Определение № 2406 от 16.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1438/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Х. Д. Д., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 1382 от 04.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 989/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 3485 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 13905/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, I-24 състав. С последното на основание чл. 130 ГПК производството по делото е прекратено и исковата молба на Д. срещу „Първа инвестиционна банка“ АД е върната поради недопустимост на исковите претенции. В частната касационна жалба се твърди неправилност на въззивното определение и се моли за неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е обосновано с твърдения за произнасяне на въззивната инстанция в противоречие с решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о., както и за очевидна неправилност на обжалваното определение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съдебен състав е счел, че предявените обективно кумулативно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК са недопустими съгласно чл. 130 ГПК, поради което правилно исковата молба на Х. Д. е върната, а производството по делото – прекратено. Приел е, че с оглед твърденията на ищеца исковете не могат да бъдат квалифицирани по чл. 439 ГПК, тъй като наведените факти не са настъпили след датата на издаване на изпълнителния лист, а преди нея, а искът на длъжника за оспорване на вземането може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Съдът е посочил, че в настоящия случай периодът на изтичане на погасителната давност за всяка една от претендираните суми предхожда образуването на заповедното производство, по което е издаден изпълнителният лист. Без подадено възражение заповедта за незабавно изпълнение влиза в сила съгласно чл. 416 ГПК. В случай че жалбоподателят бе подал в срок възражение срещу издадената заповед по чл. 417 ГПК, то тогава заявителят е следвало да предяви установителен иск за претендираните вземания, съответно – длъжникът би могъл да се защити с възражение за изтекла погасителна давност. При неподадено в срок възражение се приема, че вземането не е спорно и заповедта се стабилизира, а вземанията, за които е издадена, не подлежат на преразглеждане, освен в хипотезата на чл. 439 ГПК, която обаче по посочените съображения не е налице. С тези мотиви въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че произнасянето по предявения установителен иск в отделно производство ще доведе до нарушение на чл. 299, ал. 1 ГПК, т. е. на забраната за преразглеждане на вече разрешен спор. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според препращащата норма на чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от формулирането на ясен и конкретен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващата му воля за постановения краен резултат, който следва да удовлетворява и някоя от изрично наведените допълнителни селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател не е формулирал правен въпрос, като във връзка със сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК само е цитирал решение на ВКС, постановено в производство по чл. 290 ГПК, на което се твърди обжалваното определение да противоречи. Съгласно посочения по-горе тълкувателен акт на ОСГТК на ВКС, касационният съд няма правомощия да извежда сам правния въпрос от значение за изхода на спора въз основа на оплакванията на частния жалбоподател, а може само да уточнява и преформулира правен въпрос, който вече е зададен. Неудовлетворяването на общата селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, но все пак следва и да се отбележи, че цитираната практика на ВКС няма отношение към допустимостта на прекратеното исково производство. Следователно не е налице нито общият, нито допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното определение не може да се допусне и на поддържаното самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС, за да се квалифицира като очевидна, неправилността следва да е съществена до такава степен, че да е възможно да се констатира от самия съдебен акт, без необходимост от анализ или излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила или необоснованост. В случая от съдържанието на обжалваното определение не се установява законът да е приложен превратно, в неговия обратен смисъл, или да е приложена несъществуваща (вкл. изменена или отменена) правна норма, нито са налице груби нарушения на правилата на формалната логика при формиране волята на съда. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение