Определение № 50039 от 30.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2965/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Айсиен консулт“ ООД против решение № 360/22г. на САС, ГО-8 състав, с което е осъден касатора да плати на ищцата М. И. П. 81408 евро- получена сума по предварителен договор от 07.09.2017г., развален на 18.11.2019г., както и 4420 евро – задатък по същия договор, заедно със законната лихва върху двете суми от 19.11.2019г. до окончателното плащане. Делото е било образувано по иск за връщане на платеното по предварителен договор и плащане на двойния задатък, поради разваляне, заради неизпълнение на задължението да се прехвърли апартамент и гараж, необременени от права и вещни тежести на трети лица- след сключване на предварителния договор и плащане на процесната сума върху апартамента е била учредена възбрана от трето лице, а гаражът е бил продаден на друго лице. В срока за отговор дружеството е възразило, че неизпълнението е незначително, плащането не е извършено по банков път съгласно уговореното, поради което е без правни последици, плащането е получено от управителя на дружеството в лично качество, тъй като в издадените от него разписки не е посочено, че действа като представител, последните две разписки на стойност общо от 20000 евра са подписани само от единия управител на дружеството, при положение, че към този момент дружеството се е представлявало от двама управители само заедно. Въззивният съд е приел, че неизпълнението е значително и обуславя правото на разваляне, което е упражнено в съответствие със закона. В разписките изрично е посочено, че плащането е за придобиването на недвижим имот, посочен в предварителния договор, управителят на дружеството разполага с пасивна представителна власт да получава плащане, при издаването на разписката и двете страни са съзнавали, че получава сумата като представител на дружеството, уговарянето на плащане по банков път не изключва погасителния ефект на плащането на ръка, за което е издадена разписка. В изложението към жалбата са поставени следните въпроси с оглед основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото? Длъжен ли е издателят на разписката да посочи дали действа като представител на юридическо лице, за да се счита, че плащането е направено спрямо юридическото лице? Може ли плащане да се получава само от един управител, при положение, че дружеството се представлява от двама управители само заедно? Изявленията от един от управителите на определена дата, при положение че представителството е от двама управители само заедно, обосновава ли достоверна дата спрямо дружеството и кой носи доказателствената тежест за достоверната дата? Налице ли е добросъвестност по чл. 75, ал.2 ЗЗД, когато плащането е получено от един управител, при положение, че вписването в търговския регистър за представителство от двама управители само заедно се ползва с необорима презумпция за знание? Допустими ли са свидетелски показания за установяване на основанието, за което е извършено плащането? Кога е налице значително несъответствие? Във връзка с подържаното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси: От кого следва да се иска връщане на платената сума при развален договор, в хипотезата на плащане на привиден кредитор по чл. 75, ал.2 ЗЗД? Как следва да се ценят показанията на свидетел, относно договор, при положение, че е страна по договора? Касаторът твърди и наличието на очевидна неправилност, тъй като са били игнорирани доказателства, които са от съществено значение за делото, както и е била допусната логическа грешка при приложението на чл. 75, ал.2 ЗЗД. Наостоящият състав на ВКС счита, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. По първия поставен въпрос липсва противоречие с практиката на ВКС относно изискването на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, че съдът е длъжен да обсъди доказателствата по делото, и да се мотивира защо те имат значение за спора. В случая въззивният съд се е обосновал защо приема, че достоверната дата на Анекса към предварителния договор е без значение за делото- тъй като уговорените последици следват непосредствено от закона; защо е приел, че плащането на ръка има погасителен ефект, и каква е правната последица от нарушаване на режима на ЗОПБ- тъй като плащането на ръка има погасителен ефект по силата на закона и плащането е прието, а нарушаването на нормите на ЗОПБ има за последица само административно- наказателна отговорност; въззивният съд се е обосновал и защо разписките имат доказателствена стойност за плащане на цената по предварителния договор- тъй като изразената воля е ясна и недвусмислена- плаща се по договор за покупка на имот, описан в предварителния договор, откъдето издателят на разписката ясно се демонстрира като представител на юридическото лице; защо е приел, че не е от значение липсата на осчетоводяване на платените вноски- тъй като това е задължение на юридическото лице, което не създава неблагоприятни последици за контрахентите на дружеството; както и защо са неотносими за делото облигационните отношения между съпруга на ищцата и касатора- тъй като тези отношения нямат връзка с плащанията по предварителния договор, липсва каквото и да е основателно съмнения за плащане, извършено по друго облигационно отношение. Видно е, че въззивният съд не е допуснал нарушение по тълкуването на чл. 236 ГПК, съобразил се е с практиката на ВКС (р. №24/10 на І ГО, р. № 218/19г. на ІІІ ГО и др.)- изложил е подробни мотиви по отношение на всяко възражение на касатора, както и е обсъдено значението на всички доказателствата по делото. По втория въпрос относно задължителното съдържание на разписката също липсва противоречие с практиката на ВКС (р.№218/19г. на І ТО), където се приема, че разписката е доказателство и съдът преценява доказателствената стойност на документа, а разписката не е едностранна сделка, за да се преценяват в чий патримониум са настъпили правните последици. По третият въпрос също липсва основание за допускане на касационно обжалване. Управителят на дружеството е законен представител, и при съвместна представителна власт ограничения може да има само относно активното представителство съгласно чл. 141, ал.2 ТЗ- „всеки може да действа самостоятелно, доколкото дружествения договор не постановява друго“. Действията включват активно поведение, волеизявление или юридическа постъпка. Получаването на волеизявление, или на плащане и др.- не изискват активно поведение, не е необходимо за получаването да се извърши приемане, достатъчно е насрещното действие да достигне до адресата. Законът е ясен- при съвместната представителна власт на органното представителство е ограничена само активната представителна власт. Във всички останали случаи, включително пасивната представителна власт, органното представителство не е ограничено, включително получаването на плащане и издаването на разписка. Това тълкуване е в съответствие и с целта на закона, която е да се запази имуществото на дружеството от разпоредителната власт на едноличния представител. Въззивният съд се е аргументирал и с аналогия на чл. 269, ал.2 ТЗ, поради наличието на предпоставките за това- подобните случаи да се уреждат еднакво, когато е в съответствие с целта на закона. Нормата на чл. 75, ал.2 ЗЗД е неприложима доколкото касае хипотеза на мнимо представителство, а решаващият извод на въззивния съд е, че всеки един от управителите разполага с пасивна представителна власт да получава плащане и да издава разписка за това. Липсват допълнителните предпоставки от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, доколкото не се установява противоречие с практика на ВКС, и не се установява нормата на чл. 141, ал.2 ТЗ да е двусмислена или противоречива. Въпросите за достоверната дата и тежестта за доказване, както и за добросъвестността по чл. 75, ал.2 ЗЗД не са обуславящи, поради което липсва общата предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото отговорите на тези въпроси не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд. САС е приел, че анексът към предварителния договор е без съществено значение за делото, доколкото в него се уреждат законни последици, както и че управителят на дружеството, в хипотеза при двама управители, които представляват само заедно, разполага с пасивна представителна власт, а не получава плащане като мним представител. Неотносим е и въпросът за допустимостта на свидетелските показания относно основанието за плащане, тъй като въззивният съд в решаващите изводи е приел, че в разписките е посочено основанието за плащане. По въпроса за съдържанието на понятието „значително несъответствие“ по чл. 78, ал.4 ЗЗД, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, тъй като продавачът е продал гаража на трето лице и по този начин се е поставил по собствена вина в невъзможност да изпълни задължението си по предварителния договор- да прехвърли правото на собственост при сключване на окончателен договор, а уговорката за продажба на апартамент заедно с гараж е съществена характеристика на договора, тъй като задължението за плащане е уговорено общо за двата имота, включително и уговорката за задатъка. Поставените въпроси във връзка с поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК са неотносими, тъй като приложението на чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД, във връзка с чл. 75, ал.2 ЗЗД, не касае решаващите изводи на въззивния съд, защото САС е приел, че управителят е разполагал с пасивна представителна власт, а не констатирал действия на мним представител. Вторият въпрос също не е обуславящ, доколкото изхожда от предпоставката, че съпругът на ищцата е страна по предварителния договор, а той очевидно няма такова качество. Съпругът, който не е участвал в сделката по покупко- продажба става съсобственик по силата на закона, а не като страна по договора. Неоснователни са и твърденията за очевидна неправилност, доколкото не се установява съдът да е игнорирал доказателства в нарушение на закона. Освен това тълкуването на чл. 75, ал.2 ЗЗД не е обусловило правните му изводи. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО