Определение № 5658 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3501/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. К., чрез адв. Д. против решение № 672 от 22.05.2025 г. по гр. д. № 2842/2024 г. на Апелативен съд – София, втори граждански състав.

Ответната страна по жалба Прокуратура на Република България (ПРБ) не е взела становище по нея в предоставения срок за отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 4545/26.07.2024 г. по гр. д. № 1197/2024 г. на Софийски градски съд (СГС) в частта за отхвърляне на предявените от Х. К. против ПРБ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по прекратено досъдебно производство № 62/2020 г. по описа на НСлС, за разликата над присъдените 3 000 лв. до претендираните 650 000 лв. и за заплащане на сумата от 8 329 478. 40 евро (с левова равностойност от 16 290 543. 97 лева), представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от реализиране на доходи в изпълнение на договори за управление и предварителен договор от 11.02.2020 г., прекратени поради образуваното срещу ищеца досъдебно производство.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел за спорен между страните въпросът за продължителността на воденото срещу ищеца разследване и за момента на изпадане на ответника в забава, при формиран извод за наличие на предпоставките за носене на отговорност от негова страна. Посочил е, че при прекратяване на наказателното производство с влязло в сила постановление или постановяване на оправдателна присъда, срокът за забава на обезщетяването за вреди от незаконно обвинение започва да протича от деня, следващ момента на стабилизиране на акта, поставил край на производството. В случая е намерил, че срещу ищеца е повдигнато обвинение на 28.06.2021 г., като производството е прекратено поради несъставомерност на някои обвинения, респ. недоказаност на други обвинения (с различни квалифициращи белези по чл. 255, 256 и 290 НК) на 24.11.2022 г. В тази връзка е обобщил, че срещу ищеца (в качеството му на обвиняем) е протичало наказателно разследване в неговата досъдебна фаза в продължение на 1 година и 4 месеца. От друга страна, решаващият състав е намерил за безспорно по делото, че по време на това разследване не са извършвани процесуални действия – ищецът е разпитван като свидетел през време на предварителната проверка. Констатирал е още, че спрямо него е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“, той се е намирал в Република К., чийто гражданин е. По отношение на твърденията за широка медийна разгласа на обвинението, като обосноваващи по – висок интензитет на търпените неимуществени вреди съдът по обжалваното решение е приел, че медийното отразяване на случая не е общоизвестен факт и подлежи на доказване от ищеца, а в случая няма ангажирани доказателства за това. Като спорен по делото е определен и въпросът относно доказаността на претендирани от ищеца имуществени вреди, с естество на пропуснати ползи – доход в размер на 20% от печалбата на управлявани търговски дружества, прекратени поради опасения, обвиненията срещу ищеца за данъчни нарушения, данъчни престъпления и държане на наркотици да не доведат до вреди за тези юридически лица. Изложени са съображения – предвид направеното от ответника оспорване, че е в тежест на ищеца да установи както надлежното сключване на договорите за управление, така и надлежното им прекратяване – след решение на съответния управителен орган на дружеството съконтрагент. В тази връзка инстанцията по същество е аргументирала виждане, че представянето на подписано от неидентифицирано лице едностранно изявление за прекратяване на договора, без яснота за конкретната причина, не може да обоснове извод за връзка с действията, осъществени под ръководството на ответника по разследване на престъпленията, за които на ищеца е повдигнато обвинение. Предвид установената недоказаност на разгласяване на процесното обвинение, е направен извод за липса на причинно – следствена връзка между поведението на ответника и вредоносния резултат. Прието е също, че доказването на прекратен предварителен договор за продажба на недвижими имоти не обосновава причинна връзка между неполучената печалба от 20% от продажната цена (дължима на ищеца по силата на договора за управление) и поведението на ответната ПРБ. При определяне размера на обезщетението за установените в своето основание неимуществени вреди, второстепенният съд е съобразил установените по делото обстоятелства: продължителността на производството от 1 година и 4 месеца; множеството съставомерни деяния, предмет на процесното обвинение; обстоятелството, че незаконно привлеченото към наказателна отговорност лице не е български гражданин и макар да е бил в търговски отношения с български дружества, наказателното производство срещу него е било съпроводено със стрес с по - висока интензивност в сравнение с обвинения по идентични текстове от НК на местно лице. Взети са предвид и данните от събраните гласни доказателства относно промени в поведението на ищеца – огорчение от социалната изолация, в която е бил поставен, нежелание да бъде социално активен (в частност – да продължи бизнеса си в България), разстройване на микроклимата в семейството и извън него (доколкото се твърди, че едновременно с развода, била провалена и извънбрачна връзка на ищеца). За основателно е счетено възражението на ответника за кратка продължителност на разследването, приключило в досъдебната фаза на процеса; за налагане на лека мярка за неотклонение „парична гаранция“ без да се ограничава възможността на обвиняемото лице да се придвижва свободно; за прекратяване на производството по разследване още в досъдебна фаза – т. е. преди да е изготвен и внесен обвинителен акт и да се налага ищецът да се явява пред съда. Относно интензитета на засягане на нематериалните блага на ищеца е съобразено, че той не е бил ангажиран с процесуално - следствени действия, с негово участие. От друга страна, за недоказани са намерени твърденията, че наказателното производство е попречило на кариерата на ищеца било като дипломат, било в сферата на бизнеса, както и за произтекли от това здравословни проблеми - предизвикани от стресовата ситуация по повдигане на обвинение и разследване за престъпления от общ характер. Като е взел предвид горните обстоятелства и съобразно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е определил сумата от 3 000 лв. за достатъчна да репарира търпените неимуществени вреди. Обезщетението е присъдено от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на разследването – 25.11.2022 г., до изплащането му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, а именно:

• „за критериите на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение, които имат значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и задължението на съда да приложи принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД за адекватно и пълно репариране на вредите, по отношение на които е прието, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение“ и

2. „за задължението на въззивния съд да изложи в решението си самостоятелни мотиви относно наличието на конкретна причинно - следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и претърпените имуществени вреди, и необходимостта да се докаже тази връзка, когато в рамките на делото е прието, че предявеният на същото основание иск за вреди е доказан и е частично уважен“.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 57 по гр. д. № 4641/2015 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 709 по гр. д. № 178/2010 г. на III г.о. на ВКС и решение № 232 по гр. д. № 1381/2010 г. на III г.о. на ВКС (по първото питане), в постановките по ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и с тези по ТР № 1/2012 г., също на на ОСГТК на ВКС (по второто).

Повдигнатите два въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях. Затова по тях не може да се осъществи достъп на обжалваното решение до касация.

По първия въпрос.

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване, това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В обжалваното решение тези правни разрешения са съобразени. Второинстанционният съд е обсъдил всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезвредата на нематериалните вреди и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил, че е било повдигнато обвинение за множество съставомерни деяния; обстоятелството, че ищецът не е български гражданин, поради което е изпитал стрес с по-висока интензивност; установените промени в поведението му, съпроводени със социална изолация. От друга страна е взел предвид кратката продължителност на разследването, приключило в досъдебната фаза на процеса; наложената най-лека мярка за неотклонение „парична гаранция“; прекратяването на процеса във фазата преди да е изготвен и внесен обвинителен акт; липсата на извършени процесуално-следствени действия с участието на ищеца; недоказването на настъпили здравословни проблеми, както и пречки в сферата на бизнеса на ищеца, породени от наказателното производство. Постановяването на обжалваното решение в съответствие с трайната съдебна практика по отправеното питане, вкл. сочената от страната задължителна такава, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота настоящият състав намира да изтъкне и следното. Съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, са предмет на последователна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. С нея еднопосочно се приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Несъгласието с крайния извод на съда, включително по приложението на критерия за справедливост, рефлектиращ върху присъдения размер на обезщетението не може да послужи като основание за допускане на касационен контрол, а може единствено да се възприеме като оплакване срещу правилността на решението. Проверката на правилността на обжалвания съдебен акт обаче се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 2 ГПК).

По втория въпрос.

Във въззивното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение не е довело до настъпването на материални вреди за ищеца. Втората съдебна инстанция, чиято дейност е решаваща, е изследвала въпроса за наличието на причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните имуществени вреди (пропуснати ползи – доход в размер на 20 % от печалбата на управлявани от ищеца търговски дружества) и изрично е заключила, че такава не е установена от данните по делото. В обжалвания акт съдът е изложил мотиви защо не приема, че сочените вреди са пряка последица от наказателното преследване. Обосновано е заключено, че представянето на едностранно изявление за прекратяване на договора за управление, без яснота за конкретната причина за това, не може да обуслови извод за връзка с повдигнатото обвинение. Липсата на доказване от страна на ищеца на медийно разгласяване на наказателното производство, също е отчетено като обстоятелство, което прекъсва пряката причинност между поведението на ответника и вредоносния резултат. Предвид изложеното, в обжалваното решение са налице решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Ето защо, въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС, на които касаторът се позовава, не са нарушени. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви, не формира основание за достъп до касация, т. е. то е извън предмета на производството по чл. 288 ГПК. По своето естество същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускане на касационен контрол при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,