Определение № 355 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3687/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Чанка П., в качеството й на особен представител на П. Х. Г., срещу въззивно решение № 120/11.06.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 535/2021 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 260258/11.02.2021 г. по гр. д. № 2179/2020 г. на Районен съд – Бургас в обжалваната му част, с която П. Х. Г. е осъдена да заплати на „БПН Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. – клон България, сумата 11 672,55 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № PLUS-11112208/07.01.2015 г.; сумата 5039,14 лв. - възнаградителна лихва за периода 20.08.2017 г. - 29.09.2020 г.; и сумата 2 937,59 лв. – мораторна лихва. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателката сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т 1. - т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) задължен ли е съдът в решението си да обсъди всички оплаквания и доводи на въззивния жалбоподател за неправилност на първоинстанционния акт; 2) длъжен ли е съдът в решението си да се произнесе служебно по действителността на договора за кредит относно неспазена форма - шрифт по-малък от 12, дори ако това нарушение не е въведено като основание за обжалване; 3) длъжен ли е съдът да извърши цялостна и служебна проверка на начина на формиране на ГПР, и ако същият се окаже по - нисък от посочения, това би ли довело до недействителност на договора за кредит; 4) при данни за плащане от страна на потребителя по неравноправна клауза, трябва ли съдът служебно да зачете последиците от неравноправния характер с прилагане на разпоредбата на чл. 19, ал. 6 З.; 5) недействителен ли е договор за потребителски кредит, когато Общите условия към него, Сертификат за застраховка и Общите условия към договора за застраховка са с шрифт по-малък от 12 и не отговарят на изискването на чл. 10, ал. 1 З.; 6) недействителен ли е договор за потребителски кредит и спазена ли е разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 З., ако в договора е посочено само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, или следва изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР; 7) недействителен ли е договор за потребителски кредит, в който след проверка на начина формиране на ГПР, същият се окаже по-нисък от посочения в договора; 8) недействителен ли е договор за потребителски кредит, в който липсва погасителен план, съдържащ разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 12 З.; 9) разходът „такса ангажимент“ в потребителския кредит за заем към приложното поле на кой текст от З. попада – същата попада ли в приложението на чл. 10а, ал. 4 З., или събирането й от потребителя противоречи на забраната на чл. 10а, ал. 2 З., според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия за управление на кредита и поради това същата клауза е недействителна. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата – „БПН Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. – клон България, представлявана от юрисконсулт П. П., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е приел, че страните са сключили договор за потребителски кредит № PLUS-11112208/07.01.2015 г., според който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А. – клон България е предоставила в заем на П. Х. Г. сумата от 15 000 лв., която е следвало да бъде върната на 84 бр. равни месечни вноски, всяка по 377,20 лв., при фиксирана лихва, ГЛП от 18,64% и ГПР – 21,13%. Уговорено е и закупуване на застраховка от 4 725 лв. Длъжникът е погасил 30 анюитетни вноски и е преустановил плащанията на 20.08.2017 г., като за кредитодателя е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. До момента на предявяване на иска банката не е изпратила уведомление до заемателката, с което да обяви кредита за предсрочно изискуем. Такова волеизявление съдържа исковата молба, поради което съдът е приел, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем с връчването на препис от исковата молба на назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител на ответницата по делото. По поддържаните от жалбоподателката възражения за недействителност на договора и отделни клаузи съдът е счел, че договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, с ясен и четлив текст, който е изписан с еднакъв по вид, формат и размер шрифт -12, респ. спазени са изискванията за форма и съдържание. С позоваване на практиката на СЕС по подобни дела, съдът е посочил, че договореният ГПР е в размер на 21,13%, като непосочването на начина, по който същият е определен, не засяга способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение - размерът е посочен в конкретен процент по ясен и недвусмислен начин. Договорът съдържа погасителен план, в който са конкретизирани 84-те бр. вноски, като за всяка вноска има данни за номер на вноската, размер, падежна дата и оставаща главница в лева. От това следва, че потребителският договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съобразно законовото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 З.. Посочване на последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, не е необходимо за процесното правоотношение, тъй като лихвеният процент е фиксиран - 18,64% и не се влияе от промени на лихвата, респ. неоснователно е твърдението на ответницата, че договорът е недействителен в хипотезата на чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т. 12 З.. Уговорката за такса ангажимент в размер на 375 лв. също не е нищожна. В чл. 2 от договора е посочено, че основанието за таксата е поетият от кредитора ангажимент да фиксира лихвения процент за целия срок на договора. Предвид това, договорената такса не влиза в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 З., тъй като е свързана с гарантиране правото на потребителя да погасява кредита при непроменящ се лихвен процент за целия срок на действие на договора. В заключение е направен извод, че предявените искове са основателни до приетите от първата инстанция размери и решението на РС – Бургас следва да се потвърди. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че формулираните в изложението въпроси не обуславят селектирането на жалбата. Първият процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните е принципно обуславящ по всяко дело, но в случая не се установяват допълнителните предпоставки за достъп до касация. Предвид ясните и подробни мотиви към атакуваното решение, не може да се приеме, че при постановяването му е допуснато отклонение от съдебната практика, включително и тази, на която се позовава жалбоподателката. Несъгласието с правните изводи на въззивния съд не сочи на нарушение на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, щом същите са логични, безпротиворечиви и съответни на опита и научното знание, както е в случая. Доводи за евентуално допуснати нарушения на съдопроизводствени правила и за необоснованост на изводите на въззивната инстанция при разглеждането на кредитния договор не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Въпроси № 2,3,5,6 и 7, уточнени от настоящия състав, касаят служебните задължения на съда да прецени действителността на договора и на отделни негови клаузи, не обуславят допускането на касационния контрол. При постановяване на въззивното решение е съобразена създадената практика на ВКС и относимата практика на СЕС (цитирана в мотивите на обжалваното решение). В приложимата практика на СЕС последователно е изразено разбирането, че за да извърши външна намеса и служебно да се провери клауза от потребителски договор, националният съд преценява дали по делото са налице фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на договорната клауза. Безпротиворечиво и аргументирано с практиката на СЕС по приложението на Директива № 93/13/Е., разпоредбите на която са транспонирани в националното законодателство съгласно §13а, т. 9 от ДР на З., в константната практика на ВКС (вж. - решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г., I т.о., решение № 142/01.08.2018 г. по т.д. № 1739/2017 г., II т.о., решение № 237/ 20.01.2017 г. по т.д. № 2927/2015 г., I т.о. и др.) се приема, че поради повелителния характер на нормите на З., първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договори. Посочено е, че поставените общи критерии за преценка на евентуално неравноправния характер на клауза в потребителски договор по чл.143 З. обуславя и процесуално правните аспекти както на служебната проверка на съда, така и на съдържанието на заявеното от потребителя възражение – служебната проверка на съда се основава на наличието на фактически и/или правни обстоятелства, въз основа на които може да се изведе неравноправност на договорна клауза. В същия смисъл е и приетото с ТР№ 1/27.04.2022 г. по т.д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС задължително разрешение, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Въззивното решение не противоречи на тези правни разрешения. В мотивите на решението са обсъдени всички доводи на страната за недействителност на договора за заем и за недействителност на отделни клаузи в него. Несъгласието на страната с приетото за установено и правните изводи на съда и развитите в тази насока доводи касаят правилността и обосноваността на решението (чл.281, т.3 ГПК), които не се проверяват в производството по чл.288 ГПК. Отговорът на разглежданите въпроси не е и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид наличието на създадена задължителна и константна практика на ВКС по идентични казуси, на която се е позовал и въззивният съд, постановени при съобразяване на задължителното действие на относими решения на СЕС. По въпрос № 8 въззивното решение изцяло съответства на приетото в решение по дело С-42/15 на СЕС. В § 52 от цитираното решение изрично е посочено, че чл.10, § 2, б. „з” от Директива 2008/48, съответстваща на чл. 11, ал.1, т. 11 З., предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съгласно § 53 от същото решение, само при наличие на искане от потребителя, което може да бъде направено през целия срок на действие на договора, кредитодателят е длъжен безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план, съдържащ разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент. В заключение СЕС е приел, че чл. 10, § 2, б. „з” и „и” от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяването на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, § 1 от директивата не допускат държава-членка да предвижда такова изискване в националната правна уредба. В случая, договорът за кредит е сключен при фиксиран лихвен процент, като въззивният съд е посочил, че договорът съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на всяка погасителна вноска, съобразно законовото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 З.. Тази информация се извлича от съдържанието на договора и не е необходимо в случая вноските да са посочени отделно с нарочен погасителен план, който да съдържа и разбивка на главница, лихви и такси. Подобно изискване се отнася до случаите, когато договорът е сключен при променлив лихвен процент или различен лихвен индекс, но правилото не е приложимо към хипотеза на фиксирана лихва. Въпроси № 4 и 9 са изцяло фактически, а не правни – свързани са с тълкуването на договора, проверката за съответствието му с правилата за сключване на договор за потребителски кредит и прилагането на уговорките между страните. Същите не могат да бъдат проверявани от Върховния касационен съд във фазата по селектиране на касационните жалби, в която предмет на проверка са само основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК (в т.см. - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).Въпросите са фактически обусловени и са изведени въз основа на поддържани от страната доводи във въззивното производство, невъзприети от решаващия съд. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон (същото е съобразено с разясненията, дадени от СЕС в подобни хипотези), нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение