нейния електронен адрес [електронна поща], с посочен интернет адрес на самото дружество www.correct.bg, е направен извод, че същото следва да се счита обвързано от изявлението за приемане на клаузата за арбитраж. Според съдебния състав, след като изцяло кореспонденцията между страните преминава през електронната поща на служители на „Корект Стар“ ЕООД и в нея е посочен интернет адреса на дружеството, то всички електронни писма, базирани в интернет сайта на това дружество с домейн correct, са му известни и е неоснователно направеното от негова страна възражение, че е узнало за арбитражното споразумение в гаранцията от 02.03.2012 г. едва с връчване на препис от исковата молба, а за арбитражното споразумение в гаранцията от 22.02.2012 г. – с връчването на препис от молбата за арбитраж. Като неоснователно въззивният съд е преценил оплакването, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл и по отношение на лице, срещу което не е бил предявен искът и което не е участвало в производството по делото, а именно – срещу „Офис експрес сервиз” ООД. Приел е, че възпроизвеждането на диспозитива на арбитражното решение, в който посоченото дружество е вписано като съдлъжник заедно с „Корекст Стар” ЕООД, не означава, че искът по чл. 51, ал. 3 ЗМТА е уважен и срещу това дружество. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не е налице вероятност въззивният акт да е недопустим, което би било основание за допускането му до касационен контрол, включително и по служебен почин на съда. Изцяло следва да бъде споделено становището на въззивния съд, че в случая не се касае до произнасяне срещу неучастващо в производството по чл. 51, ал. 3 ЗМТА лице, а до възпроизвеждане на самото арбитражно решение, чието признаване и допускане до изпълнение се иска. Обстоятелството, че с арбитражното решение „Корекст Стар” ЕООД е осъдено съвместно с „Офис експрес сервиз” ООД, не обосновава извод за уважаване на предявения иск по чл. 51, ал. 3 ЗМТА и срещу двете търговски дружества, както неправилно се твърди от касатора. На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и на поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Макар да няма легална дефиниция на понятието „очевидна неправилност“, същото е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, касаторът е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с оплаквания за неправилност на въззивното решение, които обаче не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Правилността или неправилността на извода на решаващия съдебен състав относно наличието на арбитражно споразумение между страните с оглед факта, че процесните две платежни гаранции не са подписани от управителя на ответника по иска, не може да бъде установена само от мотивите на обжалвания акт, а изисква извършването на задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, какъвто е възможен само ако касационното обжалване бъде допуснато. Касационният контрол не може да бъде допуснат и по поставените от касатора въпроси, тъй като същите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът по т. 3 от изложението е свързан с оплакването за недопустимост на въззивното решение, което, както беше посочено по-горе, е неоснователно. Останалите три въпроса нямат характер на обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не съответстват на мотивите на обжалвания акт. Въпросът по т. 1 е ирелевантен, доколкото самият касатор не е заявявал възражение относно спазването на писмената форма на арбитражното споразумение, а въпросът по т. 2 – поради това, че съдът не е преценявал дали споразумението е валидно или не поради неподписването му от законния представител на българското търговско дружество, а че същото обвързва дружеството. А доколко този извод е правилен, това е въпрос, който би могъл да бъде решен само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Що се отнася до последния въпрос, касаещ приложимостта на чл. 50 от Закона за договорите на Народна Република Китай и съвместимостта му с българския обществен ред, същият изобщо не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, тъй като решаващият състав е преценил, че наличието на арбитражно споразумение между страните следва да бъде преценявано единствено с оглед Конвенцията. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационния контрол. Отделно от това следва да се посочи, че самостоятелно основание за недопускането му представлява и бланкетното заявяване на поддържаното по отношение на поставените въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с цитиране само на законовата разпоредба, без да е обосновано наличието на двете кумулативни предпоставки (значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото), в какъвто смисъл са указанията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение. Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК