Определение № 50796 от 08.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1595/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 124/ 06.12.2021 г. по гр.д. № 409/ 2021 г. в частта, с която Варненския апелативен съд, изменяйки решение № 906/ 17.05.2021 г. по гр.д. № 2699/ 2020 г. на Варненския окръжен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Е. Х. Д. сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК, ведно със законната лихва от 01.01.2019 г., като е отхвърлил този иск до пълния размер от 35 000 лв. Решението се обжалва от всяка от страните съответно на обжалваемия интерес, а повдигнатите въпроси са процесуалноправни и материално-правни. Процесуално-правният повдига Прокуратурата, а той се свежда до въпроса за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, които са в причинно следствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички факти, обстоятелства, доводи и възражения на страните е повдигнат и от касатора Д.. Всяка от страните е повдигнала и въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, макар да е го формулирала с различни словесни изрази. Всеки от касаторите счита, че повдигнатите въпроси са включени в предмета на обжалване. Прокуратурата счита, че по общия процесуален въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните е налице противоречие на въззивното решение с ППлВС № 4/ 21.12.1968 г., т. 3 и т. 11 на ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК, както и с посочените от страната решения по чл. 290 ГПК. Конкретно в светлината на общите въпроси на Прокуратурата, същата поставя и конкретни въпроси: 1. Следва ли при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено наказателно производство, съдът да изследва въпроса за вида на фазата на наказателното производство – досъдебна или съдебна, и продължителността на наказателното производство? и 2. Следва ли Прокуратурата на Република България да носи отговорност за негативни преживявания на ищеца, плод на субективно усещане при наличие на душевна болест, датираща преди образуване на наказателното производство и категорично засилила неговото негативно емоционално състояние? По въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД касаторът Е. Х. Д. извежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че въззивният съд е решил материално-правния въпрос в противоречие с ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., както и с конкретно посочените от него съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Като основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ касаторът – ищец заявява в касационната жалба, респ. повдига въпроси за това, че приложената спрямо него мярка “задържане под стража“ е незаконна и защото към определен момент е отпаднало законовото основание по чл. 5, пар. 1, б. “с“ КЗПЧОС /мярката е била непропорционална/. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Въззивният съд е приел, че основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на претърпени неимуществени вреди доказва влязлото в сила постановление за прекратяване на досъдебно производство № 3217/2017 г. на районната прокуратура – Варна, с което е прието, че ищецът Е. Д. не е автор на инкриминираното деяние по чл. 152, ал. 1, т. 2 НК. Аргументът е почерпил от това, че обвинението е незаконно по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ, а незаконното обвинение винаги причинява морални вреди. След това е пристъпил към обсъждане на онези релевантни обстоятелства, които е намерил да имат отношение към незаконното обвинение: 1) тежестта на повдигнатото обвинение – за тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК престъпление, за което законът предвижда наказание лишаване от свобода от две до осем години; 2) наложената му мярка за неотклонение – „задържане под стража“, търпяна 117 дни; 3) обстоятелството, че до този момент лицето не е имало криминално минало и това за него е първо обвинение; 4) обстоятелството, че лицето е диагностицирано с разстройство на личността, датиращо години преди образуването на наказателното производство; 5) това, че мярката за неотклонение е продължила в рамките на разумен срок; 6) установеното чрез свидетелски показания обстоятелство, че подсъдимият е ограничил контактите си и е странял от хората в период от около една година след освобождаването си; 7) накърненото добро име и репутация; 8) това, че за лице в неговото състояние негативните последици са по-силни заради разстройството на личността; 8) това, че не е налице сериозно увреждане на здравето, което да се дължи именно на воденото наказателно производство; 9) съобразено е и това, че подсъдимият живее в малко населено място, където слуховете допълнително засилват чувството за срам; При отчитане на обективно проявените обстоятелства и съобразявайки материално-икономическите условия (стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходите към момента на увреждането) въззивният съд е определил сумата от 10 000 лв. за адекватната да обезщети по справедливост интервенцията в неимуществената сфера на ищеца поради незаконното обвинение и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е бил уважен до размера от 4 000 лв. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд намира повдигнатите въпроси обуславящи решението, но не приема да са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., а и с тълкувателните решения, на които касаторът Прокуратурата на Република България се позовава. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Мотивирал се е с особеностите на конкретния случай. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от Постановлението. Изводът е, че решението съдържа онези мотиви, които дължи съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Противоречие на обжалваното решение с други решения по разгледаните от ВКС искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения за неимуществените вреди от незаконното обвинение са различни по размер. Такова сходство липсва в решенията на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на които касаторите са се позовали. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения процесуален въпрос. В съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е разгледал поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, изложил е ясни и логични аргументи кои от доказателствата кредитира и кои не и въз основа на приетите за установени факти е формирал заключение както за претърпените вреди, така и за техния размер. Съдът е приложил правилно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. Несъгласието на касаторите с това какво е приел съда от фактическа страна и как е приложил процесуалния закон не може да обоснове допускане на касационно обжалване. По конкретно поставените от прокуратурата въпроси също не е налиице основание за допускане на касационно обжалване. От една страна – съдът е взел предвид, че наказателното производство е прекратено още в досъдебната фаза, като коректно е посочил и продължителността му. От друга страна – въпросът за субективните преживявания на обвиняемия, по-интензивни по проявление поради установената душевна болест е обсъден от съда, взет е предвид при обосноваването на размера на дължимото обезщетение. Ясно е, че при незаконно обвинение за лицето са налице негативни преживявания. Съдът, в съответствие със задължението да обсъди всички фактори, които са от значение за размера на обезщетението, е коментирал и как наказателното производство се отразява на установената по делото разстроена психика на ищеца. Прокуратурата не е осъдена да заплати обезщетение поради субективни възприятия на лицето, а поради незаконно обвинение. Как едно обвинение се отразява на обвинения се изследва във всеки конкретен случай, което е и сторено надлежно от въззивния съд, за да обоснове той справедливият размер на обезщетението. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по поставения от ищеца въпрос за незаконността на мярката “задържане под стража“, която незаконност почива на отпадналото законово основание за налагането й по чл. 5, пар. 1, б. “с“ КЗПЧОС. Такова основание на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е въвеждано с исковата молба. По него съдът не е дължал произнасяне, а и не се и произнасял, а релевирането му за пръв път пред касационната инстанция е недопустимо. Обобщението е, че по повдигнатите от касаторите въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Разноски за настоящата инстанция не се присъждат, тъй като достигането на делото до Върховния касационен съд е резултат на двете жалби, за които липсват сочените основания за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът