Определение № 84 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3850/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№86466/25.08.2020г., подадена от Р. Й. М. и М. Й. М., двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв.С. И. от САК, срещу решението на Софийски градски съд, ГО, II-Г въззивен състав, постановено на 20.07.2020г. по в.гр.д.№3082/2019г., с което решението на първоинстанционния съд е отменено и вместо това е допуснато извършването на съдебна делба между съсобствениците Т. И. П., М. Д. П., Р. Й. М. и М. Й. М. на съсобствения апартамент №...., находящ се в [населено място],[жк], в жилищна сграда – блок №...., вх..., ет...., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, с площ от 88.12 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение №.... и 0.937% идеални части от общите части на сградата, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ...., при квоти: 1/8 идеална част за Т. И. П., 1/8 идеална част за М. Д. П., 3/8 идеални части за Р. Й. М. и 3/8 идеални части за М. Й. М.. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и по реда на чл.280, ал.2 ГПК. Според касаторите в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по пет въпроса от значение за изхода на делото, а именно: 1.Достатъчно явно ли е демонстрирано владението на съсобствена вещ от един съсобственик спрямо другия съсобственик, когато владелецът е отнел достъпа на невладеещия съсобственик до имота и го е допускал там по своя преценка и невладеещият съсобственик е бил наясно с това. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №635 от 25.10.2010г. по гр.д.№1405/2009г. на ВКС, I г.о.). Навеждат довод, че ако цитираните решения бъдат приети за неотносими към конкретния случай, то тогава липсва практика на ВКС по въпроса и касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 2.Следва ли демонстрирането на намерението да се свои чужда идеална част от правото на собственост спрямо невладеещия съсобственик да се преценява от съда въз основа на някакъв абстрактен критерий или съдът следва да прави преценка на конкретните действия на владелеца и тяхното възприемане от собственика във всеки конкретен случай. Излагат съображения, че в обжалваното решение са изложени принципни съображения относно това, че владелецът, позоваващ се на изтекла придобивна давност, следва да проведе доказване на преобръщането на владението относно идеалната част на другия съсобственик, както и генерални доводи и теоретичните принципи в тази връзка, но не е извършена преценка на конкретните действия, осъществени от Р. М. и възприети от Д. П., нито тяхното значение именно в този случай – че Р. М. ясно и недвусмислено е отхвърлила владението на своя съсобственик, като не му е предоставила ключ за жилището, макар да е дала достъп до него на наемател и на своя съседка и Д. П. е възприел това поведение в неговата пълнота; че е отдавала имота под наем, което в конкретния случай считат, че следва да бъде взето предвид като демонстрация на владение от Р. М., която в продължение на години е получавала цялата наемна цена без да дава част от нея на брат си и без последният да е имал претенции в тази насока; че не е взет предвид направеният от Д. П. нотариално заверен отказ от наследство, с който ясно е изразил нежеланието си да има качеството съсобственик на 1/4 идеална част от имота. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №113 от 08.08.2019г. по гр.д.№3243/2018г. на ВКС, I г.о.) и е налице основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а в случай, че цитираните решения на ВКС са неотносими към конкретния случай, то липсва практика на ВКС по въпроса и касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 3.Следва ли съдът да цени невписания в особената книга на районния съд нотариално заверен отказ от наследство като доказателство за отпадане намерението на собственика да владее съсобствената вещ за себе си, включително чрез друг съсобственик. Излагат съображения, че по делото е представен като доказателство отказ от наследство, извършен от Д. П. на 25.01.1990г. с нотариална заверка, който не е вписан в особената книга при СРС и не е породил предвиденото в ЗН правно действие, но този отказ представлява валидно направено от Д. П. волеизявление, удостоверено относно неговата автентичност от нотариус, от което следва, че още през 1990г. Д. П. не е желаел да придобие полагащото му се наследство от майка му Н. П. и по този начин сам е изоставил владението на имота. Поддържат, че по така поставения въпрос липсва съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 4.Възможно ли е владеещият сънаследник да държи за друг сънаследник идеалната част на последния от съсобствената вещ, ако невладеещият сънаследник е направил нотариално заверено изявление, че се отказва от наследството, макар то да не е вписано в особената книга на районния съд; съответно възможно ли е сънаследник, който е направил нотариално заверено изявление, че се отказва от наследството, макар то да не е вписано в особената книга на районния съд, да владее наследствената съсобствена вещ чрез друг сънаследник. Излагат съображения, че в случая не е възможно Р. М. да е държала 1/4 ид.част от имота за брат си, след като последният не е имал намерение да владее, като поддържат, че по така поставения въпрос съществува нужда от създаване на практика за гарантиране на точното прилагане на закона от съдилищата и касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. 5.Необходимо ли е наследниците на едно лице, установило владение само за себе си върху определена съсобствена вещ (имот) да демонстрират отново владението си спрямо другите съсобственици, след като наследодателят е направил това или наследяват владението такова, каквото е било упражнявано от наследодателя – явно манифестирано. Поддържат, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС (ТР №4 от 17.12.2012г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГК на ВКС и ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС), като е посочил, че като наследници на баба си Р. М. касаторите Р. М. и М. М. е следвало на свой ред да установят владение, отговарящо на изискванията за преобръщане на владението по отношение на Д. П.. Считат обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл.280, ал.2 ГПК поради неговата очевидна неправилност по съображения, че въззивният съд неправилно е приел, че няма данни Р. М. да е изменила основанието, на което е упражнявала фактическа власт върху притежаваната от Д. П. 1/4 идеална част от процесния имот, без да вземе предвид, че е възможно създаденото по силата на наследяване съвладение да бъде изменено от всеки от наследниците като той започне да владее целия наследствен имот за себе си и против останалите наследници, което в случая поддържат, че е видно от събраните по делото доказателства (деклариране пред данъчните власти на целия имот и показанията на разпитаните по делото свидетели). Поддържат също така, че неправилно въззивният съд е приел, че по делото няма данни установеното от Р. М. владение да е било ясно манифестирано по отношение на брат ѝ Д. П., което считат за безспорно доказано от показанията на разпитаните по делото свидетели. За неправилен считат извода на въззивния съд, че владението не е било манифестирано с това, че на Д. П. не е бил даден ключ, както и че Р. М. не му е давала никаква част от получавания от нея наем и погрешно не е взел предвид представения по делото отказ от наследство, извършен от Д. П. на 25.01.1990г. За неправилен считат и извода на въззивния съд, че на свой ред Р. М. и М. М. не били демонстрирали анимус на владелци на имота. Поддържат, че погрешно въззивният съд не е съобразил, че ако Р. М. е владяла само за себе си, то в този вид владението е преминало и у наследниците ѝ и не е взел предвид, че владението е фактическо състояние, което се включва в наследството на упражнявалото го лице. Поддържат, че неправилно въззивният съд не е взел предвид, че установеното от Р. М. и М. М. владение не е било необходимо да се демонстрира по някакъв особен начин, защото се явява продължение на ясно демонстрираното владение на баба им Р. М., както и че погрешно въззивият съд не е съобразил, че намерението им да държат имота като свой е било манифестирано пред трети лица от установения от св.П. факт, че никой от техните роднини няма ключ от апартамента след извършената смяна на бравата. Поради това считат, че с оглед изложените факти, дори и ако погрешно СГС е приел, че в полза на Р. М. не е била изтекла пълната 10-годишна придобивна давност (евентуално късата 5-годишна давност), то е бил длъжен да прецени, че тази давност е изтекла в полза на Р. М. и М. М., които са присъединили владението на баба си към своето. Поддържат, че като е приел обратното, СГС е постановил решението си в противоречие със задължителната и с трайната практика на ВКС, а именно с ТР №4 от 17.12.2012г. по тълк.д.№4/2012г. на ОСГК на ВКС. Поради това считат, че въззивното решение е постановено в грубо нарушение на материалния закон (чл.68, ал.1, чл.70, ал.1 и чл.79 ЗС) и в противоречие със задължителната практика на ВКС, а също така и с трайната практика на ВКС както относно владението, упражнявано от Р. М., така и относно владението, упражнявано от нейните наследници Р. М. и М. М.. Ответниците по касационна жалба не изразяват становище относно наличието на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Т. И. П. и М. Д. П. са предявили срещу Р. Й. М. и М. Й. М. иск за делба на апартамент №...., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с твърдението, че съсобствеността произтича от наследяване. Поддържат, че са наследници по закон на Д. Й. П., който заедно с починалата си сестра Р. Й. М., наследодател на съделителите Р. Й. М. и М. Й. М., е наследник на майка си Н. А. П., която е общ наследодател на страните. Ответниците са оспорили така предявения иск за делба с твърдението, че след смъртта на Н. А. П., починала на 04.12.1989г., синът ѝ Д. Й. П. е направил отказ от наследството на своята майка, който е нотариално заверен, поради което Р. Й. М. е придобила правото на собственост върху апартамента изцяло, което е видно и от подадената от нея през 1998г. данъчна декларация, в която тя е посочила себе си като единствен собственик на имота. Поддържат също така, че от датата на смъртта на Н. П. дъщеря ѝ Р. М. е започнала да владее имота само за себе си и явно е демонстрирала, че осъществява владение от свое име – само тя е имала ключ от апартамента и е отдавала част от апартамента под наем, като е получавала цялата наемна цена, без да я дели с брат си Д. П.. Твърдят, че това владение Р. П. е упражнявала от датата на смъртта на майка си (04.12.1989г.) до датата на собствената си смърт – 13.07.2009г. и по този начин още приживе на Р. М. в нейна полза е изтекла придобивната давност за апартамента. Правят възражение и за изтекла в тяхна полза придобивна давност, текла в периода от 04.12.1989г. до подаване на отговора на исковата молба с твърдението, че присъединяват към своето владение, датиращо от 13.07.2009г., и това на праводателката си Р. М.. С отговора на исковата молба е представено копие от заявление за отказ от наследството на Н. А. П., изходящо от Д. Й. П., с нотариална заверка на подписа от 25.01.1990г. В проведеното на 24.10.2017г. открито съдебно заседание по гр.д.№51846/2016г. по описа на СРС, II г.о., 57 състав, процесуалният представител на съделителите Т. И. П. и М. Д. П. е поискал съделителите Р. Й. М. и М. Й. М. да представят оригинала на представеното в копие заявление за отказ от наследство. След изявлението на процесуалния представител на Р. Й. М. и М. Й. М., че не разполагат с оригинала на документа, с протоколно определение съдът е изключил от доказателствата по делото заявлението на Д. Й. П. за отказ от наследството на Н. А. П.. В същото съдебно заседание като доказателства са приети удостоверение, издадено от СРС на 15.06.2016г., според което от извършената проверка за периода 1987г. – 2007г. в специалните книги не е намерен отказ от наследство, подаден от Д. Й. П., както и удостоверение, издадено от СРС на 05.09.2017г., съдържащо същата констатация. И тъй като заявлението от 25.01.1990г. не е прието като доказателство по делото, съдът не е разполагал с правомощието да го обсъжда, както и да се произнася по наведените в тази насока доводи. С оглед на това следва да се приеме, че поставените от касаторите въпроси за значението на невписания в особената книга на съда нотариално заверен отказ от наследство като доказателство за отпадане на намерението на собственика да владее съсобствената вещ за себе си, включително чрез друг съсобственик (въпрос 3) и за възможността владеещият сънаследник да държи за друг сънаследник идеалната част на последния от съсобствената вещ, ако невладеещият сънаследник е направил нотариално заверено изявление, че се отказва от наследството, макар то да не е вписано в особената книга на съда (въпрос 4) не се включват в спорния предмет по делото и не биха могли да обосноват наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден имот за мероприятия по ЗТСУ (н.а.№....г.) Н. А. П. и Р. Й. М. са придобили собствеността върху процесния имот. Доколкото в нотариалния акт не са посочени квотите в съсобствеността, съдът е приел, че са притежавали по 1/2 идеална част и по това обстоятелство между страните не съществува спор. Прието е, че наследници на Н. П., починала на 04.12.1989г., са Р. Й. М. – дъщеря и Д. Й. П. – син, като двамата наследяват при равни квоти притежаваната от Н. П. 1/2 ид.част от имота, т.е. Д. П. е придобил по наследство 1/4 ид.част от имота, а Р. М. е притежавала останалите 3/4 ид.части, придобити чрез нотариалния акт и наследствено правоприемство. Прието е също така, че Т. П. – съпруга и М. П. – дъщеря, са наследници по закон на Д. П. и като такива са придобили неговата 1/4 ид.част при равни квоти, т.е. по 1/8 ид.част за всяка. Взето е предвид, че синът на Р. М. – Й. Г. М., е починал преди нея на 12.05.2005г., поради което неговите низходящи Р. М. (син) и М. М. (дъщеря) са го заместили в наследяването (чл.10, ал.1 ЗН) на Р. М. и са придобили при равни квоти притежаваните от нея идеални части от имота – 3/4 или всеки е придобил по наследство 3/8 идеални части. Посочено е, че спорът между страните е съсредоточен върху разрешаването на въпроса дали между страните съществува съсобственост предвид наведеното от съделителите Р. М. и М. М. възражение, че техният наследодател Р. М., евентуално самите те, са придобили притежаваната от Д. П. 1/4 идеална част от имота чрез непрекъснато давностно владение в продължение на повече от 10 години. С оглед на това следва да се приеме, че поставените от касаторите въпроси за начина, по който следва да бъде демонстрирано владението в отношенията между съсобственици (въпрос 1), за критериите, въз основа на които съдът следва да прави преценка на конкретните действия на владелеца и тяхното възприемане от собственика (въпрос 2) и за необходимостта наследниците на лице, установило владение само за себе си, да демонстрират отново спрямо другите съсобственици владението си (въпрос 5) са включени в предмета на делото. В обжалваното решение са изложени съображения, че съгласно чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост върху недвижим имот може да се придобие с непрекъснато владение в продължение на 10 години; че владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго, като своя; че владението се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен – намерение да се държи вещта като своя (animus); че за разлика от владението, държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя, т.е. при държането фактическата власт се упражнява за друг и държателят няма намерение да свои вещта. Взето е предвид, че съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС, презумпцията по чл.69 ЗС е неприложима в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от наследяване, тъй като при наследяването основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение – с приемане на наследството владението, като част от имуществото на наследодателя, продължава от наследниците по право, независимо, че само един от тях остава в наследствения имот. Посочено е, че в тази хипотеза наследникът е владелец на своята идеална част и държател на идеалните части на останалите наследници и за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, като тези действия трябва да са от какъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението за своене на чуждите идеални части и тези действия трябва да бъдат доведени до знанието на останалите съсобственици, за да се обезпечи възможността последните да предприемат действия за защита на правата си, освен ако това е обективно невъзможно. Изложени са съображения, че във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Така изложените от въззивния съд съображения за същността на владението и държането, за техните основни признаци, за особеностите при упражняване на фактическата власт върху съсобствен имот в хипотеза, при която съсобствеността произтича от наследяване, за необходимостта сънаследникът да превърне държането на чуждите идеални части във владение и да демонстрира спрямо другия сънаследник промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху сънаследствения имот, както и за необходимостта във всеки отделен случай всички тези обстоятелства да бъдат доказани, съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, както и на разясненията, дадени в ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС. По този начин в съответствие с трайно установената съдебна практика и изискванията на процесуалния закон въззивният съд е очертал правната рамка на спора, посочил е приложимите правни норми, към които е подвел установените по делото конкретни факти и обстоятелства. Взето е предвид, че по делото е безспорно, че към момента на придобиване на процесния имот – 03.07.1981г., същият е ползван от Н. П. и дъщеря ѝ Р. М., както и че след смъртта на Н. П., настъпила на 04.12.1989г., имотът е бил ползван единствено от Р. М.. Изложени са обаче съображения, че ползването на целия имот само от единия съсобственик и сънаследник не доказва намерение за своене на идеалните части на другия съсобственик и сънаследник – Д. П., нито доказва превръщане на държането на тези идеални части във владение, а доказва единствено реализация на правомощието на наследника-съсобственик по чл.31 ЗС да си служи с общата вещ според предназначението ѝ. Посочено е, че доколкото тази разпоредба оправомощава всеки съсобственик да си служи с общата вещ и задължава същия да обезщети останалите съсобственици само ако той си служи лично с вещта, то не би могло да се приеме, че действията на сънаследник, изразяващи се в лично ползване на имота само от него установяват промяна в държането на чуждите идеални части във владение. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. на съображенията, съдържащи се в мотивите към ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС и последващите решения, постановени от тричленни състави на ГК на ВКС. Съобразени са специалните правила по отношение ползването на съсобствената вещ, установени в закона, от която принципна позиция изхожда и даденото от ОСГК на ВКС тълкуване във вече посоченото ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. Изложени са също съображения, че действията по деклариране на целия имот като собствен през 1998г. от страна на Р. М. и последващото заплащане на данъците за същия само от единия съсобственик, са насочени към общинската данъчна администрация и след като по делото не е установено да са станали достояние на другия съсобственик, те не могат да се приемат като демонстриране на завладяването спрямо него. Така изложените от въззивния съд съображения за значението на факта на деклариране на имота и на заплащането на данъци за него съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и посочената в обжалваното решение – решение №37 от 26.03.2018г. по гр.д.№1969/2017г. на II г.о. на ВКС. Прието е, че от показанията на разпитаните свидетели също не може да се направи извод, че съсобственикът Р. М. е демонстрирала явно и недвусмислено намерението си да свои идеалната част на своя брат. Взето е предвид, че св.Й. разказва, че от началото на 2007г. е започнала да живее в имота като наемател, като при пренасянето ѝ в имота вече е имало и друг наемател и че е заплащала наемната цена само на Р. М.. Прието е обаче, че сключването на договор за наем само от единия съсобственик и извличане на полезните свойства от вещта само от него чрез събиране на гражданските плодове, не би могло да обоснове извод за наличие на явно и несъмнено владение по отношение на идеалната част на несключилия договора и неполучилия гражданските плодове съсобственик – сънаследник. Изложени са съображения, че в случая се поражда облигационно вземане за другия съсобственик по чл.30, ал.3 ЗС за ползата, от която е бил лишен и доколкото съгласно чл.32, ал.2 ЗС общата вещ се ползва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече от половината от общата вещ, а в случая Р. М. е притежавала 3/4 идеални части от имота, логично и в съответствие с посочената норма е начинът на ползване на имота да зависи от нейната преценка. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, както и на смисъла и целта на установените в ЗС правила за начина, по който се ползва съсобствената вещ. При поставянето на въпроса, касаещ значението на обстоятелството, че Р. М. е живяла в имота и е отдавала еднолично същия под наем, касаторите не отчитат безспорно установения по делото обем от притежавани от Р. М. права върху съсобствената вещ и правомощията, с които разполага съгласно установеното в чл.32, ал.2 ЗС правило. Това обстоятелство обаче е взето предвид от въззивния съд, който е съобразил и правните му последици за отношенията между съсобствениците в конкретния случай. Според въззивния съд обстоятелството, че Д. П. не е разполагал с ключ за имота също не може да обуслови извод, че Р. М. е демонстрирала спрямо него намерението си да свои неговата идеална част, доколкото от показанията на свидетеля се установява, че същият е бил допускан доброволно в имота, като няма събрани доказателства достъпът му да е бил възпрепятстван. Още повече като бъде взето предвид обстоятелството, че и преди смъртта на Н. П. в имота е живяла Р. М. в качеството си на съсобственик, разполагайки в това си качество с ключ и този начин на ползване е продължил, т.е. не се доказва установяване на самостоятелна фактическа власт от страна на Р. М. след смъртта на наследодателката Р. П. на ново и различно правно основание, което да се налага да бъде преценявано с оглед съображенията и тълкуването, съдържащи се в ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е приел за безспорно, че след смъртта на Р. М., настъпила на 13.07.2009г., ползването на имота е продължило от съделителите Р. М. и М. М., което се потвърждава и от показанията на св.П., която живее под наем в имота от началото на септември 2012г., като свидетелят посочва, че съделителите Р. М. и М. М. извършили ремонт на банята. Изложени са съображения, че независимо дали този ремонт е бил наложителен, за да може помещението да се ползва по предназначение или е представлявал подобрение, извършването на необходими или полезни разноски в имота поражда вземане от извършилия ги съсобственик спрямо другите съсобственици, като по делото липсват данни извършването на този ремонт да е станало известно на съделителите Т. П. и М. П., поради което е прието, че и това действие не би могло да бъде тълкувано като манифестиране на намерение за своене на техните идеални части от имота. С оглед на това е прието, че не е настъпил нов факт, представляващ явно отричане правата на съсобственика Д. П. и впоследствие на неговите законни наследници Т. П. и М. П., чрез действия, които да са станали тяхно достояние. Посочено е, че свидетелите установяват, че ползването на имота е продължило по същия начин, по който е установено от години, без да са възникнали каквито и да било спорове, като са изложени съображения, че доколкото фактическата власт е продължила на основанието, на което е установена, то за да започне да тече придобивна давност, е необходимо да се осъществи преобръщане на държането във владение или т.нар. завладяване, за което по делото липсват данни. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, според която вида на упражняваната фактическа власт (владение, държане или търпими действия) се определя към момента на нейното установяване с оглед основанието за това. За да настъпи промяна във вида на упражняваната фактическа власт е необходимо манифестиране на промяната в намерението, с което фактическата власт се упражнява спрямо носителя на правото на собственост, в който смисъл е посоченото по-горе ТР №1 от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. на ОСГК на ВКС. И тъй като съображенията на въззивния съд съответстват изцяло на трайно установената и на задължителната практика на ВКС, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. А доколкото по поставените от касаторите въпроси е налице трайно установена, както и задължителна практика на ВКС, следва да се приеме, че не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Въззивното решение може да бъде определено като очевидно неправилно ако въззивният съд при произнасянето си е приложил правна норма, която е отменена или е неприложима към разглежданата хипотеза, не е приложил императивна правна норма или е постановил решението си contra legem и това може да бъде установено от самия прочит на решението. В настоящия случай обаче, както вече беше отбелязано, спорните въпроси по делото са разрешени в съответствие с материалния закон и при съобразяване със задължителната практика на ВКС. Изводите на въззивния съд са също така обосновани и съответстващи на правилата на формалната логика. Поддържаната от касаторите теза е основана на оплакванията им за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281 ГПК с оглед поддържаната от тях защитна теза в процеса, но не обосновават наличие на поддържаното от тях основание за допускане на касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение