Определение № 130 от 26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3508/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. В. В. срещу решение № 10177 от 01.07.2020г., постановено по в. гр. дело № 56/2020г. на Великотърновски апелативен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 500 лв. до 500 000 лв., съставляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.06.2015г. до окончателното плащане. Касаторът счита, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния и процесуалния закони и като такъв моли да бъде отменен. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, преформулирани от касационната инстанция съобразно правомощията й по т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: 1. Следва ли в мотивите на въззивното решение да бъдат обсъдени, всички доводи и възраженията на страните в първоинстанционното и въззивното производство?, по който сочи разрешаването му в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965г. и ППВС № 1/1985г., и 2. Какви са критериите при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди при квалифицирания деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по смисъла на чл. 52 ЗЗД?, по който поддържа разрешаването му в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г.. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на Република България, подава отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена над 5 000лв., т.е. тя е допустима. Не са осъществени релевираните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Поставените два правни въпроса, посочени по-горе, удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол, но не и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. По първия въпрос практиката на съдилищата досежно правомощията на въззивната инстанция по ГПК от 2007г., вкл. досежно мотивирането на въззивното решение при потвърждаване на първоинстанционния акт, е уеднаквена с ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество постановени след приемането му решения на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 261/10.02.2020г. по гр. д. № 758/2019г. на ІV г.о.; решение № 310/08.01.2019г. по гр. д. № 915/2018г. на ІV г.о.; решение № 271/08.02.2017г. по гр. д. № 1368/2016г. на ІV г.о.; решение № 270/19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на IV г.о., решение № 420/16.02.2016г. по гр. д. № 1633/2015г. на IV г.о., решение № 382/21.01.2016г. по гр. д. № 2056/2015г. на IV г.о.; решение № 63/17.07.2015г. по търг.д. № 674/2014г. на II т.о.; решение № 22/29.06.2017г. по гр. д. № 2113/2016г. на I г.о. и много други). Според нея въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт препраща към съображенията на първоинстанционното решение, е задължена при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, да обсъди относимите доводи и възражения, направени от страните, при съблюдаване на преклузивните срокове. Мотивите на въззивното решение следва да съдържат аргументация кои относими факти са приети за установени и кои са останали недоказани, чрез анализ на приетите доказателства, съотнесени с конкретните твърдения на страните. В рамките, очертани от въззивната жалба, въззивният съд следва да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства - поотделно и в тяхната съвкупност, а също и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните доводи и възражения. Въззивният съд по настоящия спор по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в съответствие с горепосочената практика на ВКС, вкл. задължителните разрешения на ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, е разгледал изчерпателно наведените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Макар да е препратил на основание чл. 272 ГПК към фактическите и правни мотиви на първоинстанционното решение, е изложил и свои такива в контекста на наведените във въззивната жалба доводи. По оплакването на въззивника за недостатъчна мотивираност на първоинстанционното решение досежно определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение в престъпление, Великотърновски апелативен съд е изложил съображения за неговата неоснователност. Посочил е, че първоинстанационният съд е обсъдил и преценил в тяхната съвкупност всички приети по делото доказателства, извършил е правилна преценка относно установените с тях правнорелевантни факти, обсъдил е наличието на всички обстоятелства, от значение за определяне на справедливия размер на претендираното обезщетение, и въз основа на така изяснената фактическа страна е извел правилни правни изводи за основателността на иска за обезщетение за неимуществени вреди в присъдения размер от 500 лв.. Подчертал е, че посочването и обсъждането на други обвинения в престъпления спрямо ищеца, не е самоцелно и извън предмета на спора, а съставлява част от преценката на приетите доказателства и обстоятелствата, релевантни за определяне на размера на процесното обезщетение съобразно чл. 52 ЗЗД. Аргументирал е този свой правен извод с това, че от доказателствата в процеса е установено, че наред с процесното обвинение в престъпление по чл. 330, ал. 3 вр. ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1 и вр. чл. 20, ал. 3 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда, на същия са повдигнати в рамките на същото процесно наказателно производство още шест обвинения за тежки умишлени престъпления, две от които за убийство по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 115 НК, по които е признат за виновен и осъден на „доживотен затвор без право на замяна“ с влязла в сила присъда. Заключил е, че с оглед обвиненията в другите шест престъпления, за част от които законът предвижда най-тежкото наказание, което е и наложено с влязъл в сила съдебен акт, при съпоставката на тяхната тежест с тежестта на обвинението по чл. 330, ал. 3 НК, по което е оправдан, интензитетът на неимуществените вреди, търпени от последното е незначителен и той обуславя по-ниския размер на присъденото обезщетение от 500 лв., което е достатъчно да удовлетвори принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД в конкретния случай. Въззивният съд е разгледал и оплакването на въззивника, че неправилно първоинстанционният съд не е обсъждал влиянието на условията, при които е пребивавал ищецът като „задържан под стража“ за срок от пет години, като приложена мярка за неотклонение по процесното наказателно производство, но за всички седем повдигнати обвинения, като го е намерил за неоснователно. Посочил, е че мярката за неотклонение „задържане под стража“ е взета спрямо В. за всички повдигнати седем обвинения в престъпления, само по едно от по-леките от които е оправдан, поради което не може да бъде направен извод, че душевните и физически страдания на ищеца, причинени от наложената най-тежка мярка за неотклонение са именно заради обвинението в престъплението по чл. 330, ал. 3 НК, за което е оправдан. Съобразявайки всички правнорелевантни факти и обстоятелства от значение за определяне на справедлив размер на претендираното обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е счел, че предявеният иск е неоснователен за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 500 лв. до целия претендиран размер от 500 000лв., при което е потвърдил обжалваното в отхвърлителната му част решение на Ловешки окръжен съд. Вторият правен въпрос, свързан с приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и с критериите, изведени от него, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от квалифицирания деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, също е разрешен от Великотърновски апелативен съд в съответствие с безпротиворечивата практика на ВКС, обективирана в задължителните за съдилищата ППВС № 4/23.12.1968г. и т. 11 и т. 13 ТР № 3/22.04.2005г. по т.гр.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и в решенията на ВКС по чл. 290 ГПК. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 112/14.06.2011г. по гр. дело № 372/2010г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21. 10. 2015г. по гр. д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10. 12. 2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение №449/16. 05. 2013г. по гр. д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012г. по гр. д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21. 03. 2017г. по гр. д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29. 03. 2016г. по гр. д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21. 12. 2015г. по гр. д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др.), справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на всички конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства, обусловили претендираните неимуществени вреди, които следва да бъдат посочвани в мотивите към съдебните решения. В случаите, при които се определя обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, трябва да се съобразяват и указанията в т. 11 и т. 13 ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението в престъпление, продължителността на наказателното производство, срокът на изтърпяване на мярката за неотклонение "задържане под стража", данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор: наличието на други обвинения в престъпление по същия или по други наказателни процеси срещу пострадалия през времетраенето на наказателното производство по обвинението, от което се претендират вреди по делото, доколкото болки и страдания са произтекли от всички обвинения в престъпления и съдебното минало, респективно налични осъждания за престъпления, с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на негативните изживявания от процесното обвинение. За да определи обезщетението за процесните неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 330, ал. 3 вр. ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1 и вр. чл. 20, ал. 3 НК (съучастие в подбудителство на умишлен палеж на имущество със значителна стойност – лек автомобил „Тойота Авенсис“, извършен на 18.08.2008г. в гр. В. Търново от неизвестен извършител, от което деяние са последвали значителни вреди на стойност 32 164 лв., като палежът е извършен от лице, действащо в изпълнение на решение на организирана престъпна група), въззивният съд е взел впредвид продължителността на наказателното преследване от около шест години (2010г. – 04.05.2016г.), взетата най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ на 23.10.2010г. и обстоятелството, че в рамките на едно наказателно производство (процесното) на ищеца са повдигнати седем обвинения в тежки умишлени престъпления, само по едно от което по чл. 330, ал. 3 НК е оправдан, а по другите шест (чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 1, т. 7, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 115 НК; чл. 131, ал. 1, т. 8 и т. 10 вр. с чл. 130, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 3 НК; чл. 131, ал. 1, т. 10 вр. с чл. 129, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 3 НК; чл. 339, ал. 1 НК и чл. 252, ал. 2, пр. 1 и 2 НК) – осъден с влязла в сила присъда с наложено най – тежкото наказание „доживотен затвор без право на замяна“, при условията на чл. 23 НК. Съобразявайки задължителните разрешения в т. 11 и т. 13 ТР № 3/22.04.2005г. по тълк. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, досежно случаи на частично оправдаване по повдигнатите в рамките на едно наказателно производство обвинения в престъпления, е съобразил: броя на деянието, за което е постановена оправдателна присъда – едно от седем престъпления, за които са повдигнати обвинения; изключителната тежест на извършените деяния, за които е осъден дееца (шест, две от които квалифицирани състави на убийство), съпоставени с деянието, за което е оправдан, което е значително по-леко; причинната връзка между незаконността на процесното обвинение и причинените вреди - болки и страдания, които са под обичайните и не могат да бъдат разграничени от болките и страданията, претърпени от обвиненията, по които е признат за виновен, при което е заключил, че процесните неимуществени вреди в причинна връзка с процесното незаконно обвинение са в изключително нисък интензитет и обем, съпоставени с болките и страданията от другите шест горепосочени обвинения в тежки престъпления, при което присъденият размер на претендираното обезщетение от 500 лв. е справедлив по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съобразил е и обстоятелството, че наложената най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“ е по всичките седем обвинения в престъпления по воденото едно общо наказателно производство, като не е установено тя да има връзка с процесното обвинение в умишлен палеж, но дори и такава да беше доказана, търпените неимуществени вреди от същата по процесното незаконно обвинение са незначителни, при съобразяване и с обстоятелството, че ищецът продължава да изтърпява наложеното му с влязла в сила присъда общо наказание за другите шест престъпления „доживотен затвор без право на замяна“. Осъждането на ищеца по шестте горепосочени обвинения в престъпления с влязла в сила присъда подлежи на отчитане при преценка на личността му, с оглед значително занижения интензитет на усещането за накърнено лично достойнство, добро име и чувство за справедливост от процесното обвинение, в сравнение с лице, което никога не е било обект на успешно проведено наказателно преследване. Съобразявайки по този начин всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, Варненски апелативен съд е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице и вероятност обжалваният акт да е нищожен или недопустим като основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение. На основание изложеното, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение