Определение № 352 от 02.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 881/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6510/31.12.2021 г. на А. Г. А. и М. Н. А., подадена чрез адвокат И. Н., срещу въззивно решение № 100/09.12.2021 г. по в. гр. д. № 596/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Ако съдът установи, че някой от елементите от фактическия състав на спорното право е бил предмет на иска по предходен спор, длъжен ли е да изследва каква сила на пресъдено нещо е формирана по отношение на този елемент и да я зачете в спора, с който е сезиран.По кои критерии извежда обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Сочи се противоречие с решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 133/14.03.2011 г. по гр. д. № 2020/2009 г. на ВКС, I г.о.; решение № 41/25.04.2014 г. по гр. д. № 3667/2013 г. на ВКС, III г.о.; т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК; т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК и др.; 2. За задължението на въззивния съд като инстанция по същество да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, която дейност да отрази в мотивите на решението като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните. Посочва се противоречие с ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 7/1965 г.; ППВС № 1/1985 г.; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и др.; 3. За съотношението между правото на строеж и собствеността върху изградената постройка/самостоятелен обект в нея. Това различни материални права ли са или са отделни правомощия в обхвата на единното материално право. Твърди се противоречие с т. 1 от ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГК; решение № 675/26.01.2011 г. по гр. д. 656/2009 г. на ВКС, I г.о. и др. Ответниците по касационната жалба В. И. Р. и М. Д. Р. са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърдят, че не са налице основанията за допускане на решението до касация, като оспорват жалбата и по същество. Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 260923/21.07.2021 г. по гр. д. № 658/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е признато за установено по отношение на А. Г. А. и М. Н. А. на основание чл. 108 ЗС, че В. И. Р. и М. Д. Р. са собственици на основание възмездна правна сделка и реализирано право на строеж на следните самостоятелни обекти от „жилищна сграда с магазини, заведение за производство и продажба на тестени изделия и закуски и гараж“ със застроена площ от 314,15 кв. м., съгласно разрешение за строеж № 37/29.03.2011 г. в ПИ с идентификатор № *** по КККР на [населено място], последно изменени със Заповед № КД-14-16-1166/08.06.2010 г. на Началника на СГКК-Пловдив, с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 442 кв.м. по скица /427 кв. м. по акт за собственост/, а именно: апартамент № 25 /в т.ч. тераси от 16,25 кв. м./, находящ се на 6 етаж на кота +14,60 м., със застроена площ от 92,70 кв.м., ведно с 4,38 % идеални части от общите части на сградата, при граници: на изток – ап. № 24, на запад – тераса и външен зид, на север – коридор и външен зид, на юг – външен зид, отгоре – покрив, отдолу – ап. № 22 и № 23 и коридор; 20/424,80 идеални части от сутеренния етаж на сградата, при реално ползване на паркомясто № 6, с площ от 20 кв. м., ведно с 13,75 % идеални части от общите части на сградата, находящо се в северната страна на подземния паркинг, при граници: вътрешен зид, паркомясто № 5, стълбищна клетка и свободна площ за маневриране, и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението на същите недвижими имоти. Въззивният съд е приел, че на 27.06.2011 г., съгласно НА № 21/2011 г., ответниците А., като собственици на ПИ с идентификатор № ***, са учредили възмездно и безсрочно право на строеж в полза на "Икар 95" ООД върху обекти от предвидената за изграждане в имота сграда, сред които и апартамент № 25 и целия сутеренен етаж, включващ и паркоместа. С НА № 27/2011 г. от същата дата, "Икар 95" ООД е продало на ищеца В. Р., през време на брака му с М. Р., правото на строеж върху процесните апартамент № 25 и 20/424,80 идеални части от сутеренния етаж на сградата при реално ползване на паркомясто № 6. Сградата е завършена в груб строеж към 28.09.2017 г., когато е съставен Акт обр. № 14 за приемане на конструкцията. За завършеността на двата процесни обекта е прието заключение на съдебно-техническа експертиза,според което апартаментът е завършен до степен за приемане и въвеждане в експлоатация, а в подземния гараж е обособено паркомясто, а не гараж. За сградата е издадено удостоверение № 30 от 05.03.2020 г. на главния архитект на община Пловдив за въвеждане в експлоатация и строежът е заснет и нанесен в кадастралната карта. С решение № 953/06.07.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд-Пловдив, потвърдено с решение № 10/05.02.2019 г. по гр. дело № 634/2018 г. на Апелативен съд-Пловдив, са отхвърлени предявените от настоящия ищец В. Р. против сегашните ответници А. искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че е собственик на придобитото право на строеж върху процесните обекти. По възражението на ответниците за изтекла погасителна давност е прието, че правото на строеж не е било погасено с изтичане на давностния срок от учредяването му през 2011 г., тъй като собствениците на земята са създали пречки пред реализирането му, и с оглед настъпилия в хода на производството факт на построяване на сградата в груб строеж, правото на строеж се е трансформирало в право на собственост. Въззивният съд е приел, че приключилото и настоящото дело не са с един и същи предмет, тъй като касаят различни субективни материални права и основания за възникването им. Не е налице забраната по чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на вече разрешен спор. Построяването на сградата в груб строеж е настъпило в хода на първоинстанционното производство по приключилото дело. Този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по това дело, тъй като настъпването му е правопогасяващо основание по отношение защитаваното право на строеж, а с отхвърлянето на иска на това основание със задължителна сила е установено, че надлежно придобитото и възникнало право на строеж е престанало да съществува от този момент. В настоящото производство обаче не се касае за преклудиран факт, на който ищците е недопустимо да се позовават. Фактът на построяване на сградата е преклудиран, но като такъв, на който се основава правопогасяващо възражение досежно правото на строеж, а не като пораждащ защитаваното сега от ищците право на собственост, на който те е допустимо да се позоват. Ето защо предявените искове не са недопустими. С отговора на исковата молба ответниците са заявили възражение за изтекла петгодишна погасителна давност по чл. 67 ЗС по отношение на правото на строеж за периода от учредяването му на 27.06.2011 г. до 27.06.2016 г. Такова възражение те са навели и в производството по приключилото дело. То не е преклудирано от влязлото в сила решение по това дело, тъй като с него съществуването на правото на строеж не е отречено поради изтекла погасителна давност, а мотивите на същото не са източник на сила на пресъдено нещо. По аргумент от чл. 118 ЗЗД собственикът на земята не може да се позове на давността след като правото на строеж е реализирано и възражение за изтекла погасителна давност на това основание е недопустимо. Предвид изложеното, съдът е приел, че ищците са собственици на процесните обекти. Между страните е безспорно обстоятелството, че имотите се намират във фактическа власт на ответниците, като последните не са ангажирали доказателства за установяване на основание за упражняването й. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, а именно – вероятна недопустимост. Липсват процесуални пречки за разглеждане на предявения иск, поради което постановеното решение не е недопустимо. С решение № 953/06.07.2018 г. по гр. д. № 1931/2017 г. на Окръжен съд-Пловдив, потвърдено с решение № 10/05.02.2019 г. по гр. дело № 634/2018 г. на Апелативен съд-Пловдив, са отхвърлени предявените от В. Р. против А. А. и М. А. искове за признаване за установено, че ищецът е собственик на придобитото право на строеж върху процесните обекти, поради реализирането на правото на строеж на сградата. Решение № 10/05.02.2019 г. по в. гр. дело № 634/2018 г. на Апелативен съд-Пловдив е влязло в сила, поради което с него е формирана сила на пресъдено нещо за това, че към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция, правото на строеж не се притежава от ищеца, предвид изграждане на сградата в груб строеж. Правото на строеж е ограничено вещно право.То е годен обект на прехвърлителна сделка и съответно на защита по исков ред до момента на реализиране на грубия строеж на сградата по смисъла на §5,т.46 ДР на ЗУТ, а след този момент предмет на сделка или на съдебна защита може да бъде правото на собственост върху самостоятелния обект.Във връзка с тази същност на правото на строеж се преценява и формираната сила на пресъдено нещо на решението, с което е отхвърлен иск за принадлежността на това ограничено вещно право в лицето на ищеца,а именно дали отрича правото на строеж поради липса на фактическия състав на придобиването му, респ. развалянето на придобивната сделка или погасяването му по давност, или отрича правото на строеж като предмет на самостоятелна искова защита поради реализирането му в право на собственост. В този смисъл са и мотивите на въззивния съд. Той е приел, че с влязлото в сила решение не е отхвърлен искът, защото ищецът не е бил носител на правото на строеж, нито е отречено правото му на собственост върху процесните недвижими имоти.Придобитото право на собственост въз основа на същите факти, не се обхваща от силата на пресъдено нещо. С оглед изложеното, следва да се приеме, че по предмета на спора, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение, не е налице сила на пресъдено нещо, а постановеното решение е допустимо. Не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият от тях, относно критериите, по които съдът е длъжен да изведе обективните предели на силата на пресъдено нещо, формирана по приключил правен спор, и зачитането й от съда, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. посочената от касатора. Въззивният съд е приел, че в случая по приключилия правен спор между страните е установен фактът на построяване на процесната сграда и е преклудирано възражението за погасяване правото на строеж върху нея. Същевременно този факт е пораждащ защитаваното от ищците в настоящото производство право на собственост и е допустимо те да се позоват на него. За да достигне до този извод, съдът е съобразил съществуващата съдебна практика на ВКС, съгласно която обективните предели на силата на пресъдено нещо очертават нейния предмет - правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели - страните по материалното правоотношение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на силата на пресъдено нещо, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право /в какво се състои то/ и неговото правно естество /правна квалификация/. Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му. С оглед изложеното по-горе по отношение на ограниченото право на строеж, следва да се приеме, че по посочения въпрос не е дадено разрешение в противоречие с практиката на ВКС. Вторият въпрос, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор, също не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Обсъдил е доводите във връзка с възражението за погасяване правото на строеж по давност, като го е приел за преклудирано с приключване на предходното дело между страните с влязло в сила решение. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по третия въпрос от изложението, касаещ съотношението между правото на строеж и собствеността върху изградената постройка/самостоятелен обект в нея. Според решаващите изводи на въззивния съд, от момента на построяване на сградата, правото на строеж се трансформира в право на собственост върху построеното. Следователно, при наличие на влязло в сила съдебно решение, с което е отхвърлен установителният иск относно принадлежността на правото на строеж поради реализирането му в хода на делото, не се преклудира възможността на ищеца да предяви иск за защита на придобитото от него право на собственост. Изразеното от съда правно становище не противоречи на цитираната от касатора съдебна практика, включително – на ТР № 1/4.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ВКС, ОСГК, съгласно което правото на строеж се състои от няколко отделни правомощия, които не са самостоятелни и независими едно от друго, а формират единно право. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото, А. А. и М. А. следва да заплатят в полза В. Р. и М. Р. сумата от 1000 лева – сторени пред настоящата касационна инстанция съдебни разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.