Определение № 5271 от 17.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2744/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. В. Понев против решение №61/09.04.2025 г., постановено по гр.д.№ 78/2025 г. от 3-ти състав на АС-Пловдив. От ответниците по касационната жалба е постъпил писмен отговор само от ОС – Пловдив, с който се оспорва жалбата. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С въззивното решение е счетен за неоснователен предявения иск с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ и е потвърдено постановеното в този смисъл решение на първоинстанционния съд. Съдът е приел, че в исковата молба не се твърди, а и не е установено по делото ищецът да е подал заявление за обезщетение по реда на глава трета „а" от ЗСВ, поради което предявеният иск, основаващ се на твърдения за нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС е недопустим, като съдът е посочил, че и поради липсата на произнасяне от окръжният съд по него същият не е предмет на разглеждане във въззивното производство. Съдът е приел, че в разглеждания случай правните спорове, предмет на разглеждане по посочените от ищеца граждански дела, касаещи приложението на Закона за защита от домашно насилие и Семейния кодекс, нямат връзка с правото на ЕС, доколкото посочената материя не попада в обхвата на компетентност на Съюза. От изложеното съдът е приел, че твърдяното нарушение на правото на справедлив процес не е свързано с нарушаване на правото на ЕС, което изключва основателността на предявения иск по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ. С оглед липсата на вътрешноправно средство за защита срещу нарушението на правото на безпристрастен и независим съд ищецът може да се защити с жалба до Европейския съд по правата на човека при наличие на процесуалните изисквания за това. Относно приложимостта на Хартата като източник на правото, съдът е посочил, че следва да се съобрази текста на чл. 51, ал. 1, според който тя се прилага към институциите, органите, службите и агенциите на ЕС във всички техни действия, както и към държавите членки, когато те прилагат правото на ЕС. Въпреки че частните лица (юридически или физически) не са посочени, тя е приложима и по отношение на тях в отношенията им с държавата или с други частни лица, но при наличие на едно важно условие – правният спор да има връзка с правото на ЕС. Според практиката на Съда на ЕС (Решение от 8. 05.2014 г., Pelckmans Turnhout NV срещу Walter Van Gastel Balen NV и др., C-483/12, т. 20) минималното изискване за прилагането на основните права на ЕС е, че ситуацията трябва да има достатъчна връзка с право на Съюза, различно от Хартата. Когато ситуацията не попада в приложното поле на правото на ЕС, Хартата не се прилага. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се противоречие на процедирането от страна на въззивния съд със задължението му да даде собствено разрешение на предмета на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Съдът е посочил в какво се състоят фактическите твърдения на ищеца, като е посочил и защо същите не са относими към посоченото от ищеца правно основание, на което основава своето искане за присъждане на обезщетение. В тази връзка съдът не е бил длъжен да посочва конкретно всяко едно от доказателствата и дали се установяват фактическите твърдения по исковата молба, доколкото искът е неоснователен не поради недоказаност на тези твърдения, а на посоченото от съда основание. Предвид изложеното, липсва соченото противоречие и касационното обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, в полза на ответникът по касационната жалба Окръжен съд – Пловдив следва да се присъди на основание чл.78, ал.8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Водим от горното, състав на ВКС