Определение № 142 от 10.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2009/2020 г.

Производството e по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 1462 от 29.05.2020 г., подадена от Х. Д. Х. чрез пълномощник Ц. И. Х. и приподписана от адвокат И. Б. от АК – Г. против въззивно определение № 269 от 13.04.2020 г. по в.гр.д.№ 63/2020 г. на ОС - Габрово. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване акт. С оглед разпоредбата на чл. 130, изр. 2 ГПК, ответник по касация не е конституиран. Въз основа на частната касационна жалба вх.№ 1462 от 29.05.2020 г. първоначално е образувано в.ч.гр.д.№ 140/2020 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търнво, производството по което е прекратено с Определение № 114 от 23.06.2020 г. след констатацията, че компетентен да се произнесе по частната касационна жалба не е апелативен съд, а Върховният касационен съд. Констатацията е правилна, респ. – правилно е и самото Определение № 114 от 23.06.2020 г., което има характер на акт по движение на производството и като такова не подлежи на обжалване пред ВКС. Мотивиран от последното, Апелативен съд – Велико Търново е върнал подадената от Х. Д. Х. чрез пълномощника му Ц. И. Х. ч.ж. с вх.№ 102736 от 01.07.2020 г. срещу Определение № 114 от 23.06.2020 г. с разпореждане от 08.07.2020 г., влязло в сила на 23.07.2020 г. Съответно - постъпилата по настоящото дело преписка с вх.№ 6054 от 26.08.2020 г. следва да бъде приложена по в.ч.гр.д.№ 140/2020 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Произнасяйки се в изпълнение на своите правомощия, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното: С атакуваното определение № 269 от 13.04.2020 г. по в.гр.д.№ 63/2020 г. на ОС - Габрово е потвърдено определение № 794 от 10.02.2020 г., с което е прекратено производството по гр.д.№ 188/2020 г. по описа на РС – Габрово поради недопустимост на предявения иск. Въззивният съд е посочил, че пред РС – Габрово Х. Д. Х. е предявил иск с петитум: „след като е налице явна фактическа грешка че новообразувания имот *** е погрешно прикрепен към второстепенна [улица], и Общ. Габрово отказва да се отстрани грешката .......... то Ви моля да задължите Общ. Габрово да подпише акта на кадастър Г-во за да може да се плащат данъци за него.”. Съобразено е, че съгласно изложението в исковата молба за процесния имот са водени множество и различни дела, включително е бил предявен и иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, който е отхвърлен с влязло в сила решение. По делото са приложени преписи от влезли в сила решения водени между Х. Д. Х. и Община гр.Габрово по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ПППЗСПЗЗ; по чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС; по чл. 53а ЗКИР и чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ против ОСЗГ - Габрово, от които се установява, че всички искове са били отхвърлени. Прието е, че сега предявеният иск с искане „да бъде задължена Община – Габрово да подпише акта на кадастър Габрово.” е недопустим. Изменението на КК и КР е уредено в чл. 53 и сл. от ЗКИР, но ищецът е водил такъв иск, по който е постановено влязло в сила решение, с което претенцията е отхвърлена. Предявяването отново на същия иск е процесуално недопустимо. С оглед разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, към проверка за законосъобразността на подлежащо на касационно обжалване въззивно определение може да се пристъпи само в случай, че в изложението към частната касационна жалба касаторът е обосновал наличието на някое от основанията за допускане на касационното обжалване, регламентирани с чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. В случая предпоставките, предвидени с чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК, не са налице, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: В представеното изложение на касационните основания (озаглавено „Писмен отговор на Разпореждане № 68/02.07.2020”) касаторът е изложил своето становище за нарушение на § 8, ал. 1 от ПР на ЗУТ, както и своето несъгласие с въззивния акт. Поддържа се още, че въззивният акт противоречи на ТР № 3 от 28.03.2011 г. по тълк.д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, без да е поставен правен въпрос, в контекста на който да се преценява наличието или липсата на противоречие по смисъла на това понятие, разяснен с т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК. В тази връзка следва да се подчертае, че първата група основания за допускане на обжалването (тези по чл. 280, ал. 1 ГПК) изискват касаторът да е поставил конкретен правен въпрос (общо основание за допускане на обжалването) и да е обосновал наличие на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая въпроси, изискващи принципен отговор по конкретен правен проблем, не се съдържат в изложението. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се изследва дали е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая не са налице съмнения относно валидността и допустимостта на въззивното определение, а относно „очевидната неправилност” като касационно основание следва да се има предвид, че разпоредбата визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, но проявени в квалифицирана, особено тежка степен. В случая не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, поради което и това основание за допускане на обжалването не е налице. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение