Определение № 665 от 25.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 595/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Обжалвано е определение от 11.06.2012г. по гр.д.№ 1557/2012г., с което ОС Пловдив е потвърдил първоинстанционно определение връщане на искова молба като недопустима. Жалбоподателите – И. Х. Б. и В. И. Б., чрез процесуалния си представител поддържат, че следва да се допусне касационно обжалване и да се отмени обжалваното определение като неправилно. Ответникът Д. п. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска ксационно обжалване на въззивното опредление, както и че същото е правилно и следва да се остави в сила. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне. С искова молба от 21.01.2011г. частните жалбоподатели - ищци в производството са поискали да се признае за установено по отношение на Д. и П. К., че последните двама не са собственици на недвижим имот в [населено място] по силата на регулациионни отреждания. След дадена възможност на ищците да уточнят какъв е правния им интерес от отричане правата на ответниците, РС Пловдив с определение от 03.04.2012г. по гр.д.№1524/2011г. на основание чл.129, ал.3 ГПК е върнал исковата им молба. С обжалваното определение въззивният съд, като е възприел изводите на районния съд за недопустимост на производството поради липса на правен интерес от търсената с иска защита е потвърдил определението му, приемайки че не е налице интерес от търсената спрямо ответниците защита. Като са обжалвали определението на въззивния съд с частна жалба частните жалбоподатели, чрез процесуалния си представител, са приложили и изложение за нейната допустимост за разглеждане от ВКС, в което поддържат, че въпросът за това следва ли да са подробни указанията по чл.129, ал.2 ГПК е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното приложение на закона - основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В случая е налице определение на въззивния съд, с което се потвърждава определение за прекратяване на производството по делото, което подлежи на обжалване пред ВКС съобразно разпоредбата на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Настоящия състав намира обаче, че въпросът, който се поставя за разглеждане от жалбоподателите като съществен за спора за това следва ли да са подробни указанията по чл.129, ал.2 ГПК, не съставлява такъв по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР№1/2009г. на ОГК и ТК на ВКС, поради което не е налице соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение Райнният съд е дал точни указания на ищците-частни жалбоподатели за отстраняване нередовност на тяхната искова молба, които те не са изпълнили - а именно не са посочили кои свои права заявяват върху спорния имот, поради което желаят да бъдат отречени правата на ответниците. Последното обстоятелство би обосновало извод за наличието на правен интерес за ищците от предявяването на установителния иск с правно основание чл.124, ал.1, т.1 ГПК. Процесуалният закон и практиката на ВКС винаги са изисквали за да бъде разгледана исковата молба, да бъде упражнено надлежно правото на иск, т.е. да е нали правен интерес от търсената с установителния иск защита. Същата практика е изразена и в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 31.05.2010г. по гр.д.№3418/2008г. ІІІ-то г.о. на ВКС и в нея се приема, че при провеждане на търсената с установителен иск защита няма да е налице правен интерес, ако ищецът нито ще възстанови свое нарушено право, нито ще установи несъществуването на правоотношение, засягащо неговата правна сфера. Предвид изложените съображения, съдът