Определение № 3373 от 02.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2203/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на Г. В. В. чрез служебния защитник адв. С. П. срещу определение № 479 от 06.03.2024г. постановено по ч.гр.д.№ 163/2024г. на Плевенски окръжен съд, с което е потвърдено определение № 4303 от 21.09.2023г. по гр.д. № 5207/2023г. на Плевенски районен съд за прекратяване на производството и изпращане на делото по подсъдност на Административен съд - Плевен. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно. И двете съдебни инстанции са се позовали на Тълкувателно постановление № 2/2014г. на ВКС и ВАС, но то в случая не е приложимо. Ищецът претендира вреди от действия на конкретно физическо лице, изпълняващо по занятие функциите на надзирател, но тези действия са извън служебните ангажименти на лицето и не съставляват административни актове. Затова ищецът иска да ангажира личната отговорност на лицето Д. П. Г.. Като основание за допускане на касационно обжалване с позоваване на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поставят въпросите: 1/ следва ли гражданският съд преди да разреши въпроса за подведомствеността на спора и да изпрати делото по подсъдност, да даде възможност на страната, посочена като ответник, да изрази своето становище; 2/ следва ли да се прекратява заведено гражданско дело срещу физическо лице по чл. 45 ЗЗД, спрямо което се претендират вреди извън правомощията му като служител на държавна институция. Препис от частната жалба не е връчван на ответника по иска, тъй като производството е прекратено преди съдът да е пристъпил към изпращане препис от исковата молба на ответника. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Производството по гр.д. № 5207/2023г. на Плевенски районен съд е образувано по иск на Г. В. В., който се намира в затвора в [населено място], срещу Д. П. Г., служител на затвора в Плевен, за заплащане на обезщетение за вреди в размер на 10 000лв. с посочено правно основание чл. 45 ЗЗД. Твърди се, че на 28.07.2022г. когато ищецът е бил в затвора в [населено място], е извършена нерегламентирана проверка от ответника Д. Г., заемащ длъжността редовен пазач и претърсване на личните вещи на ищеца, като съгласно установения ред, това е задължение на служителите на ГДО Плевен. При тази противоправна проверка ответникът Д. Г. неправомерно е отнел от ищеца лична вещ - електрическа кана, без да е издаден и съответен документ. Плевенски районен съд с определение от 21.09.2023г.е прекратил производството и е изпратил делото по подсъдност на Административен съд- Плевен. Приел е, че с оглед обстоятелствената част на исковата молба и наведените фактически твърдения от страна на ищеца, се касае за предявен осъдителен иск с правно основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ за вреди от незаконосъобразна дейност на служител към администрацията на затвора при или по повод изпълнение на наказание „лишаване от свобода“. Посочил е, че материалноправният режим на отговорността на Държавата за вреди от административна дейност е регламентиран в чл. 1 ЗОДОВ и се осъществява пред административните съдилища. В обхвата на тази отговорност попадат и служителите на надзора към затвора, тъй като органите на изпълнение на наказанията упражняват дейност, която е административна - в този смисъл е Тълкувателно постановление № 2/2014г. на ВКС и ВАС. Такъв е и процесния случай. Плевенски окръжен съд, със сега обжалваното определение, е потвърдил горепосоченото определение. Намерил е за правилно изразеното от първоинстанционния съд виждане, че обстоятелствената част на исковата молба навежда на предявен иск по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, който подлежи на разглеждане от административен съд. Изтъкнал е, че ищецът въвежда фактите и обстоятелствата пред съда, без да е длъжен да посочва правното основание на иска, а съдът подвежда тези факти и обстоятелства под конкретната правна норма и определя основанието на предявения иск. Констатирал е, че в исковата молба не са изложени факти и обстоятелства за извършени противоправни действия от ответника в лично качество, извън обхвата на служебните му задължения, респ. извън работното му място. Извършеният обиск от надзорно-охранителния състав е регламентиран в чл.85 и сл. от ППЗИНЗС и тази дейност се осъществява от служителите в това им качество, а не като трети/физически/ лица. Съобразно твърдяното от ищеца вредите му са произлезли от нарушения на ЗИНЗС, респ. на ППЗИНЗС. В този смисъл е и т.8 от Тълкувателно постановление №2/19.05.2015г. на ОСГК на ВКС и на Първа и Втора колегия на ВАС по т.д.№2/2014г. Според нея “Делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода и пробация, или задържане с мярка за неотклонение задържане под стража са подсъдни на административните съдилища“. По тези съображения е потвърдено обжалваното прекратително определение. При преценка на визираните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав счита, че такива не са налице. Правният въпрос: дали преди да разреши въпроса за подведомствеността на спора съдът дължи даване възможност на ответника да вземе становище, не е определящ за изхода на производството. Определението за прекратяване е постановено в рамките на проверката за допустимост по чл. 130 ГПК преди да бъде изпратен препис от исковата молба на ответника и в този случай по силата на закона не се изисква становище на ответника, нито му се изпраща препис от частната жалба - чл. 130, изр.2 ГПК. Отделно, с това че ответникът не е взел становище по никакъв начин не са накърнени правата на ищеца - жалбоподател. От значение за изхода на производството е вторият правен въпрос - дали подлежи на прекратяване гражданско дело по чл. 45 ЗЗД, заведено срещу физическо лице за вреди, причинени извън правомощията му като служител на държавна институция. Въпросът е застъпен в мотивите на въззивния съд, но не се разкрива допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. От изложените в исковата молба обстоятелства е видно, че се претендира обезщетение за вреди, произтекли от действия на посочения ответник Д. Г. извършени по време, при и по повод изпълнение на служебните му задължения като служител на затвора в [населено място]. Дали с конкретните, визирани от ищеца, действия са надхвърлени служебните правомощия или не, е въпрос по съществото на спора. Несъмнено е обаче, че твърдените вредоносни действия са извършени от ответника като длъжностно лице към затвора - специализиран орган по изпълнение на наказанията. А отговорността за такива вреди (от действия на специализираните органи по изпълнение на наказанията) се носи от Държавата по силата на чл. 284 ЗИНЗС и осъществява от административните съдилища. Именно искът по чл. 284 ЗИНЗС представлява ефективно правно средство за защита срещу нарушения на длъжностните лица при осъществяване на правнорегламентираната дейност, уредена в ЗИНЗС. В този смисъл е практиката Решение № 9083 от 14.06.2019 г. по адм. д. № 33/2018г. и Решение № 8181 от 03.06.2019г. по адм. д. № 9046/2018г. на Върховния административен съд, според която Държавата дължи да осигури условия за изтърпяване на наложеното наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство, без подлагане на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво и при съобразяване здравословното и физическо състояние на задържаните. Също така, от значение е и фактът, че разглеждането на спора на основание чл. 284 ЗИНЗС съществено облекчава доказването на вредите предвид установената в чл.284, ал.5 презумпция за настъпване на неимуществени вреди. В случая ищецът е посочил като ответник физическо лице, но предвид разясненията в т.5 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК следва да се приеме, че е налице несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, в резултат на което искът е насочен спрямо лице, което не е надлежна страна по така повдигнатия спор. Поради това съдът, компетентен да разгледа спора, следва да предприеме действия по отстраняване на тази нередовност на исковата молба. Предвид изложеното не се установява наличието на основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК и касационно обжалване на преграждащия акт на въззивния съд не следва да се допуска. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г.о.