Определение № 50216 от 30.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3454/2022 г.

Образувано е по касационна жалба на О. Б. Д., подадена чрез процесуален пълномощник адв.Й. Т., против въззивно решение № 260026 от 27.05.2022 г. по в.гр.д. № 136/2021 г. по описа на ОС- Кюстендил в частта, в която въззивният съд се е произнесъл по иска по чл.30 ЗН относно намаляване дарението от наследодателя Б. К. Д. в полза на ответника и възстановяване запазената част на ищците от наследството на наследодателя Б. К. Д.. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в тази част е неправилно и незаконосъобразно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и съдебната практика на ВКС, с искане да се отмени и дарението на стойност 9700 лв. да се върне в наследството съгласно чл.36 ЗН, защото стойността на подареното 9700 лв., при съобразяване на масата на наследството от 13805 лв., и стойностите на запазената част 1699,44 лв. и разполагаема част 4601,67 лв., сочи надвишаване на сбора от разполагаемата и запазената части на ответника и ответникът като наследник с право на запазена част не може да задържи подареното, или да се намали дарението с дробна част до разполагаемата на ищците. С касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 т.3 и чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, претендират се разноски. Ответникът в производството К. Б. Д., с писмен отговор чрез процесуален пълномощник адв.Ю. Д., оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Касационната жалба е допустима като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд в обхвата на касационния контрол. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 432/24.07.2020 г., допълнено с определение № 260018/28.08.2020 г. и № 260149/18.02.2021 г. по гр.д. № 1932/2019 г. по описа на РС – Дупница, вместо което въззивният съд е отхвърлил иска на С. Б. А. и О. Б. Д. срещу К. Б. Д., с правно основание чл.30 ЗН, за намаляване на дарение, извършено от наследодателя им Н. Г. Д. в полза на К. Б. Д., обективирано в нот.акт за дарение на недвижим имот № 138, т. VII, дело № 2253/1993 г., като погасен по давност, а по отношение иска на същите ищци срещу същия ответник, за намаляване на дарение, извършено от наследодателя Б. К. Д., в полза на К. Б. Д., обективирано в нот.акт за дарение на недвижим имот № 138, т. VII, дело № 2253/1993 г., е намалил дарението от Б. Д. на К. Д. и е възстановил запазената част на С. Б. А. и О. Б. Д. от наследството на Б. К. Д. в размер на 3 398.88 лв. или по 1699.44 лв. на всеки от ищците. В частта, в която е отхвърлен иска по чл.30 ЗН относно възстановяване запазената част от наследството и намаляване дарението от наследодателя Н. Г. Д. решението като необжалвано е влязло в сила и не е предмет на касационното производство. Предявен е иск за възстановяване запазените части на ищците от наследството на родителите им, накърнени с направено от наследодателите им в полза на ответника дарение на недвижим имот, обективирано в нотариален акт № 138, т. VII, дело № 2253/1993 г. като това дарение се намали. Въззивният съд е приел, по повод направено възражение от ответника, че искът в частта за възстановяване запазената част от наследството на майката Н. Д. като накърнена чрез дарението от нея в полза на ответника, е неоснователен като погасен по давност. По отношение наследството на бащата Б. Д., въззивният съд е приел, че следва да формира маса на наследството въз основа на направеното от въззивния съд разпределение на доказателствената тежест по реда на чл.266, ал.3 ГПК. При събраните нови доказателства е прието за установено, че от общия наследодател на страните – баща им Б. Д., е останало наследство от 3 земеделски имота, които се включват в масата на неговото наследство по чл.31 ЗН, заедно с дарената от наследодателя-баща на ответника 1/ 2 ид.ч. от недвижимия имот по н.а. № 138/1993 г. Прието е за безспорно и установено от събраните по делото доказателства, че с договора за дарение, обективиран в н.акт №138, т. VII, дело № 2253/1993 г., Н. и Б. Д. са надарили сина си К. Д. с дворно място и построените в него жилищна сграда и гараж, както и че страните по делото са наследници на Б. Д. и всичките са със запазена част - по 2/9 ид.ч. съгласно чл. 29, ал.1 от ЗН. Доколкото дареният К. Д. е наследник призован към наследяване, и в наследството от бащата са останали и други имоти, извън дарението, то е образувана наследствена маса. Въззивният съд се е позовал на разпоредбите на чл. 31 ЗН, чл.29, ал.1 ЗН, и на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, за да определи разполагаемата част, както и размера на запазените части на ищците, образувал е масата на наследството на бащата на страните към момента на смъртта му, въз основа на приетите във въззивното производство писмени доказателства и СТЕ, съответно оценени трите земеделски имота на общо 4105 лв. и дарената 1/2 ид.ч., предмет на иска по чл.30 ЗН на 9700 лв., оценени същите към момента на откриване на наследството на Б. Д., при което масата на наследството на Б. Д. е оценена на 13 805 лв. Съобразно тази стойност на масата на наследството, запазената част на всяко от трите деца (страните по делото) е определена на по 3067,78 лв. (по 2/9), а разполагаемата част е определена на 4601,67 лв. (1/3), при което е установено, че дарението от наследодателя Б. Д. в полза на ответника на стойност 9700 лв.(за дарената 1/ 2 ид.ч. от имота) превишава разполагаемата част с 5 098.33 лв., а от останалото извън дарението наследствено имущество на обща стойност 4105 лв. (земеделските земи), всяко от трите деца наследява при равни права или всеки получава имущество за 1 368.33 лв. Приел е при тези данни въззивният съд, че за допълване на размера на запазената част на ищците от наследството на баща им Б. Д., е необходима общо сумата 3 398,88 лв. или по 1699,44 лв. на всеки от тях, поради което дарението от бащата на ответника следва да бъде намалено с тези суми, необходими за допълване на запазената им част от наследството на баща им Б. Д.. По отношение на релевираното от ответника К. Д. възражение за придобиване по давност на дарения му имот е прието, че същото е недоказано. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставя следния материалноправен въпрос: Може ли да се приложи чл. 36 ЗН по отношение на наследник със запазена част, когато стойността на дарения имот е по-голяма от запазената и разполагаемата част взети заедно ? - по който се твърди въззивното решение да противоречи на практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК: решение № 104/24.06.201 5 по дело № 5871/2014 на ВКС, I г. о. В касационната жалба са релевирани и доводи за очевидната неправилност на въззивното решение - основание за допускане до обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК Така поставен въпросът не се явява обуславящ изводите на въззивния съд, защото въззивният съд не е излагал мотиви, че надареният ще задържи подареното съгласно чл.36, ал.1 или ал.2 ЗН, нито че подареното ще се върне в наследството, а е приел, че дарението от бащата на 1/ 2 ид.ч. от имота в полза на ответника, следва да се намали със сумата, необходима за допълване запазените части от наследството на двамата ищци. Ето защо не е налице общото основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същевременно не е налице и допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С посоченото от касатора решение на ВКС по чл.290 ГПК е даден отговор на различен правен въпрос, и при различни факти по делото (наличие на повече от едно завещание), а именно на въпрос, обусловил допускане касационно обжалване по това друго дело, а именно: "Когато претенцията по чл. 30, ал. 1 ЗН на наследника с право на запазена част е уважена, след като по реда на чл. 31 ЗН е определен размерът на запазената и разполагаемата част в наследството, и когато въз основа на всичко това съдът е приложил разпоредбата на чл. 36, ал. 1 ЗН, постановявайки всички имоти да се върнат изцяло в наследството, от материалноправна гледна точка възможно ли е едновременно с това атакуваното завещателно разпореждане да бъде намалено по реда на чл. 32, вр. чл. 34 ЗН само спрямо един от недвижимите имоти, предмет на завета". Съставът на ВКС е приел, че в по-общ вид въпросът се състои в това дали е възможно възстановяването на запазената част да се извърши чрез съвместното прилагане на способите по чл. 32-34 и чл. 36 ЗН. На този въпрос с посоченото решение на ВКС по другото дело е отговорено, че когато наследодателят е завещал на едно лице няколко недвижими имота и от тях могат да се обособят по правилата на чл. 36 ЗН реални дялове, които да съответстват на запазената и на разполагаемата част, ще се достигне до съвместното прилагане на чл. 34 ЗН и чл. 36 ЗН. Заветникът ще може да избере по реда на чл. 34 ЗН поредността, в която да се извърши намалението на отделните завети, а ако се наложи частично намаление на някой от тях, то ще стане не в дробна част, а по правилата на чл. 36 ЗН, когато това е възможно. При съобразяване на поредността по чл. 34 ЗН, за заветника ще се отделят имоти, чиято стойност не надхвърля с повече от 1/ 4 стойността на разполагаемата част /или сбора от разполагаемата и запазената част/, а останалите имоти /или част от тях, съответстващи на запазената част само на ищеца/ ще се върнат в наследството. Ако в полза на заветника е направено и дарение от същия наследодател, неговата стойност също следва да се отчете при съпоставката, която се извършва по чл. 36 ЗН. Само така даденият отговор по това друго дело се явява релевантен при преценката за противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК (т.2 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС), а този отговор е неотносим към настоящия спор. В обосновката си в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът игнорира така дадения отговор и различната фактическа обстановка по другото дело, и се позовава на подготвящите мотиви към този отговор, които самостоятелно не могат да послужат за преценка за противоречие на обжалваното въззивно решение с друго решение по чл.290 на ВКС. Не е налице основание за допускане касационно обжалване и по соченото като евентуално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е посочено само бланкетно в края на касационната жалба. Касаторът не е посочил по какъв правен въпрос да се направи преценката за наличие на това основание, но дори и да се приеме, че това е същият въпрос, като посочения по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, то същият въпрос първо, не е обуславящ изводите на въззивния съд, както вече бе посочено по-горе в настоящето определение, и второ, касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както е разяснена с т.3 от ТР № 1/2010 г. по .д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно поставените въпроси /ако са с характер на правни такива и са обуславящи изводите на въззивния съд/ да от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. за еднообразното тълкуване на закона и отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика, или пък създаване на нова, поради липса на разрешение на този въпрос. По правилното приложение на чл.30-36 ЗН е налице богата съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване. Налице е обаче основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност, независимо от факта, че с касационната жалба и изложението към нея това основание не е развито, защото чл.280, ал.2 ГПК изключва предпоставките по ал.1, и касационният съд може и служебно да допуска касационно обжалване при хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК. По въпроса за начина на възстановяване на запазената част на наследник, накърнена с безвъзмездни разпореждания на наследодателя, е налице съдебна практика по приложението на материалния и процесуалния закон, в която е посочен алгоритъма, който съдът следва да спазва при преценяване основателността на иска по чл.30 ЗН, като се приема, че това изисква освен конкретните изчисления, също и преценка как да бъде възстановена запазената част на наследник, който не може да я получи от останалото в наследството на наследодателя чист актив имущество, също е посочен и начина, по който волята на съда при уважаване на иска трябва да бъде обективирана в диспозитива на съдебното решение, за да може да се породи преобразуващия(потестативен) ефект на съдебното решение по иска по чл.30 ЗН. В този смисъл въззивното решение по произнасянето относно запазените части от наследството на наследодателя Б. Д. и намаляване на направеното от него в полза на ответника К. Д. дарение, повдигат съмнение за очевидна неправилност, преценката за която ще се направи с решението по същество. Касаторът следва да заплати държавна такса на ВКС по разглеждане на касационната жалба в размер на на заплатената във въззивното производство 78,56 лв. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК