Определение № 3870 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4823/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №1065 от 18.08.2023г. на Т. П. К., ЕГН [ЕГН], Н. Ц. К., ЕГН [ЕГН] и В. Т. П., ЕГН [ЕГН] против РЕШЕНИЕ № 411/07.07.2023 г., постановено по в. гр. д. №118/2023 година по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение №8068/02.12.2022г. по гр. дело № 500/2021 година по описа на Районен съд - Петрич, с което е признато по отношение на ищците Н. Й. К. и Л. А. К., че първите двама жалбоподатели не притежават правото на ползване върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56126.603.3285.1.2 по КККР на [населено място]-предназначение- гараж в сграда, както и, че третата жалбоподателка не е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №... по КККР на [населено място] и на основание чл. 537, ал. 2 от ПГК е отменен нотариален акт вх. Per. № 174/13.09.2019 година, акт № 190, том VI, дело № 931/2019 година по описа на Служба по вписванията - [населено място]. Касаторите считат въззивното решение за неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон. Считат за неправилни изводите на въззивния съд, че е налице идентичност между процесния самостоятелен обект в сграда с идентификатор №.... и посочения в нотариалния акт за учредяване на суперфиция №9, том 1, дело №8/1991 година на Районен съд - Петрич, както и че на основание чл. 92 от ЗС не е доказано правото им на собственост върху процесната пристройка. Твърдят, че тя /с посочения идентификатор/ представлява именно пристройката, за изграждането на която са се задължили в нотариалния акт за суперфиция, а гаражът, които е следвало наследодателят на ответниците да изградят никога не е бил изграждан и към настоящия момент все още не е изграден. От момента, в който те са изградили пристройката на първия етаж, синът им Й. К. е имал възможността да пристрои гараж към жилищната сграда, като от доказателствата е установено, че последният, а впоследствие и неговите наследници не са извършили този строеж. Считат, че съдът неправилно е приел, че наследодателят на ответниците е упражнил учреденото му право на суперфиция. Той въобще не е изградил гараж, поради което нито той, съответно неговите наследници не са могли да придобият собствеността му на това основание. На следващо място излагат, че договорът за учредяване на право на пристрояване и надстрояване е бил сключен през 1991 година, като строителството по новоизградената сграда е завършило през 1992 година, т.е. към момента на учредяване на правото на пристрояване и надстрояване в имота не е съществувала сграда, което прави договора за учредяване на суперфиция нищожен поради липсващ предмет. Към датата на учредяване правото на пристрояване на обекта „гараж“ вече са били изготвени проектите на новата сграда, в която не е имало проектирано изграждането на гараж, за да може да се приеме, че е налице идентичност между някое от помещенията в изработения архитектурен проект и гаража съгласно учреденото право на строеж, идентично с процесния самостоятелен обект. Твърди се, че от събраните доказателства се установява, че само първият касатор е извършвал строителни работи и е възлагал извършването на такива на трети лица, като единствено и само на него са издавани строителни книжа и разрешение за строеж. На трето място се излага, че съдът неправилно е приел, че изградената нова сграда в имота е била идентична със старата сграда, като не е изследвал въпроса за липсата на сходството между премахнатата и новоизградената жилища сградата. Не е взел предвид също, че когато изградените сгради въз основа на учредено право на надстрояване и пристрояване надвишават установените с регулационния и застроителния план размери, то изграденото в повече е собственост на собственика на земята. Оспорва се и извода, че издадените строителни книжа и разрешения за строеж имат отношение единствено и само за законосъобразността на строежите, но не и за правото на собственост върху същите. Считат за неправилни изводите на съда, че процесният самостоятелен обект с идентификатор № .... представлява посочения в договора за суперфиция обект „гараж“. Твърдят също, че са придобили правото на собственост върху процесния самостоятелен обект по силата на приращението. Излагат, че всичко изградено, извън предвидения интензитет на застрояване не представлява част от учреденото право на строеж и собствеността се придобива от собственика на земята, а именно първите двама касатори, които са били собственици на земята към момента на изграждане на сградата. На следващо място се излага, че въззивното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивната инстанция не е обсъдила възраженията за нищожност на договора за суперфиция доколкото към момента на сключването му не е била налице съществуваща сграда в процесния имот. Касаторите считат също, че въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение по чл. 272 от ГПК, е допуснал смесване на фактическа обстановка с правни изводи. Излагат, че липсва анализ на доказателствата, тъй като ако въззивният съд е бил съобразил всички събрани по делото доказателства и обсъдил в тяхната взаимовръзка, то би стигнал до извода, че в хода на производството жалбоподателите са доказали правото си на собственост върху процесния самостоятелен обект. На последно място се твърди, че атакуваното решение е постановено при нарушение на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви. В заключение се моли решение №411/07.07.2023 година, постановено по в.гр.д. № 118/2023 година по описа на Окръжен съд - Благоевград да бъде отменено като на основание чл.293, ал.3 от ГПК делото бъде върнато за ново разглеждане от въззивния съд за извършване на нови съдопроизводствени действия. Ако бъде счетено, че не са налице условията по чл. 293, ал. 2 от ГПК, жалбоподателите молят да се постанови решение, с което да се отмени като неправилно обжалваното решение и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове, както и да им бъдат присъдени разноските за всички съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите посочват, че е налице основанието за допустимост на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а именно произнасяне по въпроси, които са решени от въззивната инстанция в противоречие с практиката на ВКС по същите въпроси. Формулирани са следните въпроси: 1. Кои административни актове или строителни книжа определят начина на ползване и вида на съответната сграда или самостоятелен обект? Този въпрос се поставя предвид изводите на въззивния съд, че според плановете и проектите на сградата самостоятелният обект, предмет на настоящото производство, не представлявал гараж, а складово помещение с тухлена стена и прозоречна дограма, но въпреки това е приел, че именно това помещение представлява гараж, за който е било учредено право на пристрояване на наследодателя на ответниците. Твърдят, че изводът на съда, че е налице идентичност между самостоятелен обект в сграда с идентификатор ...... и посочения в нотариалния акт за суперфиция обект „гараж — обект на право на пристрояване е постановен в противоречие с приетото в съдебната практика, изразена в Решение № 261 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3777/2013 г. на ВКС, съгласно която „ Функционалното предназначение е основна кадастрална данна в имотния регистър за самостоятелния обект в сграда, съгласно чл. 27 ЗКИР при условията на Наредбата по чл. 31 от ЗКИР“. 2. Налице ли е реализирана суперфиция на обект на правото на пристрояване при положение, че не е изграден обекта, за който тя е учредена? Доколкото по делото е спорен въпросът, дали учредената суперфиция за изграждане на гараж е годно право основание наследодателя на ищците да придобие правото на собственост върху изградена постройка, която по своето предназначение представлява склад. Този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в Тълкувателно решение №1 от 04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ВКС, според което „Смисълът на понятието „упражняване на правото на строеж", употребено в чл. 67 ЗС, когато е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти включително и при последващо прехвърляне на правото на строеж на други лица, е изграждането на грубия строеж на сградата или съответния етап, за който е издадено разрешението за строеж. “ 3. При липса на уговорени параметри на суперфицията и при направено възражение за придобиване по давност на процесния самостоятелен обект по силата на приращението, длъжен ли е бил съдът служебно да изследва съответства ли този обект с параметрите по застроителния и регулационен план към 1991 година на конкретния поземлен имот? Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №602/26.06.1993г. по [населено място] №165/92., в което се дават разяснения относно прилагането на чл. 92 от ЗС и чл. чл. 98 от ЗС, като се прави разлика между пристрояване и разширяване към самостоятелен обект и пристрояването на изцяло нов самостоятелен обект в сграда. Касаторите считат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са налице въпроси, които са решени от въззивната инстанция, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се формулира следния въпрос: Допустимо ли е да се учреди право на пристрояване и надстрояване при липсваща основна сграда и налице ли е нищожност в хипотезата на липсваща основна сграда, която ще бъде пристроявана и надстроявана? На последно място се излага, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. Твърди се очевидна неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, тъй като пороците при възприемане на фактическата обстановка от съда, при анализа на доказателствата и извеждане на правните изводи е в толкова тежка степен, че е налице нарушение на чл. 121 от Конституцията на РБ. Р ешението е очевидно неправилно и поради нарушение на съдопроизводствените правила, като са нарушени основни принципи на гражданския процес, като принципа за законност (чл. 5 от ГПК), правото на безпристрастен съд (чл. От 22 ГПК), принципа за равнопоставеност на страните (чл. 9 от ГПК), както и изискването за мотивиране на съдебните актове. В писмения отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, ответниците по жалбата- Н. Й. К. ЕГН [ЕГН] и Л. А. К. ЕГН [ЕГН], чрез процесуалния си представител адв. В. П. изразяват становище за липсата на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, поради което молят жалбата да не бъде допускана до касационно разглеждане. Излага се, че трите формулирани въпроса не са относими към правния спор и представляват нови твърдения на страната пред касационната инстанция. Твърди се, че сочените основания за допустимост по чл. 280, ал.2 ГПК също не са налични, тъй като въззивното решение е правилно и не страда от пороци. Изложените от касаторите оплаквания са за нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, но само с изброяване на общи принципи в гражданския процес и неподкрепени с факти относими към конкретния правен спор. Твърди се, че приложената съдебна практика не е относима към правния спор. По изложените съображения, ответниците молят депозираната жалба да не се допуска до касационно обжалване, а в случай, че бъде допусната- да бъде приета за неоснователна, и се потвърди въззивното решение като правилно и законосъобразно. Излагат също, че касаторите навеждат нови за производството твърдения, а именно - че липсва идентичност между процесния СОС 56126.603.3285.1.2 и посочения в нотариалния акт за суперфиция обект „гараж", / досега безспорно обстоятелство/; липса на идентичност между старата и новоизградената сграда /обстоятелство извън предмета на доказване до момента/, както и правят възражение за нищожност на суперфицията поради липса на предмет, което е недопустимо да се прави за първи път пред касационната инстанция. Твърдят също, че още в отговора си на исковата молба, касаторите признават, че процесният гараж е обектът, за който е учредено право на строеж, но са оспорили, че синът им е придобил правото на собственост върху него, единствено и само поради това, че името на суперфициера не се съдържа в строителната документация. Излага се също, че възражението за нищожност на суперфицията поради липса на предмет се прави за първи път пред касационната инстанция, поради което няма как това да представлява порок на въззивното решение, както твърдят касаторите доколкото пред въззивния съд не е имало подобно твърдение и той не е дължал произнасяне в тази посока. По изложените съображения, се моли обжалваното решение да бъде потвърдено като им бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищците Н. Й. К. и Л. А. К. предявяват срещу Т. П. К., Н. Ц. К. и В. Т. П. отрицателен установителен, с правно основание 124 от ГПК във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК за признаване за установено, че първите двама ответници не са притежатели на вещното право на ползване върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор №.... по КККР на [населено място], с предназначение - гараж в сградата, а ответникът В. Т. П. не е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №.... с предназначение -ГАРАЖ в сграда с площ - 13.50, както и за отмяна на Нотариален акт за констатиране право на собственост, издаден на основание обстоятелствена проверка № 192, том II, рег. № 11075, дело № 370 от 2019г. Ищците твърдят, че са собственици на процесния самостоятелен обект с идентификатор №...., в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор №......, предназначение - ГАРАЖ В СГРАДА, с площ - 13.50 квадратни метра, като собствеността е придобита по следния начин: с нотариален акт за учредяване на право на строеж на Й. К., починал на 29.09.2000г., е учредено правото да построи и стане собственик на гараж, жилищен етаж и 1/3 идеална част от таванско помещение, която суперфиция е реализирана в периода 1991 - 1992 г., и когато втората ищца е била в брак с него, а собствеността върху обектите, предмет на учреденото право на строеж е в режим на съпружеска имуществена общност. След смъртта на Й. К., и прекратената СИО, втората ищца става собственик на 1/2 ид.ч. от построеното, в частност от гаража, а останалата 1/2 ид.ч. се наследява от законните наследници на Й. К., като двама от тях – съпругата Л. А. К. и синът Т. Й. се отказали от наследството, останало им от наследодателя Й. К. като по този начин се е увеличил делът на третата наследница – дъщерята Н. Й. К., която става собственик на останалата 1/2 ид.ч. от процесния гараж. Твърди се, че първият ответник – Т. К. неоснователно се е снабдил с нотариален акт за собственост върху собствения на ищците гараж, чрез обстоятелствена проверка /по време на брака си с втората ответница – Н. К./. Още в деня на издаване на нотариалния акт по обстоятелствена проверка, ответниците Т. и Н. К. даряват на дъщеря си В. П. процесния гараж, като запазват за себе си вещното право на ползване върху него. Ищците твърдят, че първите двама ответници не са носители на вещното право на ползване, тъй като, когато са го запазвали, не са били собственици на процесния гараж. Излагат се твърдения, че от построяването на жилищната сграда, процесният самостоятелен обект се ползва и владее от ищците, същите никога не са го изоставяли, ползвали са го за склад и собствеността им върху него е безспорна. Ответниците изразяват становище за неоснователност на исковата претенция, като се оспорва твърдението на ищците, че са собственици на процесния гараж. Възразява се, че учредената в полза на Й. К. суперфиция не е реализирана, като се твърди, че разрешението за строеж, както и всички строителни документи за жилищната сграда са издадени на първия ответник Т. К.. Предвид което и той се явява собственик на всичко построено върху собствения му имот по силата на приращението. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: От съвкупния анализ на представените писмени доказателства се установява, че собствениците на земята - Т. и Н. К. са учредили право на строеж на сина си Й. К., като това право на строеж е реализирано в законоустановения срок. Не са налични данни учреденото вещно право да е погасено, като в същото време се установява с оглед свидетелските показания, че сградата е била завършена още в началото на 1992г. От правна страна, въззивният съд приема, че учреденото право на строеж е реализирано, поради което въззивниците не могат да черпят собственически права по силата на приращението. Не се доказва в процеса и ответниците да притежават ограниченото вещно право на ползване върху гаража, нито пък може да се приеме, че правото на собственост е придобито от третата ответница чрез деривативен способ, тъй като праводателите й не са притежавали правото, което са й прехвърлили. Въззивниците не доказват по делото придобиването на правото на собственост, респективно ограниченото вещно право на ползване върху процесния гараж по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи, в т.ч. и чрез давностно владение, тъй като не са ангажирани категорични доказателства, че само и единствено Т. К. явно, необезпокоявано и непрекъснато е владял гаража и то в продължение на 10 години. Затова и Нотариален акт за констатиране право на собственост, издаден на основание обстоятелствена проверка № 192, том II, рег. № 11075, дело № 370 от 2019 г. на Нотариус с рег. № 510 в РНК, вписан в СлВп-гр.Петрич с вх.рег.№ 1740 от 13.09.2019 г., акт № 190, том VI, дело № 931/2019 г., с който Т. П. К. е признат за собственик на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ гараж, следва да се отмени. Събраните доказателства в процеса, сочат на извода, че споровете за гаража, между страните по делото, датират от м. октомври 2019 г., като не е имало проблеми по отношение на процесния гараж и същият се е ползвал спокойно и необезпокоявано от ищцата Н. К. и семейството При така изложените мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението по следните съображенията за това са следните: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По отношение на първите три въпроса, за които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС: 1.Кои административни актове или строителни книжа определят начина на ползване и вида на съответната сграда или самостоятелен обект? 2. Налице ли е реализирана суперфиция на обект на правото на пристрояване при положение, че не е изграден обекта, за който тя е учредена? 3. При липса на уговорени параметри на суперфицията и при направено възражение за придобиване по давност на процесния самостоятелен обект по силата на приращението, длъжен ли е бил съдът служебно да изследва съответства ли този обект с параметрите по застроителния и регулационен план към 1991 година на конкретния поземлен имот? Следва да се посочи, че така формулираните въпроси не са с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд, тъй като касаят въпроси, които са останали извън предмета на спора. С исковата молба са предявени отрицателни установителни искове: по отношение на първите двама ответници-че не са носители на вещното право на ползване на самостоятелен обект в сграда с идентификатор №.... с предназначение -ГАРАЖ в сграда с площ - 13.50, а по отношение на третия – че не е собственик на същия обект. С отговора на исковата молба, ответниците оспорват твърденията и правата на ищците относно собствеността на същия обект, като от своя страна не навеждат конкретни твърдения на какво основание считат, че те се легитимират като собственици на процесния обект. С оглед изложеното от тях, че така учреденото право на строеж не е било реализирано от наследодателя на ищците, то би могло да се изведе, че претендират право на собственост върху обекта по приращение, тъй като е изграден лично от тях върху собствения им поземлен имот. Основното им възражение е, че всички строителни книжа са издадени на името на ответника Т. К., а не на неговия син –Й. К.- наследодател на ищците. Нови или различни твърдение и съображения относно собствеността им в първото о.с.з. не са изложени. При тези факти, настоящият състав намира, че формулираните въпроси са относно твърдения и обстоятелства, които са останали извън предмета на спора. В т. 4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК е прието, че възраженията на ответника срещу предявения иск, се преклудират с изтичане срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК, затова не могат да се правят за първи път във въззивния съд и в Р. № 429/21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на ВКС, I г. о. и Р. 60/10.04.2013 г. по гр. д. № 896/2012 г. на III г. о. ВКС е приел, че с изготвяне на доклада по чл. 146 от ГПК, с който съдът дава указания за релевантните за спора факти и разпределението на доказателствената тежест, за страните настъпва преклузията и след този момент те не могат да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства. Когато възраженията на ответника срещу предявения иск не са своевременно заявени до изтичане на срока за отговор по чл. 131ал. 1 ГПК, се преклудира възможността ответникът да ги направи по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. След като нито с писмения отговор, нито в първото о.с.з. ответниците изобщо са оспорили вида на процесното помещение – дали е складово такова или гараж, нито са навели твърдения във връзка с реализирането на правото на строеж извън учредената суперфиция, то тези въпроси не са обсъждани от съда доколкото по тях не е възникнал спор предвид липсата на своевременно наведени възражения. Следващият въпрос, формулиран като касационно основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: „Допустимо ли е да се учреди право на пристрояване и надстрояване при липсваща основна сграда и налице ли е нищожност в хипотезата на липсваща основна сграда, която ще бъде пристроявана и надстроявана?“ също е неотносим към изхода на спора по делото. Подобно възражение не е било направено от ответниците в хода на делото, поради което е недопустимо такъв въпрос да бъде повдигнат за разглеждане едва пред касационната инстанция. Възражения в тази насока не са били заявени с въззивната жалба, поради което и въззивният съд не е дължал проверка на правилността на първоинстанционния съдебен акт в тази насока. Така поставен, въпросът има теоретичен характер, а това е пречка да се прецени значението му за спора. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна касационният съд няма правомощие да определи служебно въпросите от значение за спора, по които се е произнесъл въззивният съд. По отношение на основанията за допускане до касационно обжалване на осн. чл. 280, ал.2 ГПК и досежно правомощията на въззивната инстанция за извършваната служебна проверка правилността на обжалваното решение, следва да се има предвид съдебната практика, обективирана в Р. № 255/11.07.2011 г. по гр. д. № 587/2010 г. IV г. о.; Р. № 702/05.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на IV г. о. и Р. № 643/12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/2009 г. на IV г. о. според която въззивният съд се произнася за правилността на обжалваното решение само въз основа на въведените в жалбата оплаквания, проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд - относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци; служебно се произнася по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част; произнася се служебно и за спазването на императивни разпоредби на материалния закон. Относно общо формулираното твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение поради нарушение на основните принципи на гражданския процес следва да се посочи, че то се свежда до изпълнението на въззивния съд на задължението му да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да обсъди доводите на страните. Въззивният съд, не се е отклонил от постоянната практика по приложението на чл. 236, ал.2 ГПК, тъй като е обсъдил събраните по делото доказателства и възраженията на страните, изложил е мотиви по съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, а доколко преценката му е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационното обжалване. Следва да се има предвид, че именно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, е недопустимо съдът да излезе извън наведените в исковата молба и писмения отговор твърдения и възражения, формиращи основанието на иска и спорния предмет, и да разгледа несвоевременно заявени от ответниците възражения. Въззивната инстанция въз основа на своевременно наведените твърдения и възражения е очертал предмета на делото, и се произнесла по основателността на предявения отрицателен установителен иск за собственост. Различната интерпретация от касаторите на събраните по делото доказателства, обосноваваща несъгласието им с фактическите и правни доводи на въззивната инстанция не е основание за допускане на касационния контрол. Изводите на съда относно фактите по делото са ограничени в рамките на сезирането му, очертани в исковата молба и писмения отговор, и от правилното приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. Доколкото решението е постановено в съответствие с практиката на ВКС, не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съответно не може да намери проявление основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсва изменение на закона или обществените отношения, които да обуславят необходимост от промяна в тълкуването на разпоредбите. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно: не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Изложените от касаторите съображения представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на правния спор, разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 1 200 лева. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение