Определение № 146 от 28.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 160/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от И. И. В. от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 386 от 21.11.2022 г., постановено по в. ч. т. д. № 283/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 322 от 31.08.2022 г. по т. д. № 135/2022 г. по описа на Окръжен съд – Плевен. С последното е оставена без уважение молбата на настоящия частен касатор по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от заплащане на държавна такса и разноски по т. д. № 135/2022 г. на Окръжен съд – Плевен. Жалбоподателят моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно и незаконосъобразно и за постановяване на ново за уважаване на искането му за освобождаване от задължението за плащане на дължимата държавна такса за предявения иск и разноските в производството. Излага съображения, че съдът не е извършил обоснована преценка на декларираните от него имущество и доходи, както и, че съобразно материалното му състояние, невъзможността за заплащането на дължимата за производството държавна такса не му позволява да реализира предоставените му от закона права. Счита, че въззивният съд е следвало да съобрази икономическата ситуация в страната и ноторните инфлационни процеси, както и данните на КНСБ за второто тримесечие на 2022 г., съгласно които необходимите месечни средства за издръжката на един работещ човек са 1 268 лв., докато жалбоподателят е принуден да се издържа със значително по-малко средства. Сочи и липса на мотиви на въззивната инстанция относно възможността на ищеца да заплати и съдебните разноски в производството. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивният съд да прави разширително тълкуване на нормата на чл. 83, ал. 2 и да преценява и разграничава налице ли е абсолютна невъзможност на страна за заплащане на държавна такса или е налице частична невъзможност за заплащането й? Следва ли въззивният съд да прави разширително тълкуване на волята на първоинстанционния съд при въззивна проверка на определение и противоречи ли тази проверка на диспозитивното начало в процеса?; 2. Необходимо ли е извършване на съпоставка и съобразяване от съда на доходите на лицето и дължимата държавна такса? Необходимо ли е при преценка за наличие на основание за освобождаване от заплащане на държавна такса съдът да съобрази икономическата конюнктура в страната, прага на бедността, средната работна заплата в страната, в която пребивава ищецът, и други фактори?; 3. Размерът на държавната такса релевантен ли е при преценката на съда за наличието на основание за освобождаване на страна от държавна такса? и 4. Каква е тежестта на всеки от критериите, изброени в чл. 83, ал. 2 ГПК, и следва ли да бъдат обсъдени всички предпоставки за освобождаване от държавна такса поотделно и в тяхната цялост? Частният касатор поддържа, че по така поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителна такава, като се позовава на: т. 12 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 330 от 17.07.2019 г. по ч. т. д. № 1537/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о., определение № 577 от 15.09.2014 г. по ч. т. д. № 176/2017 г. на ВКС, II т. о., определение № 161 от 23.03.2016 г. по ч. т. д. № 531/2016 г. на ВКС, II т. о. и определение № 173 от 15.03.2013 г. по ч. гр. д. № 1839/2013 г. на ВКС, IV г. о. Като самостоятелно основание за достъп до касация сочи и очевидна неправилност на обжалваното определение – чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, обоснована с изложени твърдения за превратното тълкуване и неправилното приложение от съда на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя, приема следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, при спазване на предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен преклузивен срок. За да постанови обжалваното определение, съставът на Апелативен съд – Велико Търново е взел предвид, че видно от представената декларация за материално и гражданско състояние, молителят И. И. В. е декларирал под страх от наказателна отговорност за посочване на неверни данни, както следва: по отношение на семейното си положение, че е разведен; по отношение на здравословното си състояние, че е трудоустроен, с ТЕЛК 50 %; по отношение на имущественото му състояние, че притежава една къща с лозе в [населено място], два леки автомобила и влог в ЦКБ в размер на 99 000 лв.; по отношение на доходите си, че получава заплата от 710 лв. и пенсия в размер на 315 лв. При тези данни, въззивният съдебен състав, споделяйки мотивите на първата инстанция, е приел, че не може да се направи извод, че молителят не разполага с достатъчно средства да заплати държавната такса в размер на 8 000 лв. и евентуалните разноски по делото, за да бъде освободен изцяло или частично от внасянето им, поради което е потвърдил първоинстанционното определение като правилно и законосъобразно. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. В тази връзка, поставените от частния касатор въпроси под № 1 са хипотетични и не съответстват на изложените в атакувания въззивен акт съображения. Поради това, тези въпроси не са значими за конкретното дело, тъй като въззивният състав не е тълкувал разширително чл. 83, ал. 2 ГПК, нито волята на първоинстанционния съд, още повече, че в настоящия случай искането за освобождаване от държавна такса и разноски е отхвърлено в цялост и от двете предходни инстанции, никоя от които не е постановявала частично освобождаване. Останалите поставени в изложението на жалбоподателя въпроси, уточнени и обобщени, предвид правомощията на касационната инстанция съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до следния, обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното определение, процесуалноправен въпрос за приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и за задължението съдът да извърши цялостна преценка за наличие на основания за освобождаване от държавна такса и разноски. По този правен въпрос съставът на Апелативен съд – Велико Търново не се е произнесъл в отклонение нито от цитираната от частния касатор съдебна практика, нито от служебно известната на настоящия състав константна такава по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК – определение № 832 от 21.11.2014 г. по ч. гр. д. № 5808/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 290 от 13.06.2016 г. по ч. т. д. № 66/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 603 от 02.10.2014 г. по ч. т. д. № 2139/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч. т. д. № 230/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 305 от 15.06.2009 г. по ч. гр. д. № 335/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и много други, съгласно които, при разрешаването на въпроса дали страната има достатъчно средства да заплати дължащата се държавна такса и разноски, съдът дължи комплексна и цялостна преценка на заявените и установени по делото от молителя обстоятелства относно имущественото му, здравословно и гражданско състояние, с оглед и на конкретния размер на дължащата се държавна такса, и на другите особености на всеки отделен случай. В съответствие с тази практика въззивният съд е изградил изводите си за недоказаност на предпоставките за освобождаване от държавна такса и разноски въз основа на всички представени от страната и съдържащи се по делото доказателства и декларирани обстоятелства, като е анализирал и съпоставил същите с размера на дължимата за производството държавна такса и евентуално дължими разноски, последните от които на този етап от развитието на производството не биха могли да бъдат посочени и преценявани като абсолютна сума, като в резултат именно на този анализ е стигнал до решаващия си за изхода на делото извод, че с оглед установеното, и при конкретния размер на дължащата се държавна такса и евентуално дължими раноски, по отношение на ищеца не може да се заключи, че не разполага с достатъчно средства да заплати държавната такса в размер на 8 000 лв. и евентуалните разноски по делото. При наличие на формирана от ВКС практика относно обстоятелствата, които съдът преценява, когато е сезиран с искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, и задълженията му в това производство, не е осъществено и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като няма основание за промяна на практиката на ВКС по приложението на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради липса на законодателна промяна или такава в обществените отношения, налагащи корективно тълкуване на посочената разпоредба. Касационно обжалване на въззивното определение не би могло да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съгласно формираната практика на ВКС по приложението му, за да е налице очевидна неправилност, тя следва да е съществена до такава степен, че да е възможно да бъде констатирана от самия съдебен акт, без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. Очевидна неправилност ще е налице при постановен съдебен акт в явно нарушение на закона, или извън закона, или при явна необоснованост в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. В случая, твърденията на частния касатор във връзка с поддържаната очевидна неправилност на обжалваното определение се основават на оплаквания, релевантни към правилността на атакувания съдебен акт, по която ВКС е компетентен да се произнесе само след допуснато касационно обжалване. На основание чл. 77 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати по сметката на ВКС сумата 15 лв. – несъбрана предварително дължима държавна такса за настоящата частна касационна жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение