Определение № 212 от 15.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4056/2022 г.

Образувано е по подадена от В. И. П., чрез пълномощник адв. К. Г. - САК, частна касационна жалба против определение № 3843 от 28.04.2022 г. по в.ч.гр.д. № 14537/2021 г. на СГС, с което е потвърдено определение от 5.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 52158/ 2020 г. на СРС, І ГО, 169 състав, с последното е прекратено като недопустимо производството по делото в частта относно предявения от В. И. П. срещу ответника „Софийски имоти“ ООД иск с правно основание чл.108 ЗС за подробно описания недвижим имот- самостоятелна стая. С частната жалба се излага доводи за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд, иска се неговата отмяна и връщане на делото за извършване на исканото вписване. С приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ Следва ли да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т.е. в спорното материално право, с неговите индивидуализиращи му белези – юридическият факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението, за да се приеме, че исковата претенция е недопустима? 2/ Допустим ли е иск по чл. 108 ЗС, по който ищеца твърди нищожност на апортна вноска, поради нищожностна акта за собственост на вносителя на апортната вноска в търговското дружество?; 3/ Нищожно ли е вписване на апортна вноска и настъпил ли е вещнопрехвърлителния ефект, ако собственика на апортния недвижим имот се легитимира с нищожен констативен нотариален акт за собственост? Твърди се противоречие по тези въпроси с практиката на ВКС в решение № 5/08.02.2011 г. по т.д.№ 271/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 799/21.02.2011г. по гр.д.№ 305/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 133/14.03.2011 г. по гр.д.№ 2020/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 20/04.06.2012 г. по т.д.№ 1084/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 141/04.06.2012 г. по т.д.№ 829/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о. Ответната страна по касационната частна жалба-ответникът по иска, за който производството е прекратено с обжалваното определение - „Софийски имоти“ ООД, оспорва частната жалба с писмен отговор чрез пълномощник адв.Д. П., претендира разноски. Отговор на касационната частна жалба е подаден и от ответника по другия иск по делото- от „Център за преводи-Резон“ ЕООД, който обаче не е надлежна страна в настоящето производство и така подадения отговор на касационната частна жалба не се взема предвид. „Център за преводи-Резон“ ЕООД не е ответник по иска, за допустимостта на който е настоящия спор, срещу това дружество е предявен друг иск, в условие на кумулативно съединяване, двамата ответници не са в положение на другари в процеса, при което макар двата иска да са предявени с обща искова молба, „Център за преводи-Резон“ ЕООД не е страна в процесуалното правоотношение по иска с основание чл.108 ЗС на В. П. срещу „Софийски имоти“ ООД. Касационната частната жалба е допустима, подадена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице да обжалва същия, спазени са и другите изисквания за допустимост на частната жалба. Като взе предвид данните по делото, настоящият състав на ВКС намира следното: Исковата молба е подадена от В. И. П. срещу двама ответници „Център за преводи-Резон“ ЕООД и „Софийски имоти“ ООД при условието на обективно кумулативно съединяване на искове – отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК срещу първия ответник, и с основание чл.108 ЗС спрямо втория ответник, по отношение на един и същи недвижим имот- самостоятелна стая с площ от 18.65 кв.м, находяща се на първия етаж от сграда е идентификатор ****, съгласно кадастрална скица № 15 - 175363/20.02.2020 г. на СГКК- София, представляваща полумасивна конструкция с площ от 93 кв.м, построена на два етажа, находяща се в [населено място], [улица], кв.402, м.„Ц.“, при граници на стаята: от северозапад- вътрешна двуетажна сграда, собственост на В. И. П., от югозапад- имот с идентификатор ***, и от югоизток- едноетажна сграда - офис. Правото си на собственост върху спорния недвижим имот ищцата обосновава с придобиването й като част от 2 етажна сграда, по силата на правна сделка покупко-продажба от 2015 г. с предишния собственик на 2 етажната сграда, в която е и стаята, а именно с „БКС Средец“ АД. С писмения отговор на исковата молба по чл.131 ГПК ответникът „Софийски имоти“ ООД оспорва иска срешу него като недопустим, тъй като правен спор със същия предмет е разрешен между праводателите на страните, по който е формирана сила на пресъдено нещо, а именно с влязло в сила решение от 23.06.2004 г. по гр.д.№ 1901/ 2004 г. на СРС, 24 състав, с което решение е отхвърлен предявен от "БКС Средец" АД срещу Н. Р. Н., действащ като ЕТ "Николай Радев Недялков - Резон" (праводател на ответника), иск по чл.108 ЗС – /цитат/ „ за установяване правото на собственост и предаване владението върху процесната стая с площ от 17.23 кв.м, част от къща, находяща се в [населено място], [улица], с площ от 94 кв.м, застроена на два етажа от полумасивна конструкция, изградена в дворно място, съставляващо имот пл.№ * от кв.402 по плана на [населено място], м.“Ц. “. Въззивният съд е приел за установено, че „БКС Средец“ АД е праводател на ищцата В. П., която е закупила от дружеството сграда със застроена площ от 93 кв.м, находяща се в имот с административен адрес: [населено място], [улица] - съгласно Нотариален акт № 47/ 2015 г., а ЕТ "Николай Радев Недялков - Резон" с едноличен търговец Н. Р. Н., е праводател на „Център за преводи- Резон“ ЕООД /договор за прехвърляне на предприятие от 2003 г./, което е праводател на ответника „Софийски имоти“ ООД /вследствие извършен през 2005 г. и вписан в ТР и в имотния регистър, апорт на процесната стая /. Въззивният съд е приел, че според мотивите и диспозитива на това решение по предходното гр.д.№ 1901/ 2004 г. на СРС, е формирана сила на пресъдено нещо по целия спор, като е отречено не само владението на ответника върху процесната стая към момента на приключване на делото, но и собствеността на ищеца върху стаята- като част от неговата къща. Поради това и нов иск по чл.108 ЗС за същата стая между правоприемниците на страните по предходното дело не може да се основава само на новия факт- установено впоследствие владение на правоприемника на ответника върху същата стая. Въззивният съд е посочил, че няма нови факти, които да обусловят допустимост на новия иск, а настъпилите частни правоприемства не са такива нови факти. Така е приел, че между страните е формираната сила на пресъдено нещо и с оглед разпоредбата на чл.298, ал.2 ГПК /чл.220, ал.1 ГПК /отм./, според която влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници, съдебно отреченото на праводателя на ищцата - „БКС Средец“ АД право върху процесната стая в сграда на [улица] [населено място], е противопоставимо на ищцата В. П., поради което и предявяването от същата на ревандикационен иск с очертания в исковата молба предмет /за същия обект/, е недопустимо. По тези мотиви обжалваното прекратително определение на първоинстанционния съд, е потвърдено. Съставът на Върховния касационен съд, Гражданска колегия, предвид мотивите по въззивното определение и установените факти по делото, намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното определение. Първият формулиран от касатора въпрос се явява обуславящ извода на въззивния съд, но не е решен в противоречие с константната съдебна практика на ВКС, вкл. и соченото от касатора-частен жалбоподател решение № 133/14.03.2011 г. по гр.д.№ 2020/2009 г. на ВКС, ГК, І г.о. В обобщение установената съдебна практика приема, че пределите на силата на пресъдено нещо са обективни и субективни. Първите визират предмета, за който се отнася силата на пресъдено нещо. Този предмет е спорното материално право, което ищецът чрез иска си е въвел като предмет на делото и съдът е потвърдил или отрекъл. Субективните предели определят кръга на лицата, които не могат да оспорват установеното с влязлото в сила решение правно положение относно съществуването или несъществуването на спорното право. Силата на пресъдено нещо важи поначало само между страните, но законът допуска тя да се разпростира и върху правната сфера на субекти, който не са били страни в процеса - арг. чл. 216, ал. 2 ГПК. Въпросът за универсалните и частни правоприемници на страна, участник в процеса, е разрешен с разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК, която изрично постановява, че влялото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. Приобретателят на право на собственост от ищец, чието право на собственост е отречено с влязло в сила решение, следователно, не е трето лице по смисъла на закона, той се явява частен правоприемник на спорното право и след като го е придобил след влизане в сила на решението, е обвързан от силата на присъдено нещо на постановеното срещу праводателя му съдебно решение. Силата на пресъдено нещо/СПН/ и постановената от нея забрана по чл.299 ГПК за пререшаване на същия спор между същите страни/или техни приемници, е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка валидно развитие на исков процес. Когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на един и същ правопораждащ факт, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, следва да се приеме, че относно правопораждащия факт съдът се е произнесъл окончателно. Съотнесено към настоящия случай, доводите на въззивния съд да потвърди прекратителното определение на първата инстанция, са в съответствие с горепосочената трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, доколкото съгласно изричния диспозитив на решението по предходното дело между праводателите на страните по настоящето дело, е формирана СПН, като е отречено не само владението на ответника върху процесната стая към момента на приключване на делото, но и собствеността на ищеца върху същата стая, респ. е отречена и собствеността на правоприемника на ищеца върху тази стая, а именно собствеността върху същата стая на настоящата ищца В. П.. По отношение на другите два въпроса, поставени в изложението, не е осъществено изискването за обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК, защото отговорът на тези въпроси не е обусловил изхода на спора по конкретното дело. Както е посочено по – горе, настоящото производство по отношение на предявения от В. П. против „Софийски имоти“ АД, е прието за недопустимо поради отвод на пресъдено нещо по чл. 299, ал.2 ГПК, като въззивният съд не е обсъждал, нито формирал изводи, относими към валидността на апортна вноска или към валидността на констативен нотариален акт. Така по въпрос 2 и 3 не може да се допусне касационно обжалване по смисъла на разясненията по т. 1 ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/2009 г., ОСГТК, което прави ненужно разглеждане дали е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – дали сочените в изложението други решения на ВКС се явяват относима съдебна практика на ВКС, в противоречие с която да е постановено въззивното определение. Частният жалбоподател не се сочи и с какво всеки от трите поставени въпроса би имал приносно значение за развитие на правото и точното приложение на закона, като основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което препятства преценката за наличие на такова основание по тях. При извършената служебна проверка, не се констатират пороци, които да обуславят нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение по чл.280, ал.2 ГПК. По разноските за касационното частно производство: С оглед изхода на спора, частният жалбоподател няма право на възстановяване на разноски. На ответника по касационната частна жалба „Софийски имоти“ ООД се дължат от частния жалбоподател разноски според искането със списъка по чл. 80 ГПК за възнаграждение за адвокат в размер на 1144 лв., договора за правна защита и съдействие от 07.04.2021 г., фактура от 04.07.2022 г. и платежно нареждане от 05.07.2022 г. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение: