Определение № 3739 от 08.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1749/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Т. С., чрез адв. Б., против решение № 1425 от 23.12.2025 г. по гр. д. № 1314/2025 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответникът по жалба Р. Ж. В. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което след отмяна на решение № 612 от 24.02.2025 г. по гр. д. № 3413/2024 г. на Районен съд – Варна (РС – Варна), е изменен определеният с решение № 2385 от 18.07.2022 г. по гр. д. № 17219/2021 г. на същия съд, режим на лични отношения на бащата Р. Ж. В. с децата А.-М. Р. В., [дата на раждане] и Б. Р. В., [дата на раждане], на основание чл. 59, ал. 9 СК.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че с решение № 2385 от 18.07.2022 г. по гр. д. № 17219/2021 г. на РС – Варна е прекратен брака между К. Т. В. и Р. Ж. В. с развод, на основание чл. 49, ал. 1 от СК; предоставено е упражняването на родителските права върху родените от брака малолетни деца А.-М. и Б. на майката К. Т. В., а на бащата е определен режим на лични отношения с децата, както следва: всяка първа, втора и трета събота от месеца в Център за обществена подкрепа-А., находящ се в [населено място], кв. А., ул. Н. будители“, № 5, ет. 2, за времето от 10.00 ч. до 18.00 ч., в присъствието на служител от центъра. Взел е предвид, че през м. декември 2021 г. с решение по гр. д. № 16813/2021 г. на РС – Варна спрямо бащата са постановени мерки за защита по реда на ЗЗДН, като същият е задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо децата Б. и А. М., и тяхната майка и му е забранено да доближава последната на разстояние по - малко от 15 метра за срок от 12 месеца. Съобразил е и приложената по делото справка за подадени жалби и сигнали срещу ищеца, както и справката му за съдимост, съгласно която със споразумение Р. В. се е признал за виновен за това, че в периода от 21.11.2021 г. до 01.07.2022 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, се е заканил спрямо К. Т. В. с убийство и за това, че в периода 07.03.2022 г. - 01.07.2022 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление не е изпълнил заповед за защита от домашно насилие (издадена въз основа на решението по цитираното по-горе гр. дело), нарушавайки забраната да се въздържа от домашно насилие спрямо ответницата и забраната да я доближава на по-малко от 15 метра, като е осъден на лишаване от свобода за срок от осем месеца и изпълнението на наказанието е отложено с изпитателен срок от три години. Решаващият състав е взел е предвид представения и приложен договор за ползване на социални услуги, сключен между Фондация „В.“ от една страна и К. С. и Р. В. от друга, както и приложената актуализирана индивидуална оценка на потребностите на двете деца за периода от м. декември 2022 г. до м. април 2022 г. и доклад - оценка, според който с родителите са обсъждани възможностите режимът на лични отношения с техния баща да се осъществява извън сградата на ЦОП - А.. Обсъдени са показанията на двете групи разпитани по делото свидетели, които са ценени с оглед правилото на чл. 172 ГПК, както и заключението по допуснатата комплексна съдебно – психиатрична и психологична експертиза, че към момента на изследване при ищеца Р. В. няма данни за психично разстройство, в смисъл на психично заболяване, макар да е бил регистриран в продължение на години със Синдром на зависимост към психоактивни вещества – комбинирана употреба; че отсъстват данни за пряка опасност от медицинско естество, както за него, така и за околните и при контактите с децата, както и данни за проявена директна агресия на бащата спрямо децата; че към момента на изследването не се установяват признаци на зависимост. Предвид установените признаци на родителско отчуждение у децата спрямо бащата, липсата на емоционална връзка помежду им и проявите на страх и негативизъм, е дадена препоръка контактите да се осъществяват без задължителното присъствие на трето лице - социален работник, като започнат да се осъществяват много постепенно, с активната подкрепа на майката. Констатирано е, че е необходимо възстановяване и нормализиране на диалога между родителите, за да могат да създадат условия за здравословно развитие на своите деца. Посочено е, че режимът на лични отношения трябва да се осъществява в присъствието на трето лице, но постепенно, поетапно трябва да се променя, като същевременно се работи с родителите. От приетия във въззивното производство актуален социален доклад - изготвен след посещение на жилището на бащата е установено, че условията там са добри. Отразено е, безпокойството на бащата, че срещите с децата в контролирана среда (ЦОП – А.) са били стресиращи за тях, но майката желае това да бъде начина на общуване на децата с баща им и ако се пристъпи към следващ период и контакти при свободен режим, без присъствието на социален работник, това да се осъществява при постигнати резултати в предходния период. При така установените факти въззивният съд е приел, че от предходното определяне на режим на лични отношения на двете деца с техния баща, е настъпила съществена промяна в обстоятелствата, изразяваща се в това, че от 08.04.2023 г. до 20.03.2024 г., а и понастоящем срещи на децата с баща им не се осъществяват и се констатира настъпило родителско отчуждение при по - голямото дете А.-М., към бащата, като съществувалата емоционална връзка помежду е нарушена, а по-малкото дете Б. не познава баща си. Мотивирани са съображения, че в интерес на децата е те да контактуват с баща си, като същият би бил в състояние да полага грижите за тях в продължение на няколко часа (кредитирайки заключението на вещите лица), ако не беше прекратил контактите си с тях, при което, повече от 2 години не се изпълнява определения от съда режим на лични отношения с тях, като по-малкото дете дори не го познава (както се посочи по-горе), а майката като не е съдействала, съзнавано или не, е повлияла на връзката на по - голямото дете с бащата. Прието е, че е нужно децата да опознаят баща си и привикнат към него и той към тях, което следва да бъде гарантирано чрез срещи в защитена среда, като плавно режимът се изменя като се разширява и защитената среда може да отпадне. За да се постигнат пълноценни лични контакти на децата с бащата инстанцията по същество е намерила, че на първо място следва да бъде установен режим на общуване помежду им в защитена среда – в Център за обществена подкрепа В., след като и двамата родители не желаят да провеждат срещите в центъра в кв. А.. Решаващият състав е намерил за неоснователно искането на майката да се пристъпва към следващ етап от режима на лични отношения само след положително становище за това от ДСП - В., а не с изтичането на определен период от време. В тази връзка е изложил аргументи, че даването на подобно становище изисква служител на ДСП да присъства всеки път по време на осъществяваните срещи между бащата и децата и то за сравнително продължителен период, за да е в състояние да оцени развоя на отношенията им, поведението на бащата, придобитите от него умения и най-сетне адекватността на реакциите му, но не такъв е начинът и организацията на работата в ЦОП. Срещите са предвидени само в присъствието на служител/служители на центъра и без участието на външни лица. В обжалваното решение е посочено също така, че нормалните контакти на бащата с децата изискват от него, освен желание и полагане на нужните усилия да се провеждат стриктно тези срещи и според определения от съда режим на лични отношения, както и че при трайно поведение в ущърб с интереса им, това може да бъде основание да се пристъпи към изменение на така определения режим. Счетено е, че първоначално режимът на лични отношения следва да се провежда в присъствието на психолог в продължение на 1 година, който да наблюдава срещите и напътства родителите така, че да бъде възстановена съществувалата между бащата и детето А.-М. емоционална връзка и да се създаде емоционална връзка между бащата и детето Б., който дори не познава баща си. Посочено е, че е необходимо и двамата родители да се вслушат в съветите на специалистите, като потърсят професионална помощ – работа с психотерапевт и дори фамилна терапия. Така в конкретиката на случая е прието, че е по - подходящо да се определи един по-тесен режим на лични отношения, който се изпълнява, отколкото широк, който не се изпълнява редовно. При нормализиране на отношенията между бащата и децата срещите им могат да се извършват и извън контролираната среда, като ги взема и води в дома си за няколко часа. Обоснован е извода, че едва след този встъпителен период от около две години, бащата може да взема децата и за по-продължително време при себе си, с преспиване за събота и неделя.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Допустимо ли е съдът да определи поетапен режим на лични отношения между родител и дете, при който преминаването към следващ, по-облекчен етап да бъде обвързано единствено с изтичането на определен период от време, без да се изследва дали предходният режим е реално, редовно и адекватно изпълняван, както и без да е налице професионална оценка за възстановяване на връзката между родител-дете?“;

2. „Следва ли поетапният режим на лични отношения между родител и дете да бъде обусловен от положителни резултати от предходния етап и реално възстановяване на отношенията между родителя и детето, или може да бъде обвързан единствено с формалното изтичане на определен период от време?“;

3. „Допустимо ли е съдът да откаже обвързване на преминаването към следващ етап от режима на лични отношения с професионална оценка на Дирекция „Социално подпомагане“, само по съображения относно организацията на работата на социалната служба, при положение че такава оценка може да бъде извършена и без присъствие на социален работник на всяка една среща между децата и родителя, който не упражнява родителските права?“;

4. „Длъжен ли е въззивният съд при определяне на режим на лични отношения да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните, включително за липсата на контакт между родителя и децата, неизпълнението на предходен режим, поведението на родителя при осъществяване на личните отношения и обстоятелството, че едно от децата не познава своя баща?“;

5. „Може ли съдът да приеме, че е налице основание за изменение на мерките по чл. 59, ал. 9 СК, без да извърши цялостна преценка на изменените обстоятелства, включително продължителната липса на контакт между родителя и детето и неизпълнението на предходно определения режим на лични отношения?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС (без да се отнася към конкретно питане), обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК.

Прави се искане за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че отсъстват основания за допускане на обжалването.

Първите три поставени въпроси не удовлетворяват изискването за обща предпоставка (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), който да обуславя правната воля на съда по обжалваното решение и да е включен в предмета на конкретното дело. Те са привързани към оплакванията на касатора, че въззивният съд е възприел изцяло формален подход към поетапността на режима на лични отношения, приемайки че преминаването към следващ етап следва да настъпва автоматично с изтичането на определения срок. По същество въпросите отразяват становището на касатора за начина, по който следва да се определи режима на лични отношения с неотглеждащия родител и по - конкретно за необходимостта всеки следващ етап на определения режим на лични контакти да настъпва след наличие на доказателства за адекватно изпълнение на установения режим за предходните периоди, с което изразява несъгласието си с изводите на въззивния съд. В случая решаващият състав е изложил съображенията, поради които е намерил за неоснователно искането на майката, пристъпването към следващ етап от режима да е възможно само след положително становище за това от Дирекция „Социално подпомагане“. Съобразявайки условията за провеждане на срещи в центъра за обществена подкрепа и изискването за липса на външни лица, изрично е посочил, че не следва да бъде възлагано участието на служител от въпросната дирекция. Охранявайки висшия интерес на децата, второинстанционният съд е мотивирал доводи, че при наличието на поведение, което е в разрез с този интерес, би могло да се пристъпи към изменение на така определения режим. Ето защо, в обжалваното решение не са приети за установени такива факти, като въведените с въпросите, съответно липсват съображения и мотиви по така повдигнатите въпроси. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК.

Останалите две питания са взаимосвързани и обобщено се свеждат до уточнения въпрос относно обстоятелствата, които въззивният съд дължи да съобрази в хипотезата на молба по чл. 59, ал. 9 СК за изменение на определения режим на лични отношения между детето и неупражняващия родителските права родител. Така обобщен въпросът е принципно релевантен при всеки спор относно изменение на вече поставен режим на лични отношения между детето и неотглеждащия родител. Макар да реализира обща предпоставка за селектиране на касационната жалба, питането не осъществява допълнителната предпоставка на заявените основания – чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като по въпроса е налице задължителна практика, като не се установява отклонение на дадените от въззивния съд разрешения с нея - ППВС № 1/1974 г., а и доразвита от ВКС в множество решения, постановени по чл. 290 ГПК – решение № 334 от 06.01.2016 г. по гр. д. № 2202/2015 г. на IV г.о.; решение № 162 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 7228/2014 г. на III г.о.; решение № 294 от 11.11.2015 г. по гр. д. № 1454/2015 г. на IV г.о. и др. Според тази практика, която е актуална и при действието на СК от 2009 г., и продължава да се съобразява от съдилищата, за да се изменят постановените по-рано мерки и да се определят нови е необходимо промяната на обстоятелствата да е съществена. От значение са както измененията, засягащи обстоятелствата, взети предвид при постановяване на решението, с което първоначално са определени мерките на лични отношения с другия родител, така и измененията, които произтичат от изгубилите смисъл или променени на практика мерки. Тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма (родителските, възпитателските или моралните качества, социалната среда, в която живеят децата, жилищните или битовите условия и др.), но те следва да се отразяват на положението на децата и на ефикасността на мерките. Към промените, засягащи мерките и тяхната ефективност, спадат: невъзможност да се изпълни решението поради поведение на самото дете; нерационален режим, като в течение на изпълнението му мерките са се оказали неблагоприятни за детето; болест на детето и невъзможност за прилагане на мерките и други подобни случаи. Съществува и особена група от изменени обстоятелства, които са свързани с нововъзникналите права и задължения на родителите по повод задължителното спазване на мерките като: отчуждаване на детето по вина на отглеждащия родител спрямо другия родител или обратно; пречки на родителя, който отглежда детето, за осъществяване на личните отношения с другия родител; невръщане на детето след осъществяване на личните отношения от родителя, на когото не са предоставени за упражнение родителските права, или пък нарушаване по различни начини режима на детето, ако е във възпитателно заведение, отвличане на детето и т.н.; неизпълнение на мерките и неосигуряване на лични грижи по отношение на детето. Обжалваното решение е постановено изцяло в съгласие с тази задължителна за съобразяване съдебна практика. Съдът е анализирал всички доказателства по делото, които са източник на данни за родителските, възпитателските и моралните качества на страните, и е преценил интереса на децата с оглед на тяхната възраст, физически и психически особености и индивидуални потребности, настъпилото отчуждение от бащата по отношение на по-голямото дете и нарушаването на съществувалата между тях емоционална връзка, както и обстоятелството, че по-малкото дете не познава баща си и отсъствието на трайна емоционална връзка между тях, породено от ниската възраст на детето и продължаващата повече от две години и половина липса на контакти. Преценката на съда относно настъпилата съществена промяна в обстоятелства е конкретна във всеки отделен случай и е свързана с анализ на всички относими обстоятелства, доказани по конкретното дело. Следва да се изтъкне, че предвид естеството на производството (по мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата – вж. указанията т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС) в задължение на съда е служебно да следи за защита интереса на ненавършилите пълнолетие деца. Така щом установи наличие на нови обстоятелства съдът служебно – т. е. дори без позоваване на страните следва да ги прецени, а при необходимост да изиска и доказателства, както и съдействие от социалните служби и да се произнесе съобразно тях. В случая това служебно начало е проявено с инициативата на въззивния съд по определяне на режим на лични отношения първоначално в защитена среда, който постепенно се изменя и разширява, с тенденция защитената среда да може да отпадне когато отношенията между бащата и децата се нормализират. Ето защо по поставения въпрос липсват предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Предвид изложените решаващи мотиви, обжалваното решение не може да бъде допуснато до касация поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение (определение) и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.