Определение № 1521 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2326/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. С. К. от [населено място] - чрез пълномощник адв. Петя К., против решение № 260 от 20.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 214/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 459 от 27.11.2023 г. по т. д. № 639/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив е отхвърлен предявеният от М. С. К. против ЗД „Бул Инс“ АД пряк иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над сумата 45 000 лв. до сумата 60 000 лв. (част от вземане с общ размер 120 000 лв.), претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 20.06.2022 г. пътно - транспортно произшествие. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно в обжалваната част и за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендиран размер от 60 000 лв., ведно със законната лихва от 26.07.2022 г. до окончателното изплащане. Поддържат се оплаквания, че въззивният съд не е извършил съвкупна преценка на доказателствата и не е оценил в пълна степен броя и тежестта на получените при произшествието травми, търпените по повод на тях значителни болки, страдания и неудобства, остатъчните и необратими последици от травмите, продължителността и особеностите на лечебно - възстановителния процес и отражението на получените увреждания върху психоемоционалната сфера на ищцата, в резултат на което е присъдил обезщетение в занижен размер, несъответстващо на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Навеждат се и оплаквания, че размерът на обезщетението не е съобразен с нивата на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите към момента на настъпване на вредите, както и с последователната практика на съдилищата при присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в сходни случаи. Излагат се доводи срещу извода на въззивния съд, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение следва да бъде намалено до 45 000 лв. предвид отказа на ищцата да се подложи на оперативно лечение, което наред със съществуващите дегенеративни изменения се е отразило негативно върху процеса на възстановяване и върху възможността за подобряване на здравословното й състояние след пътния инцидент. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в жалбата, допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като основание за достъп до касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, произтичаща от „неправилно приложение на материалния закон и от нарушение на съдопроизводствените правила при ценене на доказателствата - както при прилагане на принципа за справедливост, така и при приемане и отчитане на съпричиняване“. Ответникът по касация ЗД „Бул Инс“ АД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. М. Г., изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, съдържащ и искане за присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. С решение от 27.11.2023 г. по т. д. № 639/2022 г. Окръжен съд - Пловдив е осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на М. С. К. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени при ПТП на 20.06.2022 г., в размер на 60 000 лв. (част от вземане с твърдян общ размер 120 000 лв.), ведно със законната лихва от 26.07.2022 г. до окончателното плащане. Сезиран с въззивна жалба от ЗД „Бул Инс“ АД, Апелативен съд - Пловдив е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта относно присъденото обезщетение в размер на 45 000 лв. и след отмяна на решението в останалата част е отхвърлил иска за разликата над 45 000 лв. до претендираните 60 000 лв. За да постанови решение в посочения смисъл, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и е приел за установено от фактическа страна следното: Произшествието, при което е пострадала ищцата М. К. (42 г.), е настъпило на 20.06.2022 г. около 7.30 ч. на [улица]в [населено място]. Ищцата се е придвижвала като пешеходец и при пресичане на пешеходна пътека тип „зебра“ е ударена от лек автомобил „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водач със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗД „Бул Инс“ АД. Според заключението на назначената от първата инстанция комплексна експертиза (автотехническа част) причина за настъпване на произшествието е несвоевременната реакция на водача на лекия автомобил, който не е съобразил преминаващата по пешеходната пътека ищца и като е отнел предимството й, я е блъснал с автомобила, въпреки възможността да избегне произшествието чрез безопасно спиране. В резултат на удара ищцата е получила контузии в областта на главата, гърдите, кръста и долните крайници, в т. ч. счупване на 11-ти гръден прешлен и на 1-ви лумбален пешлен, наложили хоспитализиране в болнично заведение и провеждане на консервативна терапия с прием на болкоуспокояващи. Въззивният съд е анализирал подробно заключението на комплексната експертиза в медицинската й част и е възприел като обосновани констатациите на вещото лице - лекар, че: Получените фрактури на прешлени, довели до трайно затруднение на снагата за повече от 30 дни и съпроводени с интензивни болки и страдания, са установени след извършена на 24.06.2022 г. компютърна томография. При проведена консултация с неврохирург е предложено на ищцата да проведе оперативно лечение - вертебропластика, но тя е отказала оперативната интервенция. На 28.06.2022 г. ищцата е изписана от лечебното заведение след подобрение на състоянието с предписания за домашно лечение, покой, прием на аналгетици, постепенно раздвижване е вертикализиране след един месец от изписването и динамичен контрол. На 28.07.2022 г., поради продължаващи оплаквания, ищцата е прегледана от личен лекар и при прегледа са установени болезнени ограничени движения в кръста и ригидност на мускулатурата в тази област. Издаден е болничен лист за 30 дни от ЛКК, но поради продължаващите оплаквания временната нетрудоспособност е удължена до 128 дни, в който период са извършени рентгенография и контролен преглед от ортопед - травматолог и отново са констатирани болезнени ограничени движения в торако - лумбалната област и затруднена походка. На 17.10.2023 г. е извършен преглед от невролог, който е установил наличие на радикулопатия с увреждане на междупрешленните дискове в поясната област, увреждане на лумбосакралните коренчета и спондилоза. В експертното заключение е посочено, че при направения за целите на експертизата преглед на 01.11.2023 г. ищцата е съобщила за болки в гръбначния стълб, които ирадират по хода на долните крайници, както и за невъзможност за клякане и затруднено самообслужване; Обективно се наблюдава затруднена, анталгична походка, бавно придвижване с флексионна контрактура в гръбначния стълб, ограничени и болезнени движения в областта на гръбначния стълб, ригидност (скованост, спазъм) в лумбалната област. Вещото лице е пояснило, че констатираните при прегледа от невролог радикулопатия с увреждане на междупрешленните дискове в поясната област, увреждане на лумбосакралните коренчета и спондилоза се дължат на дегенеративни процеси, които са спомогнати от произшествието, но сами по себе си имат характер на хронични заболявания и не представляват травматични увреждания от инцидента; За преодоляване на последиците от инцидента и за цялостно подобряване на състоянието на ищцата е уместно провеждане на балнео - санаториално лечение в планов порядък, провеждане на невротропна терапия и рехабилитация от специалисти. По време на изслушването в открито съдебно заседание вещото лице е заявило, че от медикобиологична гледна точка травмата на прешлените е една, въпреки засягането на два отделни прешлена, като фрактурата е минимизирана - няма смачкване на тялото на прешлена или проникване към канала, а е нарушена само горната плочка на двата засегнати прешлена; Самата фрактура е зараснала, а болката в областта на гръбнака, ирадираща към долните крайници, няма връзка с травмата. Според вещото лице провеждането на рехабилитация след инцидента и предложената, но отказана операция, биха допринесли за по-бързото възстановяване и за подобряване на състоянието на ищцата, вкл. по отношение на дегенеративните усложнения и сковаността на тялото. За установяване на действителния обем и интензитет на претърпените неимуществени вреди в производството пред първата инстанция са събрани и гласни доказателствени средства, които са обсъдени от въззивния съд и въз основа на които е прието за установено, че ищцата е изпитвала значителни болки, страдания и неудобства по повод на получените при произшествието травми в продължителен период от време. Приемала обезболяващи, но продължавала да изпитва болки в кръста и в областта на прешлените. Близките помагали за раздвижването й в домашни условия, тъй като тя отказала рехабилитация. След преценка на установените от доказателствата факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, въззивният съд е достигнал до извод, че справедливото обезщетение, което се дължи на ищцата като паричен еквивалент на претърпените по повод на произшествието неимуществени вреди, е в размер на 45 000 лв. При определяне на обезщетението съдът е изходил от критериите, указани в ППВС № 4/68 г., като е съобразил възрастта на ищцата, обстоятелствата, при които е настъпило произшествието и са причинени телесните увреждания, броя, вида и тежестта на получените увреждания, продължителността на възстановителния период (около 5 - 6 месеца) и съпътстващите процеса на възстановяване затруднения и неудобства, интензитета и времетраенето на претърпените по повод на травмите болки и страдания, както и цялостното неблагоприятно отражение на инцидента върху живота и здравето на ищцата. Въззивният съд е акцентирал върху констатациите в заключението на съдебната експертиза, че фрактурата в областта на прешлените не е била тежка и е зараснала напълно, както и че част от проявилите се след инцидента здравословни проблеми се дължат на дегенеративни изменения, които са провокирани от произшествието, но по същността си представляват хронични заболявания. Като съществен за размера на обезщетението въззивният съд е определили факта, че ищцата е отказала предложеното й непосредствено след инцидента оперативно лечение, което е довело до невъзможност състоянието й да се подобри с времето и до катализиране на хроничните заболявания с дегенеративен характер. Отчетено е и мнението на вещото лице, че при положени усилия от страна на ищцата и проведена рехабилитация, каквато тя не е предприела, е съществувала възможност за неутрализиране на остатъчната болка и за подобряване на здравословното състояние. Посочените обстоятелства са мотивирали въззивния съд да приеме, че обезщетението се дължи в размер на 45 000 лв., който удовлетворява изискването за справедливост и е съобразен с икономическата конюнктура в страната към датата на увреждането, а не в определения от първоинстанционния съд размер от 60 000 лв. В съответствие с така направения извод предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е приет за основателен до размер на 45 000 лв. и съответно за неоснователен до претендираните с исковата молба 60 000 лв. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за неоснователност на противопоставеното от ответника - застраховател възражение за принос на пострадалата ищца по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. След преценка на установените чрез заключението на съдебната експертиза факти относно механизма на реализиране на произшествието съдът е приел, че няма основание за намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, тъй като с поведението си като пешеходец ищцата не е допринесла за настъпване на произшествието и за получените в резултат на него телесни травми. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Пловдив въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани множество въпроси, за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС - основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. За част от въпросите се сочи и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но поради бланкетното позоваване касационната инстанция не дължи произнасяне относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първата група въпроси, формулирани в раздел І от изложението като „процесуалноправни нарушения и въпроси от значение за изхода на делото“, са в следния смисъл: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; 2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото; 3. Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите й обстоятелствата“. Формулирани по посочения начин, въпросите приповтарят оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата и за необоснованост на изводите на съда относно получените в резултат на произшествието увреждания, за които се дължи справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД. Предвид разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, изброените въпроси не могат да послужат като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като са от значение за правилността на въззивното решение, която не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички доказателства и доказателствени средства, които са относими към релевантните за приложението на чл. 52 ЗЗД факти, и въз основа на тях е формирал изводите си за подлежащите на обезщетяване неимуществени вреди, респ. за размера на обезщетението, което ищцата има право да получи от гледна точка на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Субективната преценка на процесуалния представител на ищцата - касатор, че „решението е постановено при игнориране на доказателства и липса на обсъждане в пълнота на всички доказателства, както и при невярно обсъждане и ценене на доказателствата относно търпените неимуществени вреди и обема на съпричиняване, което води до необоснованост на решението и е в противоречие с практиката на ВКС“, не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол при липса на адекватно посочени правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При обсъждането и преценката на доказателствата въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС - посочена в изложението и служебно известна на настоящия съдебен състав, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените в раздел І въпроси. Следва да се отбележи, че позоваването на задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е необяснимо с оглед липсата на зададен правен въпрос, попадащ в обхвата на тълкувателното решение. Лишено от логика е и поставянето на въпроса за необсъждане на доказателствата и за необоснованост на изводите на съда относно обема на съпричиняване, след като в интерес на ищцата въззивният съд е отрекъл наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице и по отношение на втората група въпроси, формулирани в раздел ІІ от изложението и означени като „процесуалноправни въпроси, свързани с правилното приложение на принципа за справедливост“: „ 1. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС № 4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят, и как се оценят и съобразяват при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт множество телесни повреди с трайно, пожизнено отражение, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 3. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищеца и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; 4. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68г.; 5. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди - конкретно получени 2 тежки фрактури на ръка и крак, с което и възстановяването и затрудненията в бита са много по - трудни при това комплексно увреждане, има и пожизнени последици, да се позове на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи; 6. Длъжен ли е съдът да търси „Точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите; 7. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено - икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2020 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива, присъждани за събития години преди това и след това; 8. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия“. Преди всичко следва да се посочи, че част от въпросите - тези по т. 5 и т. 7, очевидно касаят друг казус, тъй като съдържащите се в тях фактически твърдения относно получените телесни увреждания, за които е определено обезщетение по чл. 52 ЗЗД, и момента на настъпване на уврежданията се разминават с фактите по конкретното дело, съобразени от въззивния съд при определяне на присъденото с обжалваното решение обезщетение за неимуществени вреди. На следващо място следва да се има предвид, че поставените въпроси са определени от ищцата - касатор като значими за изхода на делото по съображения, че поради неправилно приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД въззивният съд е присъдил обезщетение в занижен размер, което не кореспондира с действителния обем и с интензитета на претърпените вреди и не е достатъчно, за да ги репарира. Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС обвързването на въпросите с доводи за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд относно справедливия размер на обезщетението е достатъчно, за да се отрече наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Независимо от изложеното, дори въпросите да се счетат за обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, произнасянето на въззивния съд по тях не противоречи на цитираната в изложението практика на ВС и ВКС, с която е обосновано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Постановление № 4/1968 г. Пленумът на Върховния съд е отговорил на въпроса кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл. 52 ЗЗД и имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. В т. 11 на постановлението е указано на съдилищата, че при определяне на размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите, и в мотивите към съдебното решение да се посочват конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на вредите. В т. ІІ от съобразителната част на постановлението е разяснено, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид при определяне на обезщетението. Задължителните указания на Пленума на ВС са намерили отражение и в създадената при действието на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, част от която е цитирана в изложението към касационната жалба. В практиката на ВКС по чл. 290 ГПК е възприето и разрешението, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва да отчита и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Относно значението на лимитите на застрахователна отговорност следва да се има предвид Решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, І т. о., според което лимитите не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост, но следва да бъдат отчетени при формиране на размера на обезщетението за неимуществени вреди. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил дължимото обезщетение за неимуществени вреди, след като е взел предвид всички установени по делото правнорелевантни факти, които в конкретния случай попълват съдържанието на понятието „справедливост”. Съобразени са както общите критерии, указани в ППВС № 4/68 г., така и специфичните за спора обстоятелства - брой и естество на получените телесни травми, интензитет и продължителност на търпените по повод на травмите болки, страдания и неудобства, особености и времетраене на лечебния и на възстановителния процес, цялостно отражение на събитието върху живота, бита и здравето на пострадалата. Определянето на обезщетение в размер, по - нисък от претендирания с прекия иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, е обусловено от преценката на въззивния съд, основана на констатациите в неоспореното заключение на назначената по делото съдебна експертиза, че проявлението на част от подлежащите на обезщетяване вреди е резултат от отказа на ищцата да се подложи на оперативно лечение и да проведе наложителна в случая рехабилитация. Решаващо значение за формиране на извода на въззивния съд относно размера на обезщетението е и компетентното мнение на вещото лице, че най-значимата травма от произшествието - фрактура на прешлени, не е тежка и е зараснала напълно, както и че отказаното оперативно лечение и наложителната, но непроведена рехабилитация, биха спомогнали за по-бързото оздравяване на ищцата и за възстановяването й след инцидента, включително да препятстват развитието на започналите в организма й дегенеративни изменения с хроничен характер. От мотивите към обжалваното решение е видно, че при определяне на обезщетението въззивният съд е взел предвид всички установени по делото факти, които имат значение за справедливия размер на обезщетението и за приложението на чл. 52 ЗЗД, което изключва възможността решението да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът дали съдът е допуснал поддържаните от ищцата - касатор нарушения при прилагането на чл. 52 ЗЗД е извън очертаното от чл. 280, ал. 1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или в грубо противоречие с правилата на формалната логика и тези негови пороци да са видими от мотивите, изложени от въззивния съд. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на ВКС не констатира нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, поради което приема, че не е налице предвиденото в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Обосноваването на очевидната неправилност с доводи, относими към основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, не може да предпостави достъп до касационно обжалване, тъй като основанията по чл. 281, т. 3 ГПК не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 214/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. Поради недопускане на касационно обжалване на ответника по касация следва да се присъдят разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 2 160 лв. - адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор по чл. 287 ГПК, уговорено и платено в брой съгласно приложения към отговора договор за правна защита и съдействие от 03.10.2024 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,