Определение № 2425 от 18.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 2509/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Строително дружество ММ“АД (в нес.) - [населено място], подадена чрез синдика С. Б., против решение № 544/25.07. 2022 г., постановено по в. т. д. № 753/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260697 от 28.04.2021 г. по т. д. № 1242/2019 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Строително дружество ММ“АД (в нес.) против „Биса Строй“ ЕООД – [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, чл. 40 ЗЗД и чл. 108 ЗС.

В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че изводите на въззивния съд за наличие на реално плащане на цената по атакуваната като симулативна сделка са неправилни. Наведен е довод, че са допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, като не са допуснати направените с въззивната жалба доказателствени искания. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице увреждане на представлявания, при обстоятелствата, че договарящите са свързани лица и продажната цена е многократно занижена под пазарната цена на имота. Сочи се, че съдебният състав неправилно приема, че не е налице начало на писмено доказателство по делото, поради което не са допуснати свидетелски показания за разкриване на симулацията.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е обосновано със следните въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

Първа група въпроси:

„1. Длъжен ли е въззивният съд, като съд по съществото на спора, да извърши самостоятелна проверка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в изготвени от него мотиви на въззивния съдебен акт?

2. Длъжен ли е съдът да базира своето решение на цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност?

3. Следва ли съдът да се произнася по твърденията на страната, така както са направени, а не да ги изопачава по начин, обслужващ нечия теза“.

Втора група въпроси:

„4. Допустимо ли е изключението на чл. 164, ал.2 от ГПК за разкриване на абсолютна симулация чрез свидетелски показания при липса на контра-летр, но при наличие на писмени доказателства, събрани в процеса на делото и имат ли тези доказателства характер на т.нар. „начало на писмено доказателство“, които по правило правят допустими свидетелските показания?

5. При предявени искове за нищожност на поредица от сделки, допустими ли са свидетелски показания на страна по една от сделките във връзка с последваща или предходна такава, в която не е участвала?

Трета група въпроси:

6. Изготвянето и представянето пред нотариус на решения на общото събрание на съдружници в ООД могат ли да се ползват с формална и материална доказателствена сила и могат ли да удостоверят по категоричен начин волята на съдружниците?

7. Представляват ли решенията на общото събрание на съдружниците един вид „индулгенция”, която оправдава незаконосъобразно действие на управителя?“.

Четвърта група въпроси:

8. Представлява ли увреждането на имуществото на ищеца продажбата на процесния имот на занижена цена, многократно под пазарната, имитация на плащане на цената, клауза за разсрочено плащане на цената, въобще факти нетипични за конкретния договор - обективен елемент на фактическия състав, а именно увреждане на представлявания?

9. Представлява ли договарянето със свързани лица субективният елемент на фактическия състав по чл.40 ЗЗД?

10. Представлява ли решение на общото събрание на съдружниците факт, при наличие на предпоставките на чл.40 ЗЗД, който може да оправдае действията на представляващия и третото лице“.

Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за неговата отмяна и за уважаване на предявените по делото искове, както и за присъждане на разноски.

Ответникът по касация „Биса Строй“ЕООД оспорва касационната жалба и наличието на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор, подаден чрез адв. Е. О., се възразява, че жалбата не съдържа основания, обуславящи допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи се, че въззивният съд правилно е преценил, че не са налице доказателства, от които да е видно, че страните не са желаели настъпването на правните последици на атакуваната сделка като абсолютно симулативна. Поддържа се, че въззивният съд правилно и обосновано е приел, че не е налице увреждане от страна на управителя на интересите на представляваното дружество при сключване на процесната сделка, тъй като управителят не е договарял при своя самостоятелна преценка, а съобразно решението на общото събрание на съдружниците по чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ. Възразява се, че не са налице твърдените съществени процесуални нарушения, изразяващи се в недопускане на доказателствените искания на ищцовото дружество, в частност на гласни доказателства за установяване на привидността.

Направено е искане да не бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, както и за присъждане на разноски, направени по водене на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение намира, че касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 283 от ГПК, от надлежно легитимирана страна с правен интерес от обжалването и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да отхвърли предявените от „Строително дружество ММ“АД (в нес.) против „Биса Строй“ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. пето от ЗЗД, чл. 40 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС, Софийският апелативен съд е установил, че с решение № 194 от 30.06.2017 г. по т. д. №246/2017 г. на Пловдивския апелативен съд, на основание чл. 630, ал. 2 от ТЗ е открито производство по несъстоятелност по отношение на „Строително дружество ММ“АД с начална дата на неплатежоспособността 25.06.2004 г. Между страните не било спорно, че на 08.12.2006 г., с нот. акт № 111/ 2006 г. от същата дата между „Строително дружество ММ” АД (в нес.)- тогава в организационната форма на ООД, като продавач и „Биса Строй”ЕООД като купувач е бил сключен договор за покупко-продажба на недвижими имоти - ПИ № 1022а с площ от 1560 кв.м. и имот № 10226 с площ от 2 547 кв.м срещу цена от общо 62 000 лв. за които ищецът е издал фактура № 1110/11.12.2006 г. Приел е, че с протокол от общото събрание на съдружниците на „Строително дружество ММ“ ООД от 06.12.2006 г. е взето единодушно решение да се продаде на ответника ПИ 1022а за цена 50 000 лева и ПИ 1022б за цена 12 000 лева или общо 62 000 лв. По делото са приети заключения на съдебно-графологическа и на съдебно-технически експертизи (еднолична и тройна), както и основно и допълнително заключение на съдебно-счетоводна експертиза. От заключението на съдебно-графологическата експертиза, съдът е установил, че подписите на съдружниците, положени в протокола на общото събрание от 06.12.2006 г. са автентични. Въз основа на заключението на едноличната съдебно-техническа експертиза е установил, че пазарната цена на процесните имоти възлиза в общ размер на 395 168 лв., а от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза – съответно в общ размер на 489 426 лв. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че на 09.02.2007 г. от банковата сметка на „Биса Строй“ ЕООД в „Юнионбанк“АД по банковата сметка на „Строително дружество ММ“ ООД е преведена сумата от 62 000 лева с основание за извършване на превода фактура № 1110 от 11.12.2006 г. От допълнителното заключение е установено, че по банковата сметка на ответника към 01.02.2007 г. началното салдо на паричните средства е било 3215,34 лева. Към 09.02.2007г. крайното салдо на паричните средства е било 9088,34 лева. В периода от 01.02.2007 г. до 09.02.2007 г., а имено на 08.02.2007 г. сметката на ответника е заверена със сумата 33 249,29 лева с отразяване, че е получен превод от „Фючърс груп“АД по фактура № 04/07.02.2007 г., а на 09.02.2007 г. е получен превод в размер на 96 000 лева от „Строително дружество ММ“ АД с основание за плащане - фактура № 3 от 30.01.2007 г. На 09.02.2007 г. е преведена сумата 62 000 лева по сметка на ищеца с основание за плащане - по фактура № 1110 от 11.12.2006 г. От показанията на разпитаните свидетели по делото, съдът е установил, че в процесния имот към 2009 г. е била построена сграда на етап „груб строеж“, а строителните работи към 2009 г. са изпълнени от работници на ответника. След продажбата на ответника, за около 4-5 години сградата е построена с покрив от работници на ответника и от наети от него подизпълнители. Други лица, освен работници на ответника, не са имали фактическа власт върху имота и не са извършвали някаква дейност в имота.

Въззивният съдебен състав е приел, че по делото не е установено действително постигната между страните воля да е различна от тази, която външно е била изразена от тях пред нотариуса и обективирана в нотариалния акт, както и че действителното им намерение не е било да се прехвърли собствеността върху продаваемите имоти. Изложил е съображения е, че по делото не е представено обратно писмо или начало на писмено доказателство (изходящ от някоя от страните по сделката документ), което да представлява индиция за вероятна симулативност на атакуваната като привидна сделка. Съдебният състав се е позовал на приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза и на удостоверение на „ПИБ“ АД от 01.07.2020 г., че е налице плащане на сумата по сделката от 62 000 лв. със средства на ответника, като е изложил мотиви, че фактът на плащането е относим към изпълнението на задължения сделката, но не и към нейната действителност. Позовал се е на свидетелските показания, че построяването от страна на ответника на сграда в имотите, за които се твърди че са привидно придобити от него, опровергава твърдението, че ответникът при сключване на договора не е имал намерение и не е целял да придобие правото на собственост.

По отношение на иска с правно основание чл. 40 от ЗЗД, съдът е възприел становището, че управителят на ищеца не е уговарял по своя свободна преценка условията на сделката, като се е позовал на протокол от 06.12.2006 г. на Общото събрание на съдружниците в „Строително дружество ММ“ООД, с който е удостоверено, че е прието единодушно решение да се продадат на ответника процесните имоти при цена от 50 000 лв. и от 12 000 лв., т. е общо 62 000 лв. - каквато цена е уговорена в процесния договор. Приел е, че след като управителят не е повлиял върху размера на цената, е невъзможно той и купувачът да са се споразумели във вреда на представлявания, откъдето е направил извод, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил евентуалният иск като неоснователен.

По отношение на иска с правно основание чл. 108 от ЗС, с оглед неговата обусловеност от изхода на спора по предходните два иска (предпочитан и евентуален) съдът е приел, че след като процесният договор е породил желаните от страните правни последици, в частност вещноправното си прехвърлително действие ищецът не е собственик на обективираните в нотариалния акт имоти, от което следва неоснователността на този иск.

При горните данни, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС общият селективен критерий за достъп до касация във всички хипотези на чл. 280, ал. 1 от ГПК е наличието на формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК. Упражнявайки правомощията си за селекция на касационните жалби, касационният съд следва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, което е предмет на производството по чл. 290 от ГПК. Този въпрос следва да кореспондира на изложените в касационната жалба доводи, предмет на проверка във фазата на произнасяне по съществото на инвокираните в нея оплаквания, определящи границите на касационния контрол за неправилност на въззивното решение (чл. 290, ал. 2 от ГПК).

Първата група въпроси под № 1 до № 3 са свързани със задължението на съда да извърши антиципирана преценка на събраните по делото доказателства, в частност, на Заповед № 1/07.07.2017 г. до ликвидатора на ищеца Б. С. да представи цялата счетоводна документация на дружеството и отговора по връчената заповед, разбирана като необсъждане и игнориране на посочените доказателства, които според твърдението на ищеца доказва „имитация на плащане“ на продажната цена и възпрепятстване от страна на ответника на събирането и предоставянето на доказателства. В случая, тази група въпроси не удовлетворява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а именно, тяхното разрешение да е обусловило изхода на спора по делото. По отношение на сочените от касатора доказателства и обстоятелствата, които се домогва да докаже с тях, въззивният съд е изложил подробни и обосновани мотиви, като е обсъдил доказателствения материал в неговата съвкупност. Съдът е стигнал до извод, че не е налице абсолютна симулация на атакуваната сделка, (при релевирани твърдения, за липсата на реално плащане на цената, а оттам и привидност на договора), основан на заключението на основната и допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, приетите писмени доказателства, и на показанията на свидетелите. По същество е изложил мотиви, че обстоятелството дали е налице реално плащане на цената по договора е относимо към изпълнението на задължението на купувача по сделката, но не и към нейната действителност. Оттук следва, че твърдяната липса на реално плащане и релевираният довод за необсъждане на посочените от касатора писмени доказателства, свързани с това обстоятелство, не са от естество да удовлетворят общия критерий за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорите на поставените група въпроси не са обусловили крайния резултат, обективиран в постановеното по делото въззивно решение. Това е така, защото привидността е дефинитивно свързана с действителната воля на страните по договора за настъпване на иманентно присъщите щ правни последици към датата на нейното сключване, когато предвид консенсуалния характер на договора за продажба настъпва и прехвърлителното ме действие (чл. 24, ал. 1 от ЗЗД), а не с изпълнението на задължението на една от страните по нея (в случая на купувача за заплащане на цената, при това от чисто облигационен характер).

Втората група въпроси под № 4 и № 5 са свързани с изложените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, в частност недопускане на свидетелски показания за разкриване на твърдяната абсолютна симулация, при наличие на начало на писмено доказателство. Поставените въпроси осъществяват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като са обусловили решаващия извод на въззивния съд, въз основа на който е отхвърлен главния иск, а именно недоказана абсолютна симулация. Преди всичко, т. нар. начало на писмено доказателство (непълен обратен документ) не представлява самостоятелно доказателство, а процесуална предпоставка за преодоляване на установената в чл. 164, ал. 1, т. 6 от ГПК недопустимост на свидетелските показания. В доктрината и в съдебната практика, формирана както при действието на ГПК (Обн. ДВ. бр.59 от 20.07.2007 г.), така и на ГПК (отм. Обн. ДВ. бр.12 от 8.02.1952 г.) трайно се приема, че непълният обратен документ е такъв, в който привидността не е изрично призната, но който обективира други изявления на съконтрахентите, които индицират неговата евентуална симулативност, т. е. вероятността страните по нея да не са желаели настъпването на правните ѝ последици и да са направили волеизявленията за сключването ѝ привидно ( решение № 253 от 22.03.2018 г. по т. д. № 682/2017 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС; решение № 251 от 09.01.2015 г. по гр. д. № 7253/2013 г., Г. К., І г. о. на ВКС ). По отношение началото на писмено доказателство последователно е поддържано разбирането, че документът следва да изхожда от някоя от страните по сделката, да обективира нейно волеизявление и да е годен да им бъде противопоставен. В конкретния случай, касаторът основава тезата си за наличието на такова с позоваване на приетото по делото удостоверение, издадено на 01.07.2020 г. от „ПИБ“АД. В обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от горепосочената практика, доколкото не е спорно по делото и съдебният състав е изложил мотиви в тази насока, че споменатото удостоверение изхожда от трето за сделката лице (банка), както и че по делото не са представени други писмени доказателства, кореспондиращи на константно възприетите в доктрината и съдебната практика критерии, обуславящи допускането на свидетелски показания при условията на чл. 165, ал. 2 от ГПК. От изложеното следва, че въпросите не удовлетворяват специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно да са разрешени в противоречие със задължителната и казуалната практика на Върховния касационен съд.

Третата група въпроси под № 6 и № 7, относими към предявения като евентуален иск с правно основание чл. 40 от ЗЗД, касаторът поставя с оглед на приетия по делото протокол от общото събрание на съдружниците на „Строително дружество ММ“ООД и неговата доказателствена сила във връзка с оплакванията в касационната жалба, че съдът неправилно се е позовал на процесния протокол при формиране на решаващата си воля.

Поставеният въпрос под № 7 и свързаните с него доводи за необоснованост, респективно неправилност на обжалваното решение, се отнасят до касационните основания по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК, която преценка е извън приложното поле на общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Същият не предпоставя даване на принципен отговор, тъй като зависи от преценката на конкретната фактическа обстановка по делото, формирана въз основа на представените доказателства, което не представлява правен въпрос и е извън предметния обхват на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Въпросът под № 6 не кореспондира на изложените в обжалваното решение мотиви на въззивния съд, поради което и не покрива общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Представянето на протокола на общото събрание на съдружниците от 06.12.2006 г. пред нотариуса при сключване на процесния договор за покупко-продажба на 8.12.2006 г. е доказателство за неговото наличие към същата дата, т. е. същият има достоверна дата по смисъла на чл. 181 от ГПК към момента на сключване на договора, в което се изразява материалната доказателствена сила на изявлението на нотариуса, обективирано в т. 6 от нотариалния акт, че това решение му е било представено. +в мотивите си въззивният съд не се е отклонил от тази постановка като е приел, че протоколът не е „антидатиран“, каквито оплаквания са релевирани от ищеца. Трайно установено в казуалната практика на ВКС е, че протоколът на общото събрание на съдружниците по естеството си представлява частен документ и като такъв няма материална доказателствена сила, характерна за официалните документи, съставени по реда на чл. 179 от ГПК по отношение на фактите и обстоятелствата, стоящи извън изявленията на съставителите му. Доколкото е автентичен, частният документ има само посочената в чл. 180 от ГПК формална доказателствена сила, удостоверяваща принадлежността на обективираните в него изявления, на лицата, които са го издали. Въззивният съд се е позовал на автентичността на протокола на общото събрание от 6.12.2006 г., а именно, че документът действително изхожда от положилите подписи съдружници, посочени като негови съставители, като е основал извода си на заключението на допуснатата по искане на ищеца съдебно-графологическа експертиза. На следващо място, в задължителната съдебна практика, обективирана в ТРОСГТК № 3 от 15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. е прието, че въпросът дали управителят е действал без предходно решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ, е от значение за вътрешните му отношения с дружеството и е без значение за третите лица, които нямат задължение да проверяват какво е прието в дружествения договор за представителството, нито дали има решение на общото събрание по въпроси от неговата компетентност. Съгласно диспозитива по т. 1 на същия тълкувателен акт, решение на общото събрание на ООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган (управител/ управители). От това следва, че липсата на решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ или сключването на договор с вещноправно транслативно действие извън неговите параметри, посочени в решението ангажира отговорността на управителя, но не е от естество да обуслови извод за недействителността на договора като привиден. Отклонението от съществените елементи (essentialia negotii) на договора, посочени в решението на общото събрание, ако са резултат от споразумение между управителя като волеизразяващ орган и другата страна по договора и обективно увреждат представляваното дружество е от значение за особената форма на недействителност, предмет на предявения като евентуален иск по чл. 40 от ЗЗД, но не и за неговата нищожност като сключен при условията на абсолютна симулация.

Предвид изложеното, сам по себе си поставеният въпрос е неотносим към изхода на спора по иска с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. пето от ЗЗД.

Въпросите под № 8 и № 10 от четвъртата група са относими към довода на касатора, инвокиран в касационната жалба, че е осъществен фактическия състав на чл. 40 от ЗЗД, а именно увреждане на представляваното дружество, поради продажбата на процесните недвижими имоти от управителя на дружеството на цена, многократно по-ниска от пазарната.

Съгласно задължителната практика на Върховния касационен съд, обективирана в т. 3 на ТРОСГТК № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г., договор, при който представителят на едната страна се е споразумял с другата страна във вреда на представлявания по смисъла на чл. 40 ЗЗД, не поражда целените с него правни последици и е недействителен, като на тази особена форма на недействителност може да се позове само представляваният или неговите универсални правоприемници. Изяснено е, че фактическият състав на чл. 40 от ЗЗД включва кумулативното наличие на два елемента. Обективният елемент се изразява в обективно увреждащия характер на договора, преценен към датата на неговото сключване, който може да има различни проявни форми, каквито са сключването му при неизгодни за представлявания условия, неоправдано обременяване на имуществото му с уговорени тежести или пораждане на допълнителни бъдещи и/или условни задължения (под модалитет), нетипични за конкретния тип договори; превратно упражняване на предоставените на представителя права, макар и в рамките на представителната му власт, както и най-различни други хипотези. Субективният компонент се изразява в т. нар. „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора (третото лице) за увреждането на представлявания, което не съставлява отделна правна сделка между представителя и насрещната страна по недействителния договор, различна от самия него, под формата на изричен сговор между тях да увредят представлявания, което би предполагало във всички случаи намерение за увреждане и умисъл за това, а е обективирано в самия недействителен договор, увреждащ представлявания. Субективният елемент от фактическия състав не винаги се изразява в общ сговор и общо намерение (цел) у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност, която предполага, че и двамата осъзнават, че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Когато управителят на търговско дружество, като волеизразяващ орган е действал съобразно решението на общото събрание на съдружниците като волеобразуващ орган на ООД не може да се приеме наличието на такава недобросъвестност, защото преценката за равностойността на уговорените насрещни престации е предварително извършена от органа, който е легитимиран да я осъществи и е обективирана в решението му по чл. 137, ал. 1, т. 7 от ТЗ. Това решение е неоттегляемо aposteriori, и не може да бъде ревизирано чрез предявяване на иск по чл. 40 от ЗЗД от синдика, в качеството му представител на несъстоятелното дружество по чл. 658, ал. 1, т. 1 от ТЗ. Нееквивалентността на насрещните престации по възмездна сделка се релевира с конститутивен иск по чл. 647, т. 3 от ТЗ за обявяване на нейната относителна недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността, който всеки кредитор на несъстоятелното дружество и синдикът като орган на несъстоятелността са самостоятелно легитимирани да предявят в преклузивния едногодишен срок от откриване на производството, съобразно чл. 649 от ТЗ (в приложимата през процесния период редакция на разпоредбата), с какъвто обаче съдът не е бил сезиран.

В случая от събраните по делото доказателства е установено, че уговорената с договора за покупко-продажба цена на имотите изцяло съвпада с тази, посочена в решението на общото събрание на съдружниците, което обуславя и неоснователност на последващо предявения от същото дружество чрез синдика иск по чл. 40 от ЗЗД. В този смисъл са и съображенията на въззивния съд, с които е обосновал крайния извод за неоснователност на предявения иск по чл. 40 от ЗЗД. От това следва и липсата на общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на въпросите по т. 8, 9 и 10 от изложението. Първият въпрос не удовлетворява общият критерий, тъй като съдът не е отрекъл, а напротив - приел е за установено несъответствието между уговорената с договора цена и действителната пазарна стойност на продадените с него недвижими имоти, но се е позовал на съответствието на изразената от органния представител – управител при неговото сключване воля, с тази на общото събрание, като волеобразуващ орган, обективирана в решението му. По вече изложените съображения това се отнася и до въпроса по т. 10, относно значението на решението на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 7 от ЗЗД, в смисъл дали то „ може да оправдае действията на представляващия и третото лице“.

Въпросът по т. 9, а именно дали договарянето със свързани лица покрива субективния елемент на фактическия състав по чл.40 ЗЗД е изобщо неотносим тази sui generis форма на нищожност, доколкото качеството на страните като такива лица, по смисъла на дефинитивната норма на § 1 от доп. разп. на ТЗ, не е изрично регламентирано като субективна предпоставка за успешно провеждане на такъв иск, за разлика от конститутивните искове за обявяване на относителна недействителност, при които то е предвидено или като елемент от нейния фактически състав при различните хипотези на увреждащи масата на несъстоятелността сделки (чл. 647, т. 5 и т. 6 от ТЗ), или като предпоставка от разместващата доказателствената тежест оборима презумпция за знание на третото лице приобретател относно техния увреждащ характер (чл. 649, ал. 4 от ТЗ, във връзка с чл. 135, ал. 2 от ЗЗД).

По горните съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І търговско отделение,