Определение № 481 от 05.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2053/2023 г.

Образувано е по касационна жалба на К. Х. Х. срещу въззивно решение № 88/25.01.2023 г. по в.гр.д. № 369/2022 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение по гр.д. № 8578/2019 г. на Бургаския районен съд, с което е отхвърлен искът на К. Х. Х. срещу С. Х. Х. за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл.59, ал.1 ЗЗД сумата 20 000 лева, частично от 100 000 лева, с която се е обогатил неоснователно. Ответникът по касационната жалба С. Х. Х. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е процесуално допустима, подадена е от страна по делото, която има право и интерес да обжалва въззивното решение, което подлежи на обжалване и е редовна. Искът е предявен от ищеца срещу неговия брат и се основава на твърдения, че в резултат на незаконни действия ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца от парични суми, които е теглил от банковата карта на бащата на страните, от парични суми, които бащата на страните му е предоставил приживе и от различни действия и разпореждания, които бащата на страните е извършил приживе в негова полза. Ответникът оспорва иска с доводи, че се е грижил за баща си и е теглил пари по негово искане, които му е предоставял и с които е заплащал консумативи и грижи за него. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: Бащата на страните е имал право да се разпорежда приживе със своите парични средства както намери за добре, включително да ги дарява, поради което е бил в правото си да предостави своята дебитна карта на сина си и той да тегли пари от сметката на баща си, дори за задоволяване на свои нужди. По делото не се установява по никакъв начин, че наследодателят не е предоставил доброволно картата си (банковата) на ответника. Предоставяйки дебитната си карта на сина си, наследодателят приживе се е разпоредил с част от средствата си и получените от ответника средства са получени на правно основание. По делото е установено, че с получените средства ответникът е заплащал за здравните нужди на своя баща. Предоставеното от наследодателя на ответника пълномощно не е било използвано, поради което въпросът относно нотариалното удостоверяване на подписа е правно ирелевантен. То (упълномощаването) е още едно доказателство че ответникът се е ползвал с пълно доверие от баща си, което е установено и от събраните по делото свидетелски показания. Сумата 23 386.45 лева е изтеглена лично от наследодателя с негов подпис, което е установено със заключението на приетата графологична експертиза (нататък и СГЕ), а и сумата не е въведена като предмет на иска. Не са събрани никакви доказателства наследодателят да е бил малтретиран от ответника. Сумата 800 лева, изтеглена в деня след смъртта на наследодателя, е използвана за погребението му, а и видно от доплащането на равни суми за погребението, братята са постигнали договорка относно изтеглената сума. А и да се претендира половината от тази сума, използвана за погребение, е в противоречие с добрите нрави. Обезщетението по застраховка „живот“ не влиза в наследствената маса на бащата на страните (на застраховащия), защото наследодателят не е притежавал това право към момента на смъртта си, правото възниква едва след смъртта на наследодателя и то в полза на облагодетелствания. На това право не може да се гледа като на част от наследството (чл.445, ал.1 КЗ и чл.41 ЗМДТ). От заключението на СГЕ се установява, че наследодателят лично е подписал авизото по платежното нареждане и следваща молба, с която е променил ползващото се лице. Застрахователният договор не е нищожен, а валиден, т.к. непопълването на някои от приложените към полицата книжа по надлежния ред не води до нищожността му. Ищецът не е страна по него и не може да го атакува като незаконосъобразен. Плащайки застрахователната премия наследодателят се е разпоредил със собствени средства и тези действия не водят до реално засягане на чуждо имущество. Ответникът не се е обогатил без основание. Неоснователна е претенцията и за половината от сумата 4 975.27 лева. натрупана по здравноосигурителната сметка по договор с доброволен пенсионен фонд. От заключението на СГЕ се установява, че наследодателят лично е положил подписи под заявленията и молбите. Ответникът не е получил никакви суми, внесени в пенсионно-осигурителното дружество от неговия баща, поради което не се е обогатил неоснователно. Не са събрани никакви доказателства, че волята на наследодателя е била опорочена по някакъв начин. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда следните правни въпроси, за които твърди, че осъществяват основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване: При отправено от страните и удовлетворено от съда искане за предоставяне на възможност за представяне на писмени защити в определен срок, длъжен ли е съдът да изчака изтичането на този срок, за да постанови решението си? Въпросът е обуславящ, защото при провеждане на устните състезания по делото в открито съдебно заседание на 18.01.2023 г. след изслушване на процесуалните представители на страните, по тяхно искане им е предоставил десетдневен срок за представяне на писмени защити. Изчислен съгласно чл.60, ал.4 и ал.5 ГПК, срокът е следвало да изтече в края на деня 28.01.2023 г., но този ден е бил събота, който е неприсъствен ден, поради което е изтекъл в края на деня 30.01.2023 г., понеделник, присъствен ден, а съдът е обявил решението си преди това - на 25.01.2023 г.. Въззивният съд не е спазил срока, който е дал на страните. С. Х. е представил писмена защита на 26.01.2023 г., а К. Х. – на 30.01.2023 г. в 13.50 часа, видно от входящия номер. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение и че изведеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС: решения по гр.д. № 720/09-IV г.о., по гр.д. № 1077/11 (на III г.о.), по гр.д. №1430/11 (на IV г.о.), по гр.д. № 4318/16-II г.о. и по гр.д. № 3399/13 (на III г.о.) и в определение по гр.д. №623/18-IV г.о.. В тези решения по чл.290 ГПК и чл.303, ал.1 ГПК е прието (в първото от тези решения е прието, а останалите са се позовали на приетото в първото), че в хипотезата, в която съдът предостави на страните възможност да представят писмени защити, писмените защити заместват предоариите на страните, за които законът им дава възможност по време на устните състезания и че постановяването на решение, преди да е изтекъл определеният за страната срок за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания, поради което когато съдът постанови решението си преди изтичане на предоставения на страната срок за представяне на писмена защита, е налице съществено процесуално нарушение. Настоящият съдебен състав намира, че не е допуснато противоречие с посочените решения, доколкото по делото са проведени устни състезания, в които всеки един от двамата процесуални представители на жалбоподателя К. Х. са пледирали и са имали възможност да изложат и изчерпят доводите си за основателността на въззивната жалба. Те и двамата са се позовали на основанията за отмяна на първоинстанционното решение във въззивната жалба, като адв. К. е подчертала, че във въззивната жалба основанията за отмяна са изложени изчерпателно. Поради което съдът приема, че в случая, макар и въззивният съд да е постановил решението си преди да изчака да изтече дадения от него срок за представяне на писмени защити, делото не е решено без провеждане на устни състезания. Поради което не е налице противоречие с посочените решения на ВКС. В представените на 30.01.2023 г. писмени бележки адвокатите Х. и К. са обсъдили събрани по делото доказателства и са поискали от въззивния съд да уважи въззивната им жалба по изложените във въззивната жалба съображения и по съображенията, изложени в писмените им бележки пред първата инстанция. Въззивният съд е обсъдил наведените доводи. Жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос: за доказателственото значение и доказателствената сила на признанието на изгодни за страната факти? Твърди, че ответникът е признал, че е изтеглил пари от банкомат с банковата карта на баща му. Въпросът не е обуславящ, т.к. както беше посочено по-горе въззивният съд е обосновал извода си, че: Бащата на страните е имал право да се разпорежда приживе със своите парични средства както намери за добре, включително да ги дарява, поради което е бил в правото си да предостави своята дебитна карта на сина си и той да тегли пари от сметката на баща си, дори за задоволяване на свои нужди. По делото не се установява по никакъв начин, че наследодателят не е предоставил доброволно картата си (банковата) на ответника. Предоставяйки дебитната си карта на сина си наследодателят приживе се е разпоредил с част от средствата си и получените от ответника средства са получени на правно основание. По делото е установено, че с получените средства ответникът е заплащал за здравните нужди на своя баща. При този извод на съда е без значение дали ответникът е теглил или не теглил парични суми с предоставената доброволно от баща му банкова дебитна карта. И в двата случая този факт няма значение за основателността на претенцията на ищеца. Жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос: длъжен ли е съдът да спре производството по делото в случай, че по делото се разкрият престъпни обстоятелства, когато изходът на гражданскоправния спор зависи от установяването им по надлежния ред? Жалбоподателят (ищец) твърди, че по настоящото дело са представени неистински документи, които са предмет на изследване в досъдебно производство. Въпросът не е обуславящ, тъй като въззивният съд е приел, че по делото не са разкрити престъпни обстоятелства. В съответствие с установената практика въззивният съд е приел, че осъществяването на проверка от прокуратурата или на органите на МВР дали е извършено престъпление не е основание за спиране на гражданското производство по смисъла на чл.229, ал.1,т.5 ГПК, за което е необходимо съдът да установи по безспорен начин, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на висящия пред него гражданскоправен спор. Въззивният съд не е установил такива по настоящото дело. Образуваното досъдебно производство по молба на ищеца (жалбоподателя) не доказва съществуването на престъпни обстоятелства. Приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с приетото в посоченото от жалбоподателя решение по гр.д. № 745/12.-IV г.о., че производството по делото не се спира при наличие на данни за висящо досъдебно производство, тъй като няма образувано наказателно дело по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи и възражения на страните, всички относими и допустими доказателства и то в съвкупност и в тяхната взаимна връзка, както и обстоятелствата по делото и да посочи кои правнорелевантни факти счита за установени. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената практика, въззивният съд е обсъдил всичко изброено. Към това може да се добави, че при формирания от въззивния съд извод, че извършените от наследодателя на страните действия и разпореждания със собственото му имущество, включително и ако е дарявал приживе средства на ответника, което не е установено, не могат да обусловят извод за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, въззивният съд не е длъжен да обсъжда всеки отделен факт, представляващ такова действие или разпореждане. В случая изводът за явната неоснователност на тезата на ищеца е в съответствие с установената практика. Има случай, в които неоснователността на иска следва от самото изложение на обстоятелствата, на които е основан (в изложението в исковата молба). В тези случаи е без значение дали твърдените факти са се осъществили, защото и да са се осъществили, те нямат за последица правните изводи (тези) на ищеца (от твърдените факти не следват твърдените изводи), в тези случаи е без значение дали твърдените обстоятелства се подкрепят от сочените доказателства, поради което доказателствата не следва да се обсъждат. Жалбоподателят извежда материалноправния въпрос: може ли да се приеме за неоснователна претенция по чл.59, ал.1 ЗЗД единствено по аргумент, че противоречи на добрите нрави, без да е посочена и без обективно да е налице правна норма, препращаща към добрите нрави. Въпросът не е обуславящ. Той визира приетото от въззивния съд, че сумата 800 лева, изтеглена в деня след смъртта на наследодателя, е използвана за погребението му, а и видно от доплащането на равни суми за погребението, братята са постигнали договорка относно изтеглената сума. Т.е. въззивният съд не е приел, че ответникът се е разпоредил с тази сума в своя полза, а че двамата братя (страните по делото) по взаимно съгласие са заплатили с нея и с допълнителни равни вноски погребението на баща си. Изводът за договорка за разпореждането с изтеглената сума се основава на установеното, че двамата братя са доплатили равни суми. Това е основният аргумент за неоснователност на претенцията за половината от тази сума (400 лева от 800 лева). Като евентуален мотив (а не като основен и единствен аргумент) въззивният съд е приел, че да се претендира половината от тази сума, използвана за погребение, е в противоречие с добрите нрави. Жалбоподателят извежда материалноправния въпрос: принципното съображение, че застрахователното обезщетение по застраховка „живот“ не се включва в наследствената маса, съставлява ли пречка за уважаването на иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, когато в резултат на неправомерни действия единствен титуляр на вземането за обезщетение се явява само един от наследниците на застрахования за сметка на останалите наследници? Въпросът не е обуславящ, както беше посочено не са установени никакви неправомерни действия нито на наследодателя, нито на ответника. Въззивният съд е приел, че наследодателят се е разпоредил със собствени средства и тези действия не водят до реално засягане на чуждо имущество. Ответникът не се е обогатил без основание. Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че не е осъществено основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от производството жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника за осъждане на жалбоподателя да му заплати направените в касационното производство разноски, е основателно за сумата 1 500 лева, чието уговаряне и заплащане е отразено в представения договор за процесуално представителство. Воден от изложеното, съдът