Определение № 759 от 18.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2754/2025 г.

Производството е по чл. 248 от ГПК. Образувано е по молба на „ПИМК“ ООД, ЕИК[ЕИК], подадена чрез процесуален представител адв. Б. А. и по молба на ЗАД „Алианц България“ АД, ЕИК[ЕИК], подадена чрез процесуален представител адв. Б. Н., обективиращи искане за изменение на постановеното по делото определение № 5196/13.11.2025г., в частта относно разноските посредством намаляване на присъденото на адв. И. Х. К. от АК – П. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от 5867.10 лева до сумата от 1200 лева. Всяка от молбите е основана на твърдения, че възнаграждението за адвокат присъдено на адв. И. К. е прекомерно и необосновано високо спрямо материалния интерес, както и спрямо фактическата и правна сложност на делото и не съответства на положените от процесуалния представител усилия. Правната защита, осъществена от адвоката в случая се изчерпва с изготвяне на отговор по касационната жалба, а производството пред ВКС не се отличава с особена фактическа и правна сложност. Всеки от молителите поддържа, че приложение следва да намери чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004г., а именно възнаграждението да е ѕ от възнаграждението по чл. 7 и чл. 8 от Наредбата. Отправено е искане за изменение на определението чрез определяне на адвокатско възнаграждение в справедлив размер. В отговор на искането адв. И. Х. К. изразява становище за неоснователност на молбата. Поддържа, че доводите, на които е основана молбата не почиват на вида и характера на делото, нито на предоставената от него правна защита, вложените знания и положените усилия. Твърди в тази връзка, че изготвянето на отговор на касационната жалба не е само формален акт, а акт на правна защита срещу две касационни жалби, както по допустимостта на обжалването, така и по неговата основателност, с което е осъществена правна защита на страната в пълния обем. Осъществената правна защита е резултат от анализ, както на досегашното развитие на делото и на събраните в хода му доказателства и изявления на страните, така и на съдебната практика и на приложимите правни норми, обосноваващи допустимостта и вероятната основателност на касационните жалби. Счита, че няма основание на адвоката осъществяващ безплатна правна помощ да се присъжда възнаграждение под минималния размер, след като предоставената услуга не се различава като активност, качество и ефективност от тази, която би предоставил и адвокат, чийто хонорар се заплаща от страната. Отправя искане поради изложеното молбата да се остави без уважение. Молбите са подадени в срока по чл. 248 от ГПК и са процесуално допустими. По подадени от „ПИМК“ ООД, ЕИК[ЕИК] и третото лице помагач на негова страна ЗАД „Алианц България“ АД, ЕИК[ЕИК] касационни жалби против решение № 195/25.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 3175/2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив е постановено определение № 5196 от 13.11.2025г. по настоящото гр.д. № 2754/2025г. на ВКС, III ГО, с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. В определението, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК „ПИМК“ ООД е осъдено да заплати на адв. И. Х. К. сумата от 5867.10 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационна инстанция на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Заявеното в молбите възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК на така определеното възнаграждение на адв. К. е неоснователно. Трайна е практиката на ВКС, в която е разяснено, че разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗА регламентира заплащане на възнаграждение на адвоката за осъществената от него безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА. При оказана безплатна адвокатска помощ присъденото възнаграждение цели да възмезди положения труд от адвоката, а не представлява присъждане на разноски /по своята правна същност обезщетение/ на спечелилата делото страна по чл. 78 от ГПК. За определяне на справедливо и пропорционално възнаграждение се съобразяват критериите по чл. 38, ал. 2 от ЗА – положения от адвоката труд с оглед фактическата и правна сложност на спора и защитавания интерес. Фактическата и правна сложност на делото, като законоустановен критерий при преценката за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, произтича от извършените от страните процесуални действия, вида на претенцията, обема на събраните доказателства и от подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика, като преценката на съда е самостоятелна и конкретна /т. 3 от ТР № 6 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС/. Основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК в този случай се свежда до преценка на съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Правомощието на съда да осъществи самостоятелна преценка при сезиране за прекомерност е израз на основното начало в гражданския процес за социална справедливост и достъп до правосъдие. Ако в резултат на извършената преценка съдът установи несъответствие между размера на възнаграждението и положения труд при защитата и упражняването на процесуални права, съдът намалява размера на определеното адвокатско възнаграждение, а размерите на адвокатските възнаграждения определени в НВАР № 1/2004г. могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, без да са обвързващи за съда /решение на СЕС по дело С-438/22/. В разглеждания случай касационното производство е инициирано въз основа на две касационни жалби, към всяка от които са приложени изложения с формулирани различни въпроси по чл. 280, ал. 1 от ГПК; повдигнатите по делото правни въпроси се отличават с висока фактическа и правна сложност; дължимите по тях правни отговори изискват правни знания и умения за обосновано становище, както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателната на заявените в тях касационни основания; адв. К. е депозирал отговор по касационните жалби, основан на цялостно проучване на делото и на съдържанието на всяка от жалбите и изложенията по тях; претенцията има за предмет обезщетение на неимуществени вреди от смъртта на родител, а материалният интерес по делото възлиза на сумата 65213.70 лева. При тези факти съдебният състав на ВКС приема, че няма основание за извод за несъответствие между размера на определеното възнаграждение и положения от адвоката труд при защитата и упражняването на процесуални права. Определеното адвокатско възнаграждение в размер на 5867.10 лева е съответно на обема на положения труд по предоставената правна защита и вложените от адвоката усилия и не е прекомерно с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото. При този извод липсват основания за редуциране на определения размер, а доводът за приложение на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004г. е несъстоятелен с оглед необвързващия съда характер на определените в нея размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо молбата за изменение на определението е неоснователна и следва да се остави без уважение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение