Определение № 60414 от 28.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 895/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. П. С. и И. Л. С. срещу решение № 2734/10.12.2019 г. по в. гр. д. № 2213/2019 г. на Апелативен съд София, с което е обезсилено решение № 4272/28.06.2018 г. по гр. д. № 1338/2014 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от жалбоподателите срещу Г. С. К. искове по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на по 525 140 лв. – имуществени вреди от неправомерно разпореждане с активи на „ИСМА“ ЕООД.

В подадената касационна жалба се излагат твърдения, че са налице отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Релевират се доводи, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, въпреки неколкократно заявеното от касаторите, че не твърдят увредено от действията на ответника да е дружеството „ИСМА“ ЕООД, тъй като едноличният собственик на капитала Г. К. няма как да увреди сам себе си, предвид това, че дружеството е негова собственост. Всъщност предявеният иск е пряк иск на увредения срещу делинквента, тъй като иск от самото дружество срещу неговия управител не може да бъде предявен при липса на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, респективно кредиторите също не могат да го предявят на основание чл. 134 ЗЗД. Наред с това са изложени твърдения, че постановеното решение страда от процесуалноправни пороци, тъй като съдът е отказал да допусне изслушване на своевременно поискана с въззивната жалба експертиза, нарушавайки правилото на чл. 266, ал. 3 ГПК, както и не се е произнесъл по повдигнатото от касаторите възражение за пропуск на първоинстанционния съд да допусне уточнение, допълване и изменение на иска по чл. 45 ЗЗД чрез въведени новоузнати факти. Отделно е формулиран довод, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано, тъй като е прието, че независимо от качеството, в което ответникът е участвал в нотариалното производство /като пълномощник без надлежно учредена представителна власт, или като управител/, предприетите от него действия са от естество да увредят пряко само дружеството „ИСМА“ ЕООД, чието имущество е намалено, но не и ищците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивното решение следва да бъде проконтролирано от касационната инстанция поради неговата недопустимост и очевидна неправилност, тъй като е налице видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост и нарушение правилата на формалната логика, както и поради приетото, че трети лица не могат да търсят пряката имуществена отговорност на физическото лице делинквент, въпреки че цялата ни правна система прокарва точно обратния принцип. Формулирани са следните процесуалноправни въпроси, които според касаторите са обусловили мотивите на въззивния съд. Въпросите са следните:

1. „ Процесуално легитимирани ли са да предявят иск по чл. 45 ЗЗД срещу лице, което е управител или едноличен собственик на ЕООД, извършило действия, довели до неправомерно намаляване на активите на дружеството, кредитори на това дружество, когато с извършените от управителя действия е отнета/намалена възможността им същите да съберат вземанията си и когато тези действия са извършени след уведомяване на управителя/едноличния собственик за наложените в полза на кредитора обезпечителни мерки?“

2. „Процесуално легитимирани ли са кредитори да предявят иск по чл. 45 ЗЗД срещу лице, което е управител или едноличен собственик на длъжника ЕООД, когато това лице е извършило действия, довели до лично усвояване на продажната цена на имотите на дружеството – длъжник от делинквента и е предпочело личните си интереси пред тези на кредитора?“

По отношение на формулипраните въпроси се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Изведени са и два процесуалноправни въпроса, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с казуална практика на ВКС, а именно:

1. „Допустимо ли е добавяне на нови факти до първото съдебно заседание и следва ли да се допусне изменение на основанието на иска, ако прибавянето на нови факти не води до едновременно изменение на петитума на иска, прибавяне на нов период или размер на исковата претенция?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направеното от страната възражение, че първоинстанционният съд не е допуснал и разгледал своевременно направено от страната /преди първото съдебно заседание/ допълване на обстоятелствената част на исковата молба с факти, узнати след подаване на исковата молба или изменение на основанието на иска?“

Формулирани са и материалноправни въпроси, които са счетени за обуславящи решението на въззивния съд. Въпросите са следните:

1. „Следва ли да отговаря за деликт спрямо кредиторите на дружеството негов управител или пълномощник, който е бил уведомен за съществуване на вземането, получил е съобщение за възбрана на част от имотите, съобщение за запор на всички банкови сметки на дружеството и въпреки това е прехвърлил единствения недвижим имот на дружеството, достатъчен за удовлетворяване на кредитора на цена, по – ниска от пазарната и превеждайки получената сума по своя лична банкова сметка за удовлетворяване на свое лично вземане?“

2. „Следва ли да отговаря за деликт спрямо кредиторите на дружеството, негов управител или пълномощник, който е предпочел своите лични интереси пред тези на кредиторите?“

3. „Длъжен ли е увреденият кредитор да води отменителен иск по чл. 135 ЗЗД, ако от конкретните обстоятелства по случая е очевидно, че няма вероятност сделката да бъде обявена за относително недействителна /например при възмездна сделка в полза на добросъвестен приобретател или последващи прехърляния в полза на добросъвестни приобретатели/, или това е само правна възможност за кредитора наред с правото да претендира обезщетение за причинени вреди пряко от делинкветна, сключил сделката?“

4. „Следва ли да се приеме, че управителят и пълномощникът на дружеството, сключили неизгодна сделка, носят отговорност само спрямо дружеството, с чийто имот са се разпоредили, но не и спрямо кредиторите или други трети лица, които са увредени от разпореждането?“

5. „Приложима ли е нормата на чл. 145 ТЗ за ангажиране отговорността на управителя от увреденото дружество, с чийто имот той се е разпоредил, ако дружеството е еднолична собственост на същия управител?“

6. „Управител/пълномощник на търговско дружество, когато същият е и едноличен собственик на капитала му, отговаря ли за причинените вреди от действията си спрямо трети лица-кредитори на търговското дружество по силата на общия деликт или неговата отговорност е само спрямо търговското дружество?“

7. „Има ли основание управителят да се третира различно от всички наети от дружеството лица, на които то е възложило определена работа и които носят отговорност за действията си спрямо трети увредени лица на основание чл. 45 ЗЗД?“

Допускането на касационен контрол по тези седем въпроса е обосновано с приложение на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – същите имат значение за точно прилагане на закона и развитие на правото, тъй като законът не съдържа техен изричен отговор.

От касаторите е формулирано искане за обезсилване, евентуално за отмяна на постановеното въззивно решение и уважаване на предявените искове или връщане на делото за ново произнасяне от въззивния съд. Претендира се присъждане на разноски.

От ответника по касация Г. С. К. е подаден отговор на касационната жалба, с който се изразява становище за липса на предпоставки въззивното решение да бъде допуснато до касация. Становището на касаторките, че решението на въззивния съд е недопустимо поради произнасяне на съда по непредявен иск е вътрешно противоречиво. Съдът въобще не се е произнасял по същество, тъй като е приел, че предявеният иск е недопустим. Касаторите неотменно твърдят, че не дружеството „ИСМА“ ЕООД, което е останало без имущество, е увредено лице, а такива са те. Апелативен съд София правилно е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като са заявени за защита чужди права в нарушение на чл. 26, ал. 2 ГПК. В отговора е посочено още, че едва пред касационната инстанция ищците недопустимо са заявили нови факти, а именно, че управителят на „ИСМА“ ЕООД е лице, на което дружеството е възложило работа. Изтъкнат е довод, че няма как ищците да са увредени пряко от действията на ответника, тъй като продажбата на имот, собственост на дружеството, не представлява реално претърпяна от тях вреда. Заявено е становище, че формулираните въпроси в голямата си част са хипотетични, тъй като въззивният съд не се е произнасял по тях, а по отношение на друга част не е налице твърденият допълнителен селективен критерий, тъй като цитираната от касаторите практика не касае казуса, нито пък е обоснована необходимостта от развитие на правото във връзка с приложение разпоредбата на чл. 45 ЗЗД. Предвид изложените съображения, е формулирано искане да бъде отказан достъп до касационен контрол, евентуално въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира се присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Съвместната касационната жалба е подадена от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

В първоначално подадената искова молба И. Л. С. и И. П. С. обосновават интерес от предявените срещу Г. К. искове с твърдения, че са наследници по закон на П. С. С., който е бил съдружник в „ИСМА“ ООД заедно с ответника. Последният не е приел ищците за съдружници в „ИСМА“ ООД, а е променил правната му форма на ЕООД. Ищците са предявили искове по чл. 125, ал. 3 ТЗ, които са били уважени с влязло в сила решение по т. д. № 1357/2013 г. на СГС. По същото дело е било допуснато обезпечение чрез налагане на запор на всички банкови сметки на дружеството и възбрана на част от производствените сгради, а именно с идентификатор № 68134.4084.1594.33 и № 68134.4084.1594.32. Обезпечителната възбрана е била вписана на 08.08.2013 г., а прехвърлянето на имотите е станало на 12.11.2013 г. с нотариален акт № 3, том IX, рег. № 19 877. Продавачът „ИСМА“ ЕООД, представляван от вписания към този момент управител Н. И. Р., действащ чрез пълномощника си Г. С. К., е прехвърлил собствеността върху сградите на „МОНИКА КОМЕРС“ ЕООД. Изложени да твърдения, че продажната цена е с един милион лева под действителната пазарна. Сумата впоследствие е преведена по лична сметка на Г. С. К.. От ищците са изложени и твърдения, че след като ответникът е бил вписан в ТРРЮЛНЦ като едноличен собственик на капитала на 21.05.2013 г. всички дружествени дялове се били прехвърлени в полза на Н. И. Р., който е бил вписан като нов собственик. С влязло в сила решение по т. д. № 360/2013 г. на Окръжен съд Пловдив по иск на Г. С. К. е било прието, че вписването на Р. като едноличен собственик на капитала е вписване на несъществуващо обстоятелство. От тук следва, че пълномощникът К. при извършване на сделката не е притежавал представителна власт. Според ищците като последица се извежда и твърдението за противоправно действие на ответника, доколкото е продал имотите с ясното съзнание, че не е надлежно упълномощен и е действал с цел да увреди ищците.

В рамките на въззивното производство с определение от 23.05.2019 г. на ищците И. Л. С. и И. П. С. са дадени указания за отстраняване на констатирано от съда противоречие между наведените в исковата молба фактически твърдения, които очертават спора, и отправеното искане за защита. Извършените от ответника К. действия според въззивния съд обуславят активна легитимация за „ИСМА“ ЕООД, а не за ищците физически лица. Дадени са и указания да се уточни в какво се изразяват претърпените вреди и как е формиран техният размер. В отговор на постановеното определение е подадена уточняваща молба вх. № 13 308/04.07.2019 г., с която отново е заявено, че със своите действия Г. С. К. е намалил до нула имуществото на дружеството, от което ищците имат вземане, с което действие им е нанесъл вреда. Изложено е становище, че иск по чл. 49 ЗЗД срещу „ИСМА“ ЕООД е недопустим. Дори да бъде прието обратното, съдебната практика категорично позволява директна претенция срещу прекия извършител. Г. К. е действал съвсем преднамерено, тъй като върху продадените имоти е вписана възбрана на 08.08.2013 г., за която той е узнал на 30.08.2013 г., а сделката е осъществена 12.11.2013 г. В заключение е посочено, че с действията си ответникът е увредил ищците като ги е лишил от възможността да получат стойността на своите дружествени дялове, с което им е причинил вреда, а с превеждане на продажната цена по своя лична сметка ответникът се е обогатил неоснователно за тяхна сметка.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците предявяват чужди материални права, а именно тези на „ИСМА“ ЕООД, което процесуалният закон забранява, освен в изрично предвидените случаи – чл. 26, ал. 2 ГПК. Този извод е обоснован от факта, че ищците са косвено увредени лица, поради което не са процесуално легитимирани да предявят исковете. В мотивите решаващият състав е разяснил, че, ако С. твърдят участието на ответника в процесната сделка да е в качеството му на пълномощник на дружеството, те имат право да предявят косвен иск по чл. 134 ЗЗД за прогласяване нищожността на сделката на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД и чл. 40 ЗЗД или да искат връщане на получената без основание цена, а, ако е участвал като органен представител на дружеството - да предявят иск по чл. 135 ЗЗД срещу „ИСМА“ ЕООД.

Настоящата инстанция намира, че няма основание за допускане на касационен контрол по отношение на постановеното от Апелативен съд София въззивно решение.

Сочените основания за директен достъп до касация са правно несъстоятелни. Решението на предходната инстанция е допустимо, тъй като не е налице нито един от възможните пороци, които в задължителната практика се свързват с наличието й. В ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че съдебното решение е недопустимо в случаите, в които то не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество – напр. при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иск, когато не е направено искане за възобновяване на спряно по взаимно съгласие на страните производство и др. На практика твърденията на касаторите са изцяло некореспондиращи на съдържанието, вложено във въззивното решение. С него съдът е отказал да се произнесе по същество при преценка, че изобщо липсва право на иск в тяхна полза. Поради това съображение е прекратил производството. Тоест няма как изобщо да бъдат слушани доводи за произнасяне по непредявен иск. Изложените мотиви за недопустимост на решението всъщност обуславят неговата неправилност, породена от допуснати процесуални нарушения.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. III ГПК касаторите са мотивирали, изопачавайки ключовия за въззивния съд мотив, че те не се явяват пряко увредени лица по делото. В решението никъде не е изложена принципно грешната позиция, че не всяко лице може да търси от делинквента обезщетяване за причинените му вреди. Всъщност въззивният съд е обосновали извода си за липса на процесуалното потестативно право на иск в полза на ищците /касаторки в настоящото производство/ с обстоятелството, че те предявяват чужди права, поради липсата на пряка вреда в техния патримониум. Останалите доводи представляват оплаквания за обикновена неправилност, които не се субсумират под регламентираното от процесуалния закон понятие „очевидна неправилност“. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК предполага наличието на порок, установим пряко и единствено от съдържанието на съдебното решение, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, драстично нарушаване правилата на формалната логика и на основополагащи правни принципи. Подобни пороци на обжалвания съдебен акт не са обосновани от касаторите, а и не се констатират от настоящата инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос според изискването на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - да е от значение за решаване на възникналия между страните спор и да е обусловил изводите на въззивния съд. В изложението касаторите поставят хипотетични въпроси, а с друга част на практика изразяват несъгласие с изводите на въззивната инстанция, но правилността на атакуваното решение не би могла да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК.

Първите два процесуалноправни въпроса, дори да се приеме, че са от естество да предизвикат отговор на значим процесуалноправен проблем, то не може да бъде формиран извод, че даденото от въззивния съд разрешение на този проблем се явява в противоречие със задължителна или казуална практика на ВКС. Отделно, част от цитираните от касаторите съдебни решения са постановени от апелативен съд, или са актове, постановени в производство по чл. 288 ГПК, и не представляват практика на касационната инстанция по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а друга част не съдържат разрешение на обсъден по делото проблем, тъй като касаят носенето на солидарна отговорност между причинител на вредата и възложител на работа, както и вреди от вещи и разграничението между отговорността по чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД. Не се явява и обоснована необходимостта от точно прилагане на закона и развитие на правото. Следва да бъде посочено и, че нормативната уредба, даваща възможност на кредитор да защити правата си, когато негов длъжник е продал свой възбранен имот, както и, когато в резултат на деликт са увредени имуществени права на трети лица, е в достатъчна степен изяснена в практиката.

Следващите два процесуалноправни въпроса не отговарят на изискването да са обусловили изводите на въззивната инстанция и са изцяло хипотетични, тъй като първоинстанционото решение е обезсилено не поради недопустимо изменение на предявените искове, а поради преценена изобщо липса на активна процесуална легитимация в полза на ищците. От друга страна, поради приетата липса на право на иск въззивната инстанция не е разглеждала основателността на заявената претенция и дали действително съществува твърдяното да е накърнено материално право на двете ищци.

Първите два материалноправни въпроси дублират тези, които са зададени в раздела IV „Процесуалноправни въпроси, обуславящи допускане на касационно обжалване“ от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Тук са релевантни изложените по – горе съображения за липса на предпоставките, регламентирани в чл. 280, ал. 1 ГПК. Като допълнение следва да бъде посочено, че всеки отговаря за вредите, които виновно е причинил другиму, стига да е установено, че е налице пряка причинна връзка между противоправните и виновни действията на делинквента и настъпилите вреди. Право на обезщетение има пряко увредения. В случая въззивният съд е приел, че преки вреди са настъпили, но не за ищците като кредитори на „ИСМА“ ЕООД, а за дружеството, тъй като то, като собственик на прехвърленото имущество, не е получило неговата реална цена. Увреждането на кредиторите е опосредено, доколкото упражняване на правата им е в зависимост от размера на имуществото, притежавано от дружеството. По приложението на чл. 45 ЗЗД е създадена значителна по обем практика, от разрешенията на която въззивният съд не се е отклонил напр. т. 2 от ППВС № 7/1959 г., т. III.1 от ППВС № 4/1961 г., решение 269/03.10.2014 г. по гр. д. № 5487/2013 г. на IV ГО на ВКС. Това обстоятелство изключва наличието на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на който касаторите се позовават.

Въпросът под номер три е изцяло хипотетичен, тъй като в мотивите на въззивното решение никъде не е посочено, че увреденият кредитор е длъжен да води отменителен иск по чл. 135 ЗЗД, за да защити правата си. Формулираният въпрос противоречи на основния правен принцип, прокламиран в чл. 6 ГПК, че носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни и, че предметът на делото и обемът на дължимата защитна и съдействие се определя от страните.

По четвъртия въпрос относно отговорността на пълномощника е налице задължителна практика, според която тази отговорност може да бъде ангажирана само от зле представлявания, но не и от трето лице – ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, респ. по реда на косвения иск, регламентиран от чл.134 ЗЗД.

Отговорът на последните три въпроса пряко произтича от разпоредбата на чл.145 ТЗ. Управителят отговаря спрямо дружеството за причинените му имуществени вреди, не и към трети за дружеството лица. Относно отговорността на управителя в решение № 128/13.01.2021 г. по т. д. № 2167/2019 г., I ТО на ВКС се приема, че същата е с договорен характер и дружеството е овластено от закона да вземе решение за предявяване на иск, с който да бъде реализирано правото на обезщетение за вреди, произтекли от неизпълнение задълженията на управителя по договора за управление. В цитираното решение е посочено, че отговорността на управителя може да бъде ангажирана от дружеството и на деликтно основание /напр. при извършено престъпление/. Наличната практика изключва приложение на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последният въпрос също не отговаря на селективния критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като възможността отговорността на управителя на еднолично ООД, собственост на физическото лице, по смисъла на чл. 145 ТЗ да бъде приравнена на отговорността на всеки нает за изпълнение на определена работа от дружеството, не е обусловила решаващите изводи на въззивния съд. Както беше посочено, решаващият мотив на въззивната инстанция, за да прекрати производството е не липсата на пасивна процесуална легитимация, а липсата на активна процесуална легитимация в полза на ищците. Те не са пряко увредени от действията на ответника, действал в качеството му на пълномощник, управител, наето от „ИСМА“ ЕООД лице или др. такова.

След като не се установява наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 2, предл. II и III ГПК, както и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, то следва да бъде отказан достъп до касационен контрол за законосъобразност на въззивното решение, постановено от Апелативен съд София.

При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация се дължат разноски, но доказателства за заплащането им не са ангажирани. Ето защо, настоящата инстанция няма задължение да разпределя отговорността на разноски в настоящото производство.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС