Определение № 51 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3481/2020 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. С решението от 8.07.2020 год. по гр. д. № 280/2020 год. Русенският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 21.11.2019 год., /поправено с решение от 27.12.2019 год./, по гр. д. № 2696/2019 год. на Русенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Р. З. П., че собственици на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ дворно място с площ 666 кв. м.- поземлен имот № * в кв. 30 по плана на [населено място], за който е образуван УПИ *, при посочените граници, с построените в него жилищна сграда със застроена площ 252 кв. м., втора жилищна сграда с площ 45 кв. м., гараж с площ 25 кв. м. и второстепенна постройка с площ 42 кв. м. са Р. Т. П. с права 9/12 ид. ч. и П. З. П. с 1/12 ид. ч. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издаденият на ответника Р. З. П. нотариален акт № 89/2017 год. на нотариус Ф. в тези му части. Въззивното решение се обжалва в срок от Р. З. П., чрез пълномощника му адв. М. М., с оплаквания за неговата недопустимост, респ. неправилност поради необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за отмяната му, като вместо това исковете за собственост бъдат отхвърлени. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените процесуалноправни въпроси: 1. Какви са процесуалните предпоставки, предвидени в чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК за допустимост на представяне на нови писмени доказатества във въззивното производство? 2. Длъжен ли е съдът да вземе предвид и да подложи на преценка в мотивите на решението си доказателствата за всички релевантни за спора факти, да посочи кои от тях са установени и кои – не, да обсъди всички искания и доводи на страните от значение за признаване или отричане на претендираното право? 3. Как следва да се преценяват свидетелските показания на свидетел, за който има данни по делото, че е заинтересован от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК? Касаторът се позовава на противоречиво произнасянето по тях от въззивния съд в сравнение с представените решения на ВКС по чл. 290 ГПК, както следва: по първия въпрос произнасянето противоречи с решение № 29 от 27.03.2019 год. по гр. д. № 1482/18 год., І г. о., № 70 от 21.04.2015 год. по гр. д. № 5100/14 год., ІІІ г. о., № 136 от 25.06.2019 год. по гр. д. № 4465/18 год., ІV г. о., по втория въпрос – с представените решения № 35 от 23.05.2019 год. по гр. д. № 1499/18 год., ІV г. о., № 422 от 3.06.2010 год. по гр. д. № 805/2009 год. І г.о., № 411 от 27.10.11 год. по гр. д. № 1857/10 год., ІV г. о. и по третия – с представените решения № 65 от 16.07.2010 год. по гр. д. № 4216/08 год., ІV г. о., № 131 от 12.04.2013 год. по гр. д. № 1/13 год., ІV г.о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано със значението за точното прилагане на закона и за развитието на правото на въпроса: Следва ли въззивният съд да допусне нови писмени доказателства при условията на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, които са необходими за установяване придобиването на имот от ответник по иск за собственост на основание наследствено правоприемство, заявено като основание в отговора на исковата молба? Касаторът поддържа и становище за очевидна неправилност на въззивното решение, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК. В касационната жалба се съдържа и искане за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до решаване на друго дело, образувано по иск на трето лице против страните по настоящето дело за собственост на 9/24 ид. ч. от спорния имот, с твърдение за неговото преюдициално значение за настоящето производство. Ответниците по касационната жалба Р. Т. П. и П. З. П., чрез адв. Ем. С., считат за неоснователно искането за спиране на производството, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендират присъждане на направените разноски по делото, съгласно представен списък. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове за собственост до размера на наследствените дялове на ищците, въззивният съд приел, че процесният имот е придобит в периода 1976-1978 год. от ищцата Р. П. и съпруга й П. П., които в този период са го и застроили със сгради. В него живеели както те, така и семейството на сина им З. З., като всички заедно подобрявали имота. Не е установено по делото на последния да е учредявано право на строеж. И след смъртта на дядото П. П. през 1993 год. в имота останала да живее преживялата го съпруга Р. П. и семейството на сина им З. З., с изключение на сина му П. П.. След смъртта на З. З. през 2016 год. синът му Р. П., който останал в имота, се снабдил с нотариален акт за собственост на основание придобивна давност. Това основание противопоставил на ищците в срока по чл. 131 ГПК. При тези данни, установени въз основа съвкупната преценка на събраните свидетелски показания, въззивният съд обосновал извода си за принадлежността на правото на собственост в патримониума на Р. и П. П., в режим на съпружеска имуществена общност, на основание постоянно, непрекъснато и явно владение, продължило в необходимия срок по закон. След смъртта на дядото П. П., имотът е придобит от наследниците му – преживялата съпруга и сина им З. З., а след неговата смърт – от неговите наследници по закон, при определените в ЗН квоти. За неоснователно е прието възражението на ответника, сега касатор, да е придобил имота по давностно владение в периода десет години преди снабдяването му с документа за собственост на 10.04.2017 год., поради липса на доказателства за осъществяване на владение по смисъла на чл. 68 ЗС. Упражняваната от него фактическа власт върху имота до смъртта на баща му не представлява владение, а търпими действия, на основание близките родствени връзки със собствениците на имота - първоначално дядо му и баба му, след това последната и баща му /по наследство след смъртта на дядо му/, тъй като не е имал нито вещно право, нито е имал основание да владее имота. Срещу тях липсват доказателства същият да е демонстрирал с действия промяна в намерението му да свои имота за себе си, т. е. да е трансформирал тези търпими действия във владение и същото да е достигнало до тях. Такава външна изява на такова негово намерение да свои имота с отричане правата на собствениците по делото не е установено до снабдяването му с нотариален акт на 10.04.2017 год., като установените от свидетелите факти за участие в ремонтни дейности в имота не обосновават извод за тезата му за осъществяване на владение върху имота до смъртта на баща му на 24.12.2016 год. От този момент притежаваната от последния идеална част от имота /по наследство от неговия баща/ е преминала към наследниците му по закон, един от които е касаторът. Липсват доказателства за установено владение от негова страна и върху чуждите идеални части, съгласно разясненията в ТР № 1/2012 год. Поради това и възражението му за придобиване по давност собствеността върху имота е неоснователно, извън придобитата по наследство от баща му идеална част. В случая по материалноправните въпроси относно владението на наследствен имот и позоваване на давност от един от наследниците, произнасянето на въззивния съд кореспондира със задължителна съдебна практика, приемаща, че при наследствено правоприемство, за да се приеме, че един от наследниците е установил владение върху притежаваните от другите наследници идеални части, е необходимо да е отблъснал тяхното владение, като демонстрира ясно пред тях намерението си да владее за себе си целия наследствен имот. Такива действия, обективиращи намерението на ответника да владее наследствената част на брат си от останалия им в наследство от баща им имот /в рамките на неговата идеална част по наследство/, респ. да е владял и придобил частта на другите собственици – баба му, респ. баща му приживе, за които действия последните да са и узнали, не са установени в настоящия спор за собственост. Поради липсата на доказателства относно обективиране на намерението на ответника да е своил за себе си спорния имот, възражението му да го е придобил, респ. да е придобил частта на сънаследниците си, по давностно владение, е прието за неоснователно. Касационно обжалване не може да се допусне по поставените процесуалноправни въпроси поради следните съображения: Както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да се допусне до разглеждане касационната жалба правният въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил или подготвил изхода по делото, както и да е налице някое от допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно, касационно обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение към правилността на решението и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Така, поставените процесуални въпроси в изложението, свързани с доводите за нарушаване правилото на чл. 266 ГПК с оглед недопускане на представени във въззивното производство писмени доказателства, както и с преценката на свидетелски показания в хипотезата на чл. 172 ГПК не могат да обосноват наличието на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Горните въпроси, както и този относно задължението на съда да обсъди събраните доказателства, обобщават оплакванията на касатора за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила при събиране и обсъждане на доказателствата и постановяване на съдебното решение, поради което и не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване. Това е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъжда представената съдебна практика по така поставените въпроси. Доводите на касатора за относимост на писмените доказателства, представени във въззивното производство към релевираното от него възражение срещу исковете за собственост представляват оплаквания за неправилност на изводите на съда, поради което не могат да се обсъждат в настоящето производство. Въвеждането на нови твърдения по отношение претендираното право на собственост е извън предмета на произнасяне на въззивния съд, поради което и е отхвърлено искането за приемане на представените във въззивното производство нови писмени доказателства. Поради това и поставените в тази връзка процесуалноправни въпроси не са и относими към изводите по спора, което кореспондира и с данните за образувано друго дело по иск за собственост върху спорния имот, предявен от Д. З. /един от наследниците на З. З./ срещу останалите страни по настоящето дело. Заявеното от касатора искане за спиране на настоящето производство до решаването на това дело е неоснователно, тъй като в касационното производство по реда на чл. 290 – чл. 293 ГПК правомощията на ВКС са свързани с проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалвания съдебен акт, но не и решаваща дейност, свързана със събиране на нови доказателства, установяване на нови факти във връзка с твърдения от касатора преюдициален спор. Поради това и искането за спиране на производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК следва да се остави без уважение. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на първо място поради неотносимостта на поставения процесуалноправен въпрос по изложените вече съображения, и на второ място – липсват съображения съобразно разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС. Сочената съдебна практика изключва позоваването на това основание при липсата на съображения за необходимостта от произнасяне по въпроса с оглед промяна на тази съдебна практика, респ. на какво основание. Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение, а с оглед този изход касаторът следва да понесе направените от ответниците разноски в размер на 400 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение