Определение № 155 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 463/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на адв. Й. К. като пълномощник на М. Д. И. срещу въззивно решение № 260030, постановено на 19.10.2020 г. по в. гр. д. № 50/2020 г. по описа на Разградския окръжен съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд за признаване на установено по отношение на касатора правото на собственост в полза на ищците Г. С. П. и Ц. С. М. върху следния имот: западната част с площ 1 470 кв. м. от имот № * по картата на землището на [населено място], а по кадастралната карта с идентификатор ***, м. „В с.“, целият с площ 2 378 кв. м., описан съгласно графичното му изображение на скица-приложение № 3 към заключението на съдебно-техническата експертиза, приподписана от състава на съда, съставляваща оцветената в жълт цвят част. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси, разрешени в противоречие с практиката на ВКС: 1. а/ „длъжен ли е съдът да обсъди всички предпоставки на реституцията по възражение на ответника, включително конститутивните административни актове, с които се извършва реституцията, постановени в административно производство, в което ответникът по иска не е участвал, не е обвързан от постановеното по него решение, но и не разполага с право на жалба срещу него“; б/ „допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да направи анализ на събраните доказателства за тези релевантни обстоятелства“; в/ „може ли да се приеме за материално законосъобразно позитивно решение на поземлената комисия за възстановяване на собствеността, при положение, че е налице предходно позитивно решение за същия имот в полза на друго лице, без поземлената комисия да е провела процедура по чл.14, ал.7 ЗСПЗЗ и без да е уважен иск по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, решението по което да послужи за изменение на първото решение“. Сочи се противоречие с ТР № 1/1997 г. на ОСГК, т.2, ТР № 9/07.11.2012 г. по т. д. № 9/2012 г. на ОСГК, решение № 679/13.01.2009 г. по гр. д. № 1496/2008 г. на второ г. о. и решение № 80/02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г. на четвърто г. о.; 2. „може ли въззивният съд да измени частично решението на първата инстанция при липса на подадена жалба в тази част“. Поддържа се противоречие с решение № 85/03.08.2018 г. по гр. д. № 2690/2017 г. на първо г. о. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните: В исковата молба ищците са въвели като придобивно основание наследствено правоприемство от И. Г. С., починала през 2010 г. и възстановяване на собствеността с решение на органа по земеделска реституция от 29.04.2002 г. Административният акт е издаден въз основа на влязло в сила решение по гр. д. № 1601/2001 г. на Разградския районен съд. С договор за доброволна делба от 15.10.2015 г. имотът е поставен в дял на ответницата. Ответницата е направила възражение, че в полза на нейния наследодател с решение от 01.09.1997 г. е възстановена собствеността върху процесния имот, като през 1999 г. в негова полза е издаден и констативен нотариален акт. По делото е установено, че с решение № 7/29.04.2002 г. на ПК –Разград в полза на И. С. е възстановена в стари реални граници собствеността върху нива от 1,470 дка, в землището на [населено място], западната част от имот № *. Същото е издадено въз основа на влязло в сила на 18.03.2003 г. решение по гр. д. № 1601/2001 г. на Разградския районен съд, с което на основание чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на ПК – Разград правото на възстановяване на собствеността в полза на наследодателката на ищците върху земеделска земя от 1 470 кв. м. в землището на [населено място], м. „В с.“, представляваща западната част от имот № *, включваща защрихованата част на скицата към заключението на експертизата, представляваща неразделна част от съдебното решение. В административната преписка за установяване на правото на собственост е представена декларация от 22.06.1949 г. за притежавани непокрити земеделски имоти. С решение № 7/01.09.1997 г. в полза на Д. Д. е възстановена собствеността върху нива от 2,378 дка, съставляваща имот № * по картата на землището. От представената преписка по заявление № 10344/31.07.1992 г. на Д. Д. е видно, че същият е заявил за възстановяване ясак в м. „В с.“, с площ от 0,9 дка, за който е представил декларация за непокрити земеделски имоти. С протоколно решение от 09.07.1992 г. е признато за възстановяване с план за земеразделяне правото на собственост върху останалите заявени имоти, като за имота в м. „В с.“ е постановен отказ. С договор за доброволна делба от 15.10.2015 г., сключен между наследниците на Д. Д. Д., описаният имот е поставен в дял на ответницата. Във въззивното производство е изслушана съдебно-техническа експертиза, на скицата към която графично е изобразена процесната реална част от имота. Въззивният съд е приел, че всяка от страните основава правата си на реституция и наследствено правоприемство. По въведеното от ответницата възражение за нищожност на решението от 2002 г. е изложил съображения, че същото е издадено от компетентен орган, в писмена форма и при спазване на процесуалните правила за издаването му. Постановено е въз основа на влязло в сила съдебно решение, с което е признато правото на възстановяване на собствеността в полза на наследодателката на ищците. Обсъдени са писмените доказателства в представените административни преписки на наследодателите на страните, като е прието, че позитивното решение в полза на Д. Д. не е възстановило собствеността върху целия имот. Обсъдени са и гласните доказателства, от които се установява, че наследодателите на страните са стопанисвали съседни имоти /първоначално по плана от 1935 г. са включени в регулация; в разписния лист към плана на името на наследодателя на ответницата е записан парцел ** с площ 1 078 кв. м./. Не съществуват предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия поставен процесуалноправен въпрос, включващ три подвъпроса. В случая въззивният съд е изразил становище по материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността. Спорът е разрешен в съответствие с решение № 231 от 31.10.2011 г. по гр. д. № 1610/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., в което е прието, че „ищецът, който основава правата си на земеделска реституция, е длъжен да докаже, че праводателят му е бил собственик на имота преди обобществяването, само ако ответникът оспорва иска, като предявява свои права върху същия имот към същия момент“. Не се разкрива противоречие с цитираното ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което са разгледани допустимите възражения на ответник по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по пар. 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, срещу материалната законосъобразност на решението на общинската служба по земеделие, от което черпи права ищецът. С тълкувателния акт е прието, че ответникът може да се брани с възражения само във връзка със своите противопоставими права - че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване, което е упражнено в законните срокове, но не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Според касатора въззивното решение противоречи на ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските служби по земеделие; те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие; с тях възниква правното качество на обекта на собствеността - индивидуализацията, и затова те имат конститутивно действие. В настоящата хипотеза такива актове са били постановени в полза и на двете страни, поради което съдът е преценил материалноправните предпоставки за възстановяване на собствеността в полза на наследодателите на всяка от страните. Решаващият съд, в рамките на спора за собственост, няма правомощието по реда на косвения контрол за законосъобразност на акта за възстановяването да разшири проверката извън релевираното възражение /възражения/, защото би излязъл извън защитната позиция на страната. При липса на възражения от страна на ответника собствеността следва да бъде зачетена от гражданския съд. Обратно, ако гражданският съд констатира, че противопоставени от ответника възражения са основателни, следва да не зачете влезлия в сила административен акт. Съобразно правното положение на касатора, който не е участвал в административното производство и не е обвързан от акта за възстановяване на собствеността, въззивният съд е приел, че той може да оспорва неговата валидност и материална законосъобразност, които е проверил по пътя на инцидентния съдебен контрол в рамките на направените възражения. Именно в този смисъл е и представеното решение № 679/13.01.2009 г. по гр. д. № 1496/2008 г. на второ г. о. Колизията между двата акта на административния орган е разрешена съобразно събраните доказателства, като е прието, че позитивното решение за възстановяване на собствеността върху целия имот в полза на наследодателя на ответницата е материално незаконосъобразно. Третият подвъпрос е обоснован с липсата на влязло в сила решение по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, с което да е разрешен спора между страните за принадлежността на правото на собственост към момента на обобществяване на земята. Касаторът е заявил права на своя наследодател към този момент, поради което и спорът е разгледан в рамките на настоящото производство. Вторият въпрос е обоснован с индивидуализирането на процесния имот съгласно приетото във въззивното производство заключение на съдебно-техническата експертиза. Надлежната индивидуализация на спорния имот съставлява служебно задължение на съда, поради което не е било необходимо в тази част решението да бъде предмет на жалба. Изложеното обуславя отказ да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото касаторът трябва да заплати на ответниците по жалба направените разноски в настоящото производство, възлизащи на сумата от 360 лв. /за адвокатско възнаграждение/. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение