Определение № 511 от 30.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2962/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Т. А., М. С. Б., Д. Б. Х., А. С. П., Д. А. Е., М. А. Т., М. Б. П., Ф. С. П., В. С. П., Б. С. П. и Д. Т. П., срещу въззивното решение № 422/02.04.2020 г. по в. гр. д. № 1696/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1970/20.05.2019 г. по гр. д. № 17723/2016 г. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени предявени по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК положителни установителни искове за собственост на основание давностно владение на ПИ ... от кв. ... по плана на [населено място], парцел ....-спортен терен, с площ от 2 800 кв. м., който съответства на имот № .. от кв. ..., образуващ парцел .... от кв. ...по решение № 03161/07.12.1999 г. на поземлената комисия при община „Р.“, при посочени граници.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК и към нея има приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с поддържано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е допустима.

От ответниците по касация - ответници по делото, К. Г. П., Й. Г. П., С. П. П., Й. П. П., Г. А. К., С. А. Я., В. Й. Ц., К. Й. П., К. Г. П. и Й. Г. В., е получен писмен отговор със становище за неоснователност на жалбата.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Предявените искове са за собственост на недвижим имот, произхождащ от Т. Й. П. /като част от по-голяма нива с площ от 4.000 дка в местността “А. к.“/, в полза на чиито наследници е признат за възстановяване, а впоследствие - възстановен с решение № 03161/11.10.1999 г. и решение № 03161/07.12.1999 г. /след отмяна с решение по гр. д. № 8005/1995 г. в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ на отказ за възстановяване/. Ищците твърдят, че от 1993 г., когато било признато правото на възстановяване на собствеността, започнали да осъществяват физическо господство над имота, да го засяват, владеят и ползват, като е налице добросъвестно владение. Правният интерес от предявяване на исковете ищците основават на обстоятелството, че ответниците като наследници на Й. П. К. - баща на Т. П. и общ на всички страни наследодател, предявили иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ на 04.12.2009 г., с което оспорили собствеността на ищците.

Ответниците оспорили исковете за собственост с твърдение, че имотът произхожда от общия наследодател Й. П. К.. Предвид потвърдения с решение по гр. д. № 7369/1994 г. на Пловдивския районен съд отказ за възстановяване на собствеността върху лозе с площ от 5.000 дка, предявили иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Въззивният съд приел, че главно предявените с исковата молба основания за претендираната от ищците собственост - наследство и реституция, засягащи въпроса за конкуренция на страните относно придобиване на имота по наследствено правоприемство от праводателите им, претендиран от страните да е бил в патримониума на всеки един от тях към минал момент, са неоснователно предявени в настоящото производство. Съдът приел, че разглеждането на предявеното при условията на евентуалност основание давностно владение, засяга установяването на вида на заявената за установена фактическа власт, на която ищците основават възможността за реализиране на намерението за своене, доколкото не се твърди и установява същите да са получили надлежно фактическата власт върху имота в определени пространствени граници след постановяване на решение № 03161/07.12.1999 г. на поземлената комисия за възстановяване правото на собственост на Т. П..

Въззивният съд приел, че при анализа на ангажираните от ищците свидетелски показания обоснован еднозначен извод в тази насока не може да се направи. Така св. Н. А. - съпруг на ищцата П. А., е дал показания, че целият имот, който бил от 5.000 дка плюс 2.800 дка, още през 1991-1992 г. бил засят с жито, като Б. и В. - синове на Т. П., със съгласието на двете си сестри и брат си, засявали имота със селскостопански култури до преди 3 години. Първите години била раздавана реколта и на наследниците на Й. П., след което преустановили това и започнали да обработват имота самостоятелно; не били определяни граници с колчета от поземлената комисия; имотът излизал на изток към гимназия, дори част от двора на гимназията влизала в имота; имало бетонова трайна ограда на изток като тротоар към гимназията; имотът на Т. граничи с имот от 5.300 дка, който е върнат на наследниците на Й. П., като между двата имота ограда на юг няма; определили границите на око по границите на съседните имоти. Въззивният съд приел, че показанията на св. М. К., без родство със страните, потвърждават показанията на св. А., че имотът е бил засяван през годините с различни селскостопански култури, но в останалата си част показанията на свидетелката не са достатъчно информативни, включително относно местоположението на имота. Съдът посочил, че така депозираните показания на ангажираните от ищците свидетели допълнително се разколебават от обстоятелствата, депозирани от ангажираните от ответната страна показания на св. В. В. - съпруг на ответницата Й. В., и на св. Д. Ц. - съпруг на ответницата В. Ц., които знаят, че имотът е бил на Й. П., работел се общо, обработвали го заедно, като го орели и сеели. Гласували доверие на Б. П. - син на Т. П., като организатор, на когото възлагали организацията по обработка на имота, за което събирали и давали пари наследниците на Й. П.. По отношение на местонахождението на имота се депозира, никой да не е посочвал къде се намира имотът; наличната ограда от бетон не е имотна граница.

Въззивният съд приел, че при така събраните гласни доказателства не се налага извод да е установена от ищците самостоятелна фактическа власт върху процесния имот по начин, изключващ или отблъскващ фактическа власт на ответниците с цел завладяване на имота и осъществяване на владеене изключително от свое име и за себе си, демонстрирано спрямо ответниците, в заявения продължителен период повече от 10 години след проведеното реституционното производство, поради което не е налице пълно и главно доказване на двата основни елемента от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС corpus и animus. Дори да се приеме установеност на извършени самостоятелни фактически действия от ищците в процесния имот чрез поддържане и обиране на плодовете от него, това не е от самостоятелно решаващо правно значение за изпълнение на фактическия състав на цитираната норма. Претенцията за възникнало в полза на ищците на оригинерно придобивно основание право на собственост изисква противопоставянето му на ответниците, които оспорват това право, изисква и установяване на манифестирано недвусмислено отношение и намерение за своене от страна на ищците към процесния имот спрямо претендиращите същата собственост лица. В случай на установяване на обстоятелството, че процесният имот съставлява част от общ на всички страни по делото земеделски имот, приложение следва да намери ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС в насока установяване промяната на вида на фактическата власт от държане във владение от страна на ищците.

Въззивният съд посочил и това, че в хода на процеса е формиран като спорен и въпросът за точното местоположение на спорния имот. От заключението на приетата във въззивното производство техническа експертиза е установено, че съгласно действащия план от 1996 г. и разписната книга към него имотът, вписан като ПИ ........ /на наследниците на Т. П./ и като съседен на ПИ ......... /на наследници на Й. П./, се явява възстановена част от 5.000 дка лозе, какъвто вид имот съдът не установява да е бил заявяван в м. „А. к.“ в представената опис-декларация на наследодателя Т. П.; със заповед № 72/24.02.2000 г. кадастралната основа е попълнена с процесния претендиран имот, като един от съседните имоти е ПИ .......... Неустановената категоричност като предмет в рамките на настоящото производство относно обстоятелството дали процесният имот съставлява част от притежаван от наследодателя на ищците земеделски имот или част от такъв, притежаван от наследодателя на ответниците, не създава условия да се приложи отразеното в кадастралния и регулационен план относно граничещите имоти като начин на индивидуализиране на процесния имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставят следните въпроси:

1. Относно фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС - за вида действия, които владелецът осъществява върху недвижимия имот, за да се приеме, че осъществява непрекъсната фактическа власт и може ли по тълкувателен път да се въвеждат други елементи във фактическия състав, а при обикновеното владение - и период за повече от 10 години - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 16/07.02.2020 г. по гр. д. № 1246/2019 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 17/19.02.2016 г. по гр. д. № 4335/2015 г. на ВКС, II-ро г. о., и решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на ВКС, II-ро г. о.;

2. Индивидуализира ли се процесният имот като имот от урбанизираната територия по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ по удостоверението по чл. 13, ал. 4 и 5 и скицата по ал. 6 ППЗСПЗЗ, които установяват дали имотът е нанесен в кадастралния и регулационен план на [населено място], номерът и размерът му според плана, размерът, за който се дължи обезщетение и размерът на свободната площ, подлежаща на възстановяване, както и с решение № 03161/11.10.1999 г. на поземлената комисия за възстановяване правото на собственост в строителните граници на [населено място] с отразени в него местоположение и граници - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 38/18.02.2015 г. по гр. д. № 5208/2014 г. на ВКС, I-во г. о. и решение № 414/06.02.2012 г. по гр. д. № 1117/2010 г. на ВКС, I-во г. о.;

3. За правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото - касаторите поддържат, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При поставяне на първия въпрос касаторите въвеждат твърдението, че според въззивния съд фактическият състав на придобивната давност включвал елемент, който не е предвиден в закона, нито е изведен от съдебната практика, а именно установените от владелеца фактически действия по своене на вещта да са достатъчни, както и че срокът на тези действия да е повече от 10 години. Прегледът на мотивите към обжалваното решение не потвърждава това твърдение, защото липсват съображения дали извършваните от ищците действия са достатъчни от гледна точка фактическия състав на придобивната давност - въззивният съд е приел за недоказано да е установена от ищците самостоятелна фактическа власт върху процесния имот по начин, изключващ или отблъскващ фактическа власт на ответниците с цел завладяване на имота и осъществяване на владеене изключително от свое име и за себе си, демонстрирано спрямо ответниците. Посоченият в решението период „повече от 10 години“ съставлява непрецизен изказ, а не въвеждане от съда на нов срок, необходим за придобиване право на собственост по давност, в противоречие с установеното от нормата на чл. 79, ал. 1 ЗС, че правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Ето защо, като поставен в несъответствие с данните по делото и при липса на противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС, този въпрос не обосновава наличие на основание за допускане на касационно обжалване.

Обжалваното решение не противоречи и на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, на което касаторите се позовават в касационната жалба. Становището на въззивния съд за приложимост на този тълкувателен акт е предвид данните по делото за висящо производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, при което, ако се установи, че процесният имот произхожда от общия за страните наследодател Й. П. К., то успешното провеждане на претендираната от ищците защита на собствеността изисква промяна във вида на фактическата власт, осъществявана по отношение частите на ответниците по делото, от държане във владение, както е приел и въззивният съд.

Вторият въпрос не е правен по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, а е фактически, тъй като преценката относно индивидуализацията на вещта се извършва съобразно данните по всяко конкретно дело. Освен това изложените от въззивния съд съображения във връзка с индивидуализацията на имота не са от гледна точка завършеност на административната процедура по възстановяване на собствеността, която от своя страна е предпоставка за допустимост на предявен иск за защита на собствеността към настоящия момент. Те се отнасят до приетото от съда в двете инстанции и изразено изрично в мотивите към първоинстанционното решение, че по делото не са установени пространствените предели, в които ищците са упражнявали фактическа власт и дали тя е била упражнявана точно върху описания в исковата молба недвижим имот, защото по делото е установено, че имотът не е бил трасиран, неговите граници не са били материализирани на терена, а са били определени само на око. Като поставен в несъответствие с решаващите изводи, формирали обективираната в обжалваното решение правораздавателна воля на съда, този въпрос не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставеният трети въпрос касаторите обосновават с липсата на произнасяне от съда по въведеното с исковата молба твърдение за осъществено добросъвестно владение в полза на ищците, основано на юридическо основание - успешно приключили административни и съдебни процедура по земеделска реституция със съответните актове и субективна добросъвестност към момента на възникване на това основание, в съответствие с разясненията по приложението на това придобивно основание, дадени с ТР № 10/05.12.2012 г. по тълк. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС. Действително, въззивният съд не се е произнесъл по приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС, но не е и бил длъжен да стори това при решаващия мотив, че не е доказано да е установена от ищците самостоятелна фактическа власт върху процесния имот по начин, изключващ или отблъскващ фактическа власт на ответниците с цел завладяване на имота и осъществяване на владеене изключително от свое име и за себе си, демонстрирано спрямо ответниците. Ето защо и по този въпрос общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация Й. Г. В. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 22.07.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.