Определение № 158 от 15.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4689/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 14245 от 12.08.2021 г. на С. И. С., приподписана от адвокат Р. А. от САК, която е насочена срещу въззивно Решение № 724 от 28.06.2021 г. по в.гр.д.№ 78/2021 г. по описа на Апелативен съд - София, ХІV гр.състав.

Ответницата по касационната жалба Е. А. И. е подала писмен отговор чрез адвокат С. К. от САК. Възразява срещу допускане на обжалването. Претендира разноски.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице; отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и е придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 1714 от 04.03.2020 г. по гр.д.№ 9852/2017 г. на СГС, І-2 гр.състав, с което е отхвърлен иска по чл. 124, ал. 1, пр. 2 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗС, предявен от касатора срещу ответницата по касация за признаване за установено, че, поради изтекла в негова полза придобивна давност, С. И. С. е собственик на недвижим имот, представляващ жилищна сграда с идентификатор № **, със застроена площ 122 кв.м., както и поземлен имот с идентификатор № *, с площ 702 кв.м., в който сградата е построена, намиращи се в [населено място], район „Л.”,[жк], [улица].

Въззивният съд е разгледал предявения от С. И. С. срещу Е. А. И. установителен иск за собственост, основан на твърдение за изтекла в полза на ищеца придобивна давност въз основа на упражнявана постоянно и необезпокоявано фактическа власт върху спорния имот в периода 2007 г. – 2017 г., чието начало датирало от 12.06.2007 г., когато сключил предварителен договор със собственика А. Т. И. (баща на ответницата по иска, негова единствена наследница по закон), който му предал владението. Правният интерес от предявяването на установителния иск е изведен от факта на изтекъл давностен срок за предявяване на конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Въз основа анализа на събраните по делото доказателства (писмени, заключения на съдебно-графическа експертиза /основно и допълнително/, заключение на съдебно-техническа експертиза и разпит на свидетели) е прието за установено, че предварителният договор от 12.06.2007 г. не е подписан от А. Т. И. (съставлява неавтентичен документ) и въз основа на него не е осъществено предаване на владението от собственика на процесния имот. Обсъдени са наведените с въззивната жалба оплаквания - за необоснованост на съдебното решение и неправилно приложение на материалния и процесуален закон с конкретни доводи против фактическите и правни изводи на съда, като изградени едностранчиво само върху показанията на свидетелите на ответника; при необосновано игнорирани показания на посочените от ищеца свидетели; за допуснато процесуално нарушение на съда, изразяващо се в отказ да се приемат новооткрити доказателства - договор за наем и декларация-съгласие за изграждане на ограда в имота, за които не били настъпили предвидените в закона процесуални преклузии. Въззивният съд е намерил оплакванията за неоснователни, като е дал мотивиран отговор на всяко от тях поотделно.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът поставя въпросите:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства ?”;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност ?” и

3. „Длъжен ли е въззивният съд, при изслушани „две групи свидетелски показания” – едната в подкрепа на твърденията на ищеца, и втора, опровергаваща ги, при изготвяне на мотивите и решението, да посочи, кои от показанията, събрани в хода на съдебното дирене, кореспондират с представени и относими по делото доказателства ?”

Касаторът поддържа, че произнасянето по първите два въпроса е в противоречие с практиката на ВС и ВКС (цитирани са актове, съставляващи задължителна практика, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК). По третия въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се и на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК – очевидна неправилност.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

При преценката дали съществуват основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ВКС намира, че в случая такива отсъстват. Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., ОСГТК, за да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, касаторът трябва да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните в приложените изложения въпроси №№ 1 и 2 не са относими към изводите по предмета на спора за собствеността, а представляват израз на доводите на касатора срещу изводите на съда, обосновани от приетите за установени факти. Не се касае за правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, които да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касацията, а за оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на процесуалния закон, обсъждането на които не е част от предмета на произнасяне във фазата по селекция. В конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, като е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Обсъдени са релевантните за спора обстоятелства по делото и са разгледани заявените твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК, съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи, които са от значение за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване.

Изложеното по-горе изцяло е важимо и по отношение на въпрос № 3. Той също е израз и обобщение на несъгласието на касатора с резултата от извършената от въззивния съд преценка на част от събраните по делото доказателства, а именно гласните. Обсъждането на доказателствата, включително гласните, е дейност на съда, която е подчинена на установените с ГПК процесуални правила, спазването на които обезпечава правилността на решението. Законът регламентира, че съдът преценява всички доказателства по делото по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), като не предопределя със задължителни правила изводите, които съдът трябва да направи от тях, доколкото достоверността и доказателствената им сила се преценяват с оглед всички данни по делото. Именно по този начин е процедирал въззивният съд в случая. Следва да се подчертае, че, съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви. В тези хипотези задача на произнасянето на касационния съд е създаването на съдебна практика по прилагането на Закона или осъвременяване на тълкуването предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай касаторът е подкрепил становището си, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не с аргументи в смисъл с какво произнасянето по поставения от него въпрос би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането (като посочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, или пък непълни, неясни или противоречиви приложими законови разпоредби), а с оплакване, че показанията на ангажираните от него свидетели Л. и Х. са останали изолирани поради допуснато от съда нарушение на процесуалните правила. Счита, че тези показания следвало да бъдат преценявани във връзка с неоснователно недопуснатите „новооткрити писмени доказателства”. Становището на касатора не съответства на данните по делото, видно от които заявеното в третото съдебно заседание пред първата инстанция искане за приемане на т.нар. „новооткрити писмени доказателства” не попада в приложното поле на чл. 147 ГПК, поради което се явява преклудирано. По тази причина за въззивния съд не само не е съществувало задължението да ги приобщи към доказателствения материал при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, но е дължал да приложи чл. 266, ал. 1 ГПК, което е сторено. Данните по делото са основание да се заключи, че не е допуснато поддържаното от касатора нарушение на процесуалните правила. Същевременно съдържанието на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не обективира основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

С оглед изхода на настоящото производство, касаторът дължи на ответницата по касация възмездяване за разноските, направени от нея за защита пред ВКС, а именно сумата 7 200 лева с включен ДДС (6 000 лв. без ДДС), представляваща договорено и заплатено по сметка (л.л. 21 и 22) адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение