Определение № 1784 от 26.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 2164/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. И. Г. срещу решение №854/22.06.2023 г. по гр.д.№2545/22 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №91/25.05.2022г. по гр.д.№240/21г. по описа на Кюстендилски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея иск с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено в отношенията между „Обединена българска банка“АД и Л. И. Г., че последната не дължи на банката вземане по изпълнителен лист в размер на 71 146,33 лв., представляващо главница по договор за кредит за закупуване на недвижим имот от 05.11.2004г., ведно със законната лихва, поради настъпила погасителна давност след издаването на изпълнителния лист. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност, процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа се,че решението на въззивния съд е основано на писмено доказателство – споразумение от 12.04.17г., което не е било представено нито по изпълнителното, нито по гражданското дело в преклузивните срокове по ГПК и не е било прието като доказателство по надлежния ред – обстоятелство, което не е било съобразено от състава. Касаторката поддържа доводи за допуснати от въззивната инстанция процесуални нарушения – неотвеждане на докладчика по делото, въпреки наличието на предпоставки по чл.22 ал.1 т.6 ГПК; отказ делото да бъде отложено,поради удостоверено заболяване на пълномощника й и приемане на заключение на повторна тройна съдебно-графическа експертиза, без да й бъде дадена възможност да постави въпроси на вещите лица и да оспори заключението, като изготвено въз основа на неприетото по надлежния ред споразумение. По тези съображения касаторката претендира отмяна на решението на САС и уважаване на предявения от нея иск. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която счита за осъществена с въпросите: 1.Следва ли и допустимо ли е въззивният съд да се произнася по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело, въз основа на доказателства, които не съществуват по изпълнителното дело?; 2. Следва ли и допустимо ли е въззивният съд да обсъжда и да мотивира въззивното си решение по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело, въз основа на доказателства, които не са приети от първоинстанционния съд като писмени доказателства по делото по реда на ГПК?; 3. Следва ли и допустимо ли е въззивният съд да се произнася по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело, въз основа на доказателства, които са представени пред първоинстанционния съд с писмена молба извън срока по чл.131 и извън предоставена от съда възможност за нови доказателства?; 4. Следва ли и допустимо ли е въззивният съд да се произнася по отрицателен установителен иск за недължимост на вземане по изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнително дело, въз основа на негодни писмени доказателства, които са представени пред първоинстанционния съд с писмена молба извън срока по чл.131 и извън предоставена от съда възможност за нови доказателства?; 5. Следва ли и допустимо ли е докладчикът на въззивния съд да участва в състава и да постанови съдебен акт, след като е налице изрично искане за отвод и съмнения в обективността му и пристрастността му? На самостоятелно основание по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК касаторката моли въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, поради неговата очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“АД, в представен писмен отговор, е оспорил наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от ищцата част, с която е отхвърлен предявеният от нея иск за признаване за установено,че не дължи на банката главницата по сключения между тях договор за кредит, поради настъпила погасителна давност, въззивният съд е приел за установено,че ищцата е длъжник по договор за банков кредит от 2004г., сключен с „Обединена българска банка“ АД; че по инициирано от банката пред РС Перник производство по чл. 242 ГПК /отм./ вр. с чл. 237 ГПК /отм./ срещу ищцата е бил издаден на 11.05.2006 г. в полза на молителя изпълнителен лист, с който ищцата е била осъдена да заплати дължимите и неплатени по договора суми, а въз основа на него - образувано изпълнително дело; с постановление от 19.09.2019 г. изпълнителното дело е било прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, тъй като взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,без да са били събрани суми. Съставът е приел, че изпълнителното производство е било перемирано още на 11.05.2013 г., като, съгласно даденото с ППВС № 3/80 г. тълкуване, от 12.05.2013 г, спрялата да тече с образуването на изпълнителното дело давност за вземанията е продължила да тече, без да бъде прекъсвана; тригодишната давност за лихвите е изтекла на 05.12.2015 г., а за вземанията за главница и за присъдени разноски, давностният погасителен срок от 5 години е следвало да изтече на 05.12.2017 г. Съдът е кредитирал представеното пред първоинстанционния съд и прието по делото като писмено доказателство споразумение от 12.04.2017 г. към договора за кредит, от което е установил, че съдържа признание на ищцата са съществуването на този дълг. Позовавайки се на заключенията на допуснатите пред двете инстанции графически експертизи съставът на апелативния съд е приел за доказано по делото, че това споразумение е подписано собственоръчно от ищцата и въз основа на това, прилагайки разпоредбата на чл. 116 б. „а“ ЗЗД,е заключил,че с това признаване на вземането от страна на ищцата теченето на давността е било прекъснато и от 12.04.2017 г. е започнала да тече нова 5-годишна давност, която е била прекъсвана с предприемането на определени изпълнителни действия по образуваното на 21.10.2019 г. по молба на взискателя изпълнително дело № 269/2019 г. срещу ищцата въз основа на върнатия изпълнителен лист. Посочил е,че дори да се приеме,че давността не е била прекъсвана след 12.04.2017г., към момента на подаването на исковата молба по делото на 07.06.2021 г. тя не е била изтекла. Приел е,че това действие на страната, по отнасяне за разрешаване от съда на правния спор относно дължимостта на вземането, представлява основание по чл.115 б.“ж“ ЗЗД за спиране теченето на давността до постановяване на влязло в сила решение. На базата на тези съображения, съдът е достигнал до крайния си извод, че вземанията на „Обединена българска банка“ АД срещу ищцата, които са предмет на принудително събиране по изпълнително дело № 269/2019 г. по описа на ЧСИ Н. С. не са погасени по давност. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първите четири от формулираните в изложението на касаторката въпроси са свързани с оплакването й в касационната жалба, че въззивният съд е основал решението си на споразумението от 12.04.2017г., което не е било приложено към изпълнителното дело, било е представено в исковото производство пред първоинстанционния съд извън срока по чл.131 ГПК и не е било прието от решаващия състав по надлежния ред. Въпросите, доколкото са от процесуален характер и касаят извършени от съда процесуални действия във връзка с осъществяването на решаващата му дейност, са принципно релевантни, но основани на твърдения, които не кореспондират с обективните факти по делото. Споразумението от 12.04.2017г. е представено по делото в заверен от ответника препис с отговора му на исковата молба, в който е направено изрично позоваване на това доказателство в подкрепа на защитната му теза за наличие на признание от ищцата, прекъсващо давността; това доказателство е прието от първоинстанционния съд с нарочно определение в първото по делото открито съдебно заседание,като, поради направено от ищцата оспорване на автентичността му, съдът е изискал оригинала на споразумението и е допуснал графическа експертиза за установяване съответствието на положените в споразумението от името на ищцата ръкописен текст и подписи; задължението за представяне на оригинал, е изпълнено от ответника, а експертизата /единична, тройна и повторна тройна, допусната в производството пред въззивния съд/ категорично е установила автентичността на направеното от ищцата изявление. Предвид тези факти, не може да бъде направен извод за обуславящ изхода на делото характер на поставените от касаторката въпроси от т.1 до т.4 от изложението. Липсата на обосновано общо основание за допустимост по чл.280 ал.1 ГПК е достатъчно основание за отказ решението да бъде допуснато до касация по посочените въпроси. Наред с това поддържаният с тях допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК също не е обоснован, в съответствие с разясненията, дадени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, като законовият текст е цитиран формално без да се сочи конкретна правна норма, която да бъде тълкувана от касационната инстанция и какво налага това. Последният процесуалноправен въпрос е свързан с направено от касаторката във въззивното производство искане за отвеждане на докладчика по делото, с оглед обявеното от него обстоятелство,че през периода 2006-2011г. е бил страна по трудово правоотношение с банката като юрисконсулт. Въпросът е обуславящ, но не са налице предпоставки за допускането му с хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК,приложимостта на която касаторката също не е обосновала. В практиката на ВКС по приложението на чл.22 ал.1 т.6 ГПК константно се поддържа,че съдебен акт, постановен въпреки наличие на основания за отвод на един или всички членове от съдебния състав, е в нарушение на процесуалните правила, но за да е основание за отмяна на съдебния акт,процесуалното нарушение трябва да е съществено, а е съществено тогава, когато се е отразило върху крайния резултат и той е постановен именно поради заинтересоваността на съдията /напр. опр. по ч.т.д.№2090/21г. на ІV г.о. на ВКС/. Както е посочено и в мотивите на ТР №1/21.11.2023г. по тълк.д.№1/2023г. на ОСГТК на ВКС, преценката за наличие на основание по чл.22 ал.1 т.6 ГПК зависи от множество конкретни обстоятелства, свързани с предприети или непредприети от съда процесуални действия във връзка с доводи, възражения и оспорвания на страните по всяко от делата; основанието за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай, въз основа на данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. Касаторката не сочи конкретно кое действие/бездействие на докладчика по делото е израз на пристрастност, противно на заявената от него липса на такава, а съмнението, породено от простия факт за участието му в правоотношение с насрещната страна,приключило в отдалечен от настоящия момент, не е достатъчно основание да се приеме,че с неотвеждането на докладчика от разглеждането на спора по същество е допуснато съществено процесуално нарушение, повлияло на изхода му. Направеното от нея с въззивната жалба доказателствено искане за допускане на повторна тройна графическа експертиза е било уважено, а постановеният с участието на съдията въззивен акт е основан на събраните по делото доказателства, включително при съобразяване и на приетото във въззивното производство експертно заключение. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. В изложението касаторката не е изложила съответни на така възприетата практика на ВКС съображения защо счита обжалваното от нея въззивно решение за очевидно неправилно, а се е задоволила само с бланкетно позоваване на нормата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Очевидна неправилност, според посочените критерии, не може и да бъде изведена от мотивите на обжалвания пред настоящата инстанция въззивен съдебен акт. Изложеното обуславя извод за неоснователност на молбата за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение