Определение № 12 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2834/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „КАММЕКС“ АД, ЕИК 040016702 против решение № 715/13.07.2020 г. по гр.д.№ 343/2020 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4610 от 03.12.2019 г. по гр.д.№ 20249/2017 г. на Пловдивски РС. С последното са отхвърлени исковете по чл. 109 ЗС, предявени от касатора, срещу „Биомашиностроене“ АД, ЕИК 115006845, „Ви и Рус“ ООД, ЕИК 115039437 и „Мембранни технологии“ АД, ЕИК 115038125, за преустановяването на неоснователни действия, които пречат на „Каммекс“ АД да упражнява правото си на собственост върху ид.ч. от ПИ с идентификатор .... по КК и КР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48 от 03.06.2009г., целият с площ от 6839 кв.м., чрез премахването на

• сграда с идентификатор .... - металната конструкция,

• метална преграда, представляваща врата от ламарина с дължина 12.2 м. и височина 3 м., ведно с метални колони и стоманенобетонни фундаменти,

• 2 бр. метални колони със стоманенобетонни фундаменти и монтираната към едната метална врата.

Със същото решение е отхвърлен и иска на касатора срещу „Биомашиностроене“ АД, за преустановяването на неоснователните действия, които пречат на „Каммекс“ АД да упражнява правото си на собственост върху ид.ч. ПИ с идентификатор .... по КК и КР на [населено място] чрез премахването на открит склад, разположен в същия имот на площ от 644 кв.м.

В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че въззивният съд е отказал да се произнесе служебно по правилността на решението на РС, както и относно твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения от първата инстанция. Излага доводи, че въззивната инстанция следва да формира собствени мотиви, което произтича от задължението й като решаваща инстанция по същество.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, като се твърди противоречие на въззивното решение с т.4 и т.19 от ТР № 1/2000 г. на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция.

Ответниците „Биомашиностроене“ АД ЕИК-115006845 и „Мембранни технологии“ АД, ЕИК 115038125 вземат становище за допустимост на касационната жалба, но за неоснователност по същество, тъй като въззивната жалба е била бланкетна, а въззивното решение е съобразено с нормата на чл. 269 изр.2 ГПК, която нормативно ограничава въззивното производство до наведените оплаквания във въззивната жалба без да променя характера му на такова по същество. Оспорва допускането до касационно обжалване, тъй като въззивното решение е съобразено с нормите на чл. 262, ал.1, ал.1 и чл. 263, ал.3, във вр. с чл. 260,т.3 ГПК и съобразяване с т.1 и т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касация „Ви и Рус“ ООД, ЕИК 115039437 оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като решението е съобразено със съдебната практика: Р № 84/28.02.2012 г. по гр.д.№ 1430/2011г. на ВКС, ІV гр.о. и Р № 216/19.01.2015 г. по гр.д.№ 2008/2014 г. на ВКС, І гр.о. и тълкуването на чл. 269 ГПК в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:

За да постанови обжалваното решение, РС е констатирал и приел следното:

Ищецът „Каммекс” АД е купил с договор от 29.11.1994 г. за продажба чрез търг по пар. 10, ал. 2 от ПЗР на ЗППДОП от „Биомашиностроене” ЕООД, „Мембранни технологии” ЕООД, „Биоприборостроене” ЕООД и „ПИНОТ” ЕООД (правоприемници на „Биотехинвест“ гр. Пловдив) следния недвижим имот: Дълготраен актив включващ незавършено строителство 6 халета, представляващи северната част от общо девет халета на Главен корпус 1 от строителен обект „Комбинат Биотех“, немонтирани материални запаси, прилежаща земя със завършен нулев цикъл и комуникации с площ от 38 декара, находящи се в С. промишлена зона на [населено място], съставляващи част от имот пл. № .... по плана на С. индустриална зона І част, одобрен на 03.02.1973 г. при граници: от север- път в проект, от изток КК „Първи май“, от юг „Биомашиностроене” ЕООД, от запад – бул. В. А.. Неразделна част от този договор, съгл. чл. 11 от него е подписаният на 21.12.1994 г. между страните за въвод във владение, с който е индивидуализиран продадения имот, съобразно изменението на плана от 1973 г., направено през 1994 г., като става ясно, че продаваната площ попада в парцел .... с площ от 5.31032 дка., парцел .... с площ от 5.24534 дка, парцел .... с площ от 15.238 дка, парцел .... с площ от 11.968 дка, които се предават изцяло и 1/60 от ид. част, равняваща се на 238.34 кв. м. от парцел ...., целия с площ от 14.293 дка., както е прието и във влязлото в сила Решението на Пловдивски ОС по гр. д. № 594/2011г., с което е отхвърлен отрицателен установителен иск за собственост, предявен от „Биомашиностроене“ АД против „КАММЕКС“ АД, че ответникът не е собственик в имот с идентификатор .... Проследявайки статута на имотите от зоната на процесния имот ...., обема на придобитите права и регулационните промени, първоинстанционния съд е достигнал до извода, че ищецът притежава от ПИ с идентификатор .... идеална част в размер на 1/60 от парцел .... с площ от 14.293 дка, съгласно границите, определени с изменението на плана от 1994г., като до твърдените 238.34/6839 ид.ч. (или около 1/28 ид.ч.) не доказва право на собственост. Посоченият от ищеца числител (238.34) всъщност представлява приблизителната площ от общата площ на парцел .... - 14293 кв.м. Според съда тази идеална част се равнява на 113.98 кв.м. Останалите 59/60 ид.ч. (или 6725.01 кв.м.) се явяват собственост на ответниците по делото, без да се установява с категоричност в какво съотношение помежду им.

Този извод е в съответствие с влязлото в сила цитирано решение, с което е установено, че ищецът притежава права от ПИ с идентификатор ...., но не е определен обема им.

От основната и допълнителна СТЕ е видно, че след извършени регулационни промени до 2007 г. е образуван имот ...., за който е отреден парцел УПИ ...., отреден за инфраструктурен коридор. Този имот, респективно УПИ попада в част от очертанията на ПИ с идентификатор ...., но не изчерпва площта му. На прил.4 към основното заключение е отразена, че има придаваемо място от имоти .... и ...., които са оградени и са на ответника „Биомашиностроене“ АД. В т.2 и т.3, което е граница на имот .... е поставено метално пано, а в т. 2 и 3 – метални колони. Достъпа до имот .... обаче не е препятстван от тях, защото може да се осъществява по улицата по т. 7,7а,7б, 7в през линията по т.2-6, която е с ширина 4,09 м. /скицата на л. 350 от делото на РС/. Територията, заключена между т. 7,8,9,10, която заема цялата ширина на имот .... и съвпада с УПИ .... с площ 644 кв.м. се ползва за открит склад, но в него е оформен временен път, от двете страни на който са складирани метални и дървени елементи. На границата между УПИ .... и УПИ ....,....,....,....-„производствено складова дейност“ е монтирана метална врата с размери 12,20/3,00 м. Тази врата дели имот с идентификатор .... на две части и преминаването през нея е контролирано. ПИ с идентификатор .... попада с част от площта си в съсобствен УПИ ....,....,....,.... –„производствено складова дейност“. Сграда с идентификатор .... попада в този УПИ ....,....,....,....-„производствено складова дейност“ и представлява метална конструкция на две нива – на първо ниво склад, на второ - навес с площ 145 кв.м. / пил. № 5 към основната експертиза, л. 351 от делото на РС/, Тази сграда попада в ПИ .... и го разделя на две части, като е разположена на границата между УПИ ....,.....,...,.... и УПИ ....,....,....,.... и достъпът през нея също е контролилан.

Съдът е приел, че имат значение само правата на ищеца върху имот ...., защото търси защита само за този имот. Както вече се посочи, имот .... и парцелите, отредени за него заемат част от площта на ПИ .....

Позовавайки се на установената съсобственост и чл. 31, ал.1 ЗС, съдът е приел, че страните като съсобственици имат право да ползват имота съобразно правата си и предназначението му. Приел е, че съсобственик може да иска останалите съсобственици да преустановят носнователните си действия ако те се извършват без правно основание и реално възпрепятстват предявилото иска лице да упражнява правата си върху съсобствения имот в съответствие с притежавания от него обем на правото на собственост. Тъй като построяването на законна или незаконна сграда в съсобствен имот и ползването на част от него от съсобственик само, по себе си не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, и предвид нормата на чл. 31, ал. 1 ЗС, съдът е приел, че не се създават пречки на ищеца да упражнява правото си на собственост. Затова искът е приет за неоснователен изцяло. Съдът се е позовал и на нормата на чл. 92 от ЗС и е приел, че построеното, принадлежи на всички съсобственици на мястото.

Подадената срещу това решение въззивна жалба е бланкетна. Тя съдържа общо оплакване за неправилност „поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводсвените правила“. Това са формите на неправилност на решението, посочени в чл. 281, т.3 ГПК. Не са посочени конкретните оплаквания в какво се състои порочността на решението. Едва след разглеждане на делото в отрито съдебно заседание на 22.06.2020 г. е подадено на 28.06.2020 г. от въззивника /ищец пред РС/ „становище“, в което е посочил конкретно защо счита решението на РС за неправилно.

Въззивнят съд е приел, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Относно правилността му се е позовал на нормата на чл.269 ГПК и чл.271 от ГПК, съгласно които въззивният съд се произнася по правилността на жалбата само по посоченото в жалбата основание за неправилност на съдебното решение. Приел е, че въззивният съд има право да се занимае само с конкретните доводи наведени във въззивната жалба за неправилност на съдебното решение. Тъй като във въззивната жалба конкретни доводи за неправилност посочени от жалбоподателя няма, съдът няма право да се произнася служебно по правилността на обжалваното решение. Същото е прието и за твърдениете във въззивната жалба за допуснати съществени процесуални нарушения извършени от РС при постановяване на обжалвания съдебен акт. Във въззивната жалба такива не са посочени. Празнотите в жалбата относно посочване на конкретни оплаквания в какво се състои неправилността на решението не могат да се заместят с подробната писмена защита, защото тя не може да замести изискването на чл.269 от ГПК. Според мотивите, при това положение въззивният съд е длъжен да приеме обжалваното решение за правилно и да го потвърди при липса на нарушена императивна материалноправна норма.

Действащият ГПК - чл. 269, изр. 1 ГПК урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол е отречен с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В мотивите към т.1 от ТР № 1/2013 г.на ОСГТК на ВКС е изведено задължението на въззивният съд да следи служебно и за приложението на императивни правни норми, които са в общ интерес от принципа на законност, провъзгласен в чл. 5 ГПК - съдът следи за точното прилагане на закона. Служебният контрол е задължителен и за спазване изискването съдът да следи за защита интересите на някои категории лица, когато закона изрично разпорежда това, но в случая тази хипотеза не е налице.

Твърденията за противоречие с т.4 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по спорни въпроси на въззивното производство са неоснователни. Това тълкувателно решение е постановено по отменения ГПК, а нормите на чл.198-199 ГПК /отм/ се различават от нормите на чл. 260 – 262 от действащият ГПК. При действие на отменения ГПК, съдът следваше да остави без движение въззивната жалба, когато в нея не е посочено в какво се състои неправилността на решението, и ако това не е сторено, въззивната жалба следваше да се върне. Същевременно въззивното производство не бе ограничено от оплакванията във възивната жалба, а въззивната инстанция следваше да разгледа отново спора по същество. С новия ГПК се въведе ограничен въззив с нормата на чл. 269, ГПК, като за валидността и допустимостта на решението и за приложението на императивна правна норма, съдът следи служебно, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Отделно от това, при непосочване в какво се състои порочността на решението – изискване в чл. 260, т.3 ГПК, съгласно чл. 262 ГПК, съдът няма право да остави въззивната жалба без движение и да дава указания за изправянето й, респективно съгласно чл. 263 ГПК, не може да я върне като нередовна в този случай. При тази нова уредба, постановките по т.4 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. на ВКС, отнасящи се за различна правна уредба не намират приложение.

Така въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, а напротив, съобразено е с тълкуването за правомощията на въззивната инстанция по действащия ГПК, направено в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС при съобразяване на нормите на чл. 260 т.3, чл. 262, ал.1 и чл. 263 ГПК, чийто редакции са различават спрямо отменения ГПК.

Въззивният съд не може да обсъжда доводи и оплаквания за неправилност на въззивното решение, направени за първи път след приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, защото това би нарушило правото на защита на другата страна, равнопоставеността на страните и публичността на процеса. В този смисъл е практиката на ВКС. В Р № 216/19.01.2015 г. по гр.д.№ 2008/2014 г. на ВКС, І гр.о. е посочено, че второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако направените след изтичане на срока за въззивно обжалване оплаквания, които касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. В Р. № 84/28.02.2012 г. по гр.д.№ 1430/2011г. на ВКС, ІV гр.о. е посочено, че във въззивната си жалба, жалбоподателят следва да изчерпи всички доводи във връзка с правилността на първоинстанционното решение, тъй като въззивният съд следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, но не и за неговата правилност. По обстоятелства, непосочени в исковата молба и въззивната жалба, въззивният съд няма право да се произнася.

По изложените съображения не се допуска касационно обжалване.

Съобразно този резултат, на ответниците по касация „Биомашиностроене“ АД, ЕИК 115006845, „Мембранни технологии“ АД, ЕИК 115038125 и „Ви и Рус“ ООД, ЕИК 115039437 следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски в доказаните размери с договорите за правна помощ, както следва: на „Биомашиностроене“ следва да се присъдят 600 лв., на „Мембранни технологии“ АД – 500 лв., а на „Ви и Рус“ ООД – 500 лв.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение