Определение № 999 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3115/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Гиро ленд”ООД със седалище гр. Пловдив ,чрез адв Н. Г. срещу решение №64 от 18.04.2023г. по в.гр.дело № 29/2023г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение № 1455 от 21.11.2022г на Окръжен съд -Пловдив, по уважен иск на основание 232 ,ал.2 ЗЗД предявен от наемодател Л. А. М. за неплатена наемна цена за периода 22.05.2019г-21.10.2019г в размер на 24404,94лв ,дължима заедно с обезщетение по чл. 86 ал.1 ЗЗД в размер на 7348,60лв за отдаден под наем с договор от 22.10.2018г недвижим имот Така уваженият иск е основан на твърдение за неплащане на наем ,което плащане съгласно договора,подписан от двете страни и заверен нотариално на 24.10.2018г е при наемна цена от 3000 евро на месец в левова равностойност, платима авансово за всеки шест месеца напред. Уговорено е наемателят, който е търговец да извършва плащането по сметка на ищеца(т.15 от договора).Ответникът не е оспорил ,че е страна по наемното отношение и че за преиода, до м. януари 2021г е държател на имота. Възразил е,че иска е погасен по давност и че ищецът е недобросъвестен ,тъй като в действителност всички суми по договора за наем са му били платени на ръка, по негово изрично искане ,като документи срещу това не били давани .Поради това и: „доколкото не може да докажем по надлежен начин плащането на сумите по договора за наем”, с отговора на исковата молба е заявено възражение за прихващане с насрещно вземане на „Гиро ленд”ООД срещу ищеца в размер на 41072,48лв ,платени в брой на 24.10.2018г при начална липса на основание За доказване на възражението за съдебно прихващане ответникът е поискал допускане на един свидетел. При противопоставяне от страна на ищеца Окръжен съд –Пловдив първоначално е допуснал свидетел на ответника, като впоследствие с протоколно определение от 20.10.2022г е ревизирал с отмяна определението си по доказателствата,съобразявайки чл. 164, ал.1 т.4 ГПК.С първоинстнационното решение възражението за прихващане е отхвърлено като неоснователно и недоказано. Оплакванията на ответника като въззивен жалбоподател са срещу първоинстанционното решение в тази част,по възражението за прихващане.Поддържал е ,че неправилно е ограничен при доказване на възражението си с гласни доказателства и пред Пловдивски апелативен съд е подновено искането за допускане на свидетел.Като е изслушал становищата на страните, въззивният съд на свой ред е оставил без уважение ( с протоколно определение от 10.03.2023г) искането за допускане на гласни доказателства. В решението е изтъкнато значението на уговорката за начина на плащане –единствено по сметка на ищеца Л. М. и че при тези предпоставки ответникът започва да твърди неоснователно обоготяване и да иска прихващане (чл.103, ал.1 ЗЗД) с платена в брой конкретна сума ,която е уточнена до стотинки и ако е платена на 24.10.2018г както се твърди, в този размер би покрила поето с договора задължение на наемателя за първото шестмесечие до датата 22.04.2019г заедно с уговорения еднократно депозит. Като по-съществено и водещо е изтъкнато съображението ,че ограничението в чл.164, ал.1 т.4 ГПК е приложимо при така установеното задължение в писмен акт,съдържащ фиксирани падежи, точно определени суми и изрично уговорен начин на плащане(т.15 от договора) ,поради което и съгласно чл.20а ЗЗД разпоредбата на чл.164, ал.1 т.3 ЗЗД също е приложима, като се имат предвид и задълженията на търговеца да води счетоводство съгл. чл.53, ал.1 ТЗ ,а също така и чл. от Закона за ограничаване плащанията в брой .Въззивният съд е преценил горните обстоятелства свързано за да приеме ,че при поето с писмен акт задължение на дружеството –наемател за плащане по сметка, правилно и съответно на принципа в чл. 3 ГПК не е допуснат разпит на свидетел ,поради което е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение. В касационната жалба се поддържа оплакване за съществено процесуално нарушение поради това ,че не са допуснати исканите гласни доказателства. В изложение се формулира въпрос:„Съдържа ли ГПК забрана за допустимост на свидетелски показания за установяване на вземане с правна квалификация чл.55 ЗЗД за сума над 5 000 лева,претендирана от юридическо лице”.Сочи се основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,което защитата обосновава с противоречие на въззивното решение с приетото в определение №414/2010г по гр.д № 435/2009г на състав на Трето г.о на ВКС ,с което не е допуснато до касационно обжалване въззивно решение ,основано на свидетелски показания в хипотеза на чл. 55, ал.1 ЗЗД .Алтернативно, изтъква се основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по същия въпрос. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението предвид чл. 280 ,ал.2 ГПК, тъй като страна в процеса е била лишена от възможност да проведе доказване. В отговор ответникът Л. А. М. оспорва предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Насрещната страна се опитва да заобиколи закона и да черпи права от свое неправомерно поведение. Неприемлива е логиката в твърденията на ответника по иска и неговата теза,че може да преодолява недопустимостта за доказване с гласни доказателства като твърди извършено плащане в брой без основание. Погасяване на задължение не е равнозначно на плащане. След преценка Върховен касационен съд ,Четвърто гр. отделение счита,че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. При така формулиран от касатора въпрос не е изпълнено общото изискване в чл.280,ал.1 ГПК( за поставяне на конкретен правен въпрос с обуславящо за изводите на съда значение) Отговаря на общото изискване в чл. 280, ал.1 ГПК единствено правен въпрос,който предвид значението за изхода на конкретното дело е обусловил решаващата воля на съда,правните му изводи при конкретната фактическа обстановка .При тълкуване на ограниченията в чл.164,ал.1 ГПК за допускане на свидетелски показания признакът правна квалификация на вземанията няма отношение. Ограниченията не са обвързани с квалификацията на иска или възражението, което ще се доказва /материалното субективно право/ ,нито имат отношение към делението на правните субекти на физически и юридически лица. Освен това, дадената от страната правна квалификация не обвързва съда,както е трайно установено в практиката на ВКС. Следва да се изтъкне ,че заявената от касатора материалноправна квалификация на негово насрещно вземане по направеното възражение за прихващане (чл. 55, ал.1 ЗЗД) не е възприета от въззивния съд при решаването на въпроса за допустимите доказателствени средства в процеса. Съобразявайки твърденията на ответника в отговора,че е плащал задълженията си по наемния договор„на ръка”,при наличието на писмен договор и предвид съдържанието му за начина на плащане, въззивният съд е квалифицирал твърденията на ответника в приложното поле на ограничението по чл.164, т.4 и т.3 ГПК, като пряко е свързал тез твърдения с погасяване на парично здължение над определена стойност. Домогване да се преодолеят наложените в закона доказателствените ограничения като се изтъкнат предпоставките за иск по чл.55, ал.1 ЗЗД при конкретното плащане, въззивният съд е оценил като накърняващо водещ принцип в чл. 3 ГПК.Предвид решаващо изтъкнатите обстоятелствата по делото,довели до оспорваните правни изводи, поставеният в изложението въпрос няма обуславящо за значение за решаващите съображения на съда по допустимостта на свидетелски показания. За пълнота следва да се добави ,че специалните селективни критерии в чл.280,ал.1 т.1 и т.3 ГПК се сочат без необходимата обосновка. Изтъкнатото от защитата определение №414/2010г по гр.д № 435/2009г на състав на Трето г.о на ВКС не е годно да обоснове допускане до касационно обжалване по чл.280 ал.1т.1 ГПК ,не само поради това, че определението е постановено в производство по чл.288 ГПК ,но и като правно становище не е мотивирано със съобразяване на установена практика на ВКС, към която се препраща по поставения въпрос. В настоящия случай страните са били обвързани с договор при задължения на стойност по-голяма от 5000 лева, между тях е договорена форма за погасяване на паричните задължения приравнима на писмен акт и твърденията им недвусмислено касаят изпълнение или неизпълнение на този договор, същевременно от ответника не са били сочени подлежащи на доказване факти,за които ограниченията в чл.164, ал.1 и чл.165 ГПК очевидно могат да се преценят като преодолими без съгласие на другата страна.Поради това настоящият състав на Върховен касационен съд не приема и съображенията на касатора за очевидна нерпавилност на въззивното решение,изтъквана като основание за допускане до касационно обжалване съгласно критерия в чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК. С оглед изложеното Върховен касационен съд, състав на Четвърто г.о