Определение № 613 от 04.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3594/2022 г.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 6311 от 15.08.2022 г., подадена от ищеца Д. Б. Ч., чрез адвокат И. Б., срещу решение № 114 от 06.07.2022 г. в.гр.д.№ 224/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8 от 07.01.2022 г. по гр.дело № 523/2020 г. на Смолянски окръжен съд. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, но не е формулиран правен въпрос във връзка с изложените от съда изводи, обусловили отхвърлянето на предявения иск по чл. 59 ЗЗД. Сочи се, че въззивното решение е незаконосъобразно и необосновано, както и постановено в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 201/20.04.2011 г. по гр.дело № 154/2010 г. на ВКС, I г.о. и ППВС № 1/1979 г. – т.1 и т.5. Ответникът по касационната жалба “Върба-Батанци”АД, чрез юрисконсулт Я. К., в депозиран писмен отговор, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна в срока по чл. 283 ГПК срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивния съд е приел следното: Ищецът Д. Б. Ч. е предявил иск с правна квалификация по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумата от 33000 лв., с която ответникът се е обогатил за сметка на еквивалентното по размер обедняване на ищеца посредством ползването без основание на постройки и съоръжения, собственост на ищеца, построени в поземлен имот с идентификатор по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], С. област, подробно описани в нотариален акт № /2015 г. на нотариус с район на действие РС-Мадан, описани в исковата молба, както следва: електропроводи от ел. табло, намиращо се в бетоново помещение до административна сграда и отклонението за бетоновия център, ел. табло и електрооборудването на бетоновия център; стая за персонала и складово помещение с обща застроена площ кв. м., автоканал с предпазна стена кв. м., полигон за направа на бетонови елементи кв. м., мост за тежкотоварни коли и машини – 60 т.; метална конструкция от двоен Т-профил № – кв. м., стоманена ламарина с дебелина 12 мм. – кв. м., ребра за укрепване профилите против изкълчване от стоманени релси с тегло 34кг. /1м. – 520кг. бетон В - 20 за покриване на конструкцията 7 кв. м., водосток – 630 мм. – 8м.; водосток 2бр. по 4м. - 8м.; колектор за отводняване на площадка с дължина 42.5м., мрежа за захранване на машини и съоръжения на работната площадка с ел. енергия, изразяващо се в монтиране на стълбове 2 броя, 3 броя дървени стълбове с удължители, алуминиеви проводници 5 бр. 80 мм2 с дължина 150м. плюс 6 метра стълб № 5 до постройката, ведно с медни кабели 3бр. по 80мм2; водопровод за промишлена вода 260м., бетонов възел - ел. двигател, редуктор, кардан от фадрома със свързващи муфи и фланци по 2 бр.; 3 бр. бъркачки с титанови плоскости; ел. телфер 5 тона; шнек с редуктор и ел. двигател 7 kw; силоз за цимент с вибратор против задържане на цимента; компресор; електронен кантар. Прието е, че според твърденията на ищеца, исковата сума от 33 000 лв. съответства на пазарния наем, който ищецът, като собственик на посоченото недвижимо имущество, трайно прикрепено към имот с идентификатор по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], не е могъл да получава в периода 10.12.2015 г. – 10.12.2020 г., поради използването на неговото имущество без основание от ответното дружество. С тази сума ищецът е обеднял и с тази сума ответното дружество се е обогатило за негова сметка, спестявайки си дължимия за ползването на ищцовото имущество пазарен наем. Прието е, че с оглед фактическите твърдения, на които е основан предявения иск, първият и основен спорен въпрос по делото е дали ищецът е собственик на въпросното недвижимо имущество. Приел е, че ищцовата теза е, че в рамките на дейността си като ЕТ “Преврен-46”, понастоящем заличен, ищецът е изградил със собствени средства описаните в ИМ сгради и съоръжения, по начин, че същите са трайно прикрепени към земята и са част от поземлен имот с идeнтификатор, собственост на ответника, с което според ищеца, той е станал техен собственик, съответно, същите са били част от активите му като ЕТ и след прекратяване дейността му като ЕТ “Преврен-46” са останали негова собственост. Въззивният съд е посочил, че съгласно твърденията в ИМ, недвижим имот с идентификатор по кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място], С. област, без горепосочените съоръжения и сгради, принадлежащи на ищеца, е собственост на ответника “Върба-Батанци” АД, по правоприемство (придобиване на част от търговското предприятие) от “Горубсо Мадан” АД, което, от своя страна, е признато за собственик на имота с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка № 2015 г. нотариус с район на действие РС-Мадан. Прието е, че въпросът за принадлежността собствеността върху имот по КККР на [населено място] на “Върба-Батанци” АД не е спорен между страните, което обстоятелство е потвърдено и от представения от самия ищец нотариален акт от 03.12.2015 г., с който “Горубсо Мадан” АД - праводател на ответника, е признат са собственик на имот, с площ кв. м., ведно с находящите се в него 4 сгради, както следва: сграда на 1 етаж с идентификатор, с площ от кв. м., сграда на 1 етаж с идентификатор, с площ от кв. м., сграда на 1 етаж с идентификатор, с площ от кв. м, и сграда на 1 етаж с идентификатор, с площ от кв. м. С договор за покупко-продажба на обособено предприятие “РОФ”, с нотариална заверка на подписите, сключен на 27.07.2016 г. между “Горубсо-Мадан” АД, като продавач, и ответника “Върба-Батанци”АД, като купувач, в имуществото на търговското предприятие, прехвърлено на купувача, е включен и имот, ведно с находящите се в него сграда на 1 етаж с идeнтификатор, с площ от кв. м, сграда на 1 етаж с идентификатор, с площ от кв. м, сграда на 1 етаж с идентификатор с площ от кв. м., и сграда на 1 етаж с идентификатор, с площ от кв. м, както и бетонов възел към хвостохранилище, с идентификатор – съоръжение. Прието е, че ответникът е собственик на процесния имот с идентификатор, с площ кв. м, по КККР на [населено място], поради което, по силата на чл. 92 от ЗС, е собственик и на постройките върху него, доколкото не е установено друго. Според съда друго би било установено например, ако собственикът е учредил право на строеж на трето лице или му е прехвърли собственост на съществуващи сгради в имота, без земята под тях. Приел е, че от ищеца нито се твърди, нито се представят доказателства да е извършил строителство на визираните в ИМ сгради и съоръжения, за които няма спор, че са трайно прикрепени към земята, въз основа на учредено му от собственика на земята право на строеж, поради което следва да се изключи възможността ищеца да е станал техен собственик, на основание чл. 67, ал. 1 от ЗС. Съдът е приел, че поддържаната от ищеца теза противоречи на чл. 92 ЗС и чл. 67 ЗС, доколкото изграждането на постройки и трайно прикрепени за земята съоръжения в чужд имот не могат да направят извършителят им техен собственик, освен ако собственикът на имота не му е учредил съответното право на строеж. Прието е, че в случая липсват доказателства право на строеж да е учредявано на ищеца от “Горубсо-РОФ”АД, от правоприемника му “Горубсо Мадан”АД или от ответното дружество. Изведен е извод, че по предявения иск е ирелевантно дали ищецът действително е изградил със собствени средства описаните в ИМ постройки и съоръжения, след като с трайното им прикрепяне към земята, те са станали собственост на собственика на недвижимия имот, в който са изградени, при липса на надлежно учредено право за построяването им в полза на ищеца. За пълнота на изложението е посочено, че по делото не е проведено пълно и главно доказване на твърдението на ищеца за изграждането на описаните в ИМ постройки и съоръжения с негови средства по време на дейността му като ЕТ “Преврен-46”, понастоящем заличен. Посочил е, че липсват каквито и да е строителни книжа или документи за закупени от ищеца като ЕТ материали, както и доказателства за извършване от него или за негова сметка на строителство на описаните в ИМ постройки и съоръжения. Прието е, че представения с ИМ протокол с дата 12.07.1998 г. на комисия в състав В. К. – главен инженер на Г.-РОФ Р., Т. Ш. – енергетик РОФ, началник отдел Механизация, и Д. Ч. – фирма “Преврен 46”, в който се говори за извършени от фирма “Преврен 46” с нейни средства СМР и че собствеността върху извършеното остава за фирма “Преврен 46”, e частен документ без достоверна дата, имащ само формална доказателствена сила относно съдържащите се в него изявления, че този документ не доказва надлежно учредяване на право на ищеца да изгради в чуждия имот описаните в ИМ постройки и съоръжения. Приел е, че представения с исковата молба констативен протокол от 22.08.2001 г. не може да бъде източник на собственически права за ищеца по отношение на описаното в ИМ недвижимо имущество. Посочено е, че в ИМ не се съдържат никакви твърдения ищецът да е ползвал целия или част от имота на ответника под наем. От представения с ИМ договор от 15.07.1996 г., е установено, че между “Горубсо” АД, като наемодател, и ЕТ “Преврен-46”, представлявано от Д. Ч., като наемател, е сключен договор за наем на общо кв. м. необработваема площ, кв. от която съставлява необработваема скатна площ, на която се намира бетоново стопанство със съоръжения към него. В договора е посочено, че всички разноски за насипване, уплътняване, бетониране и строителство са за сметка на наемателя, както и че последният има право да ползва и строи временни съоръжения. Според съда макар да няма яснота от съдържанието на договора къде точно се намират въпросните площи, респ. дали попадат в имота на ответника, в който се твърди ищецът да е построил описаните в ИМ постройки и съоръжения, дори хипотетично да се приеме, че договорът е бил за ползване на част от този имот, в случая отношенията между страните са се развили на плоскостта на облигационна връзка по предоставянето на ползването на имота под наем, при което евентуалните резултати от извършвани от наемателя СМР, както и евентуално изградени временни постройки по силата на даденото му по този договор право не биха могли да станат негова собственост, съответно за ищеца не би могло да възникне право като техен собственик да претендира наем за ползването им от собственика на имота, респ. на обезщетение за лишаване от възможността ищеца да получава гражданските плодове от тях, каквото се претендира с предявения иск. Предвид гореизложеното въззивния съд е приел, че предявеният от ищеца иск по чл. 59 ЗЗД се явява неоснователен и следва да се отхвърли. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Жалбоподателят е изложил подробни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като въззивният съд не е обсъдил представените по делото писмени и гласни доказателства, съответно дейността на търговското дружество трансформирано според жалбоподателя от „Горубсо Мадан” АД в „Горубсо РОФ” АД, както и представените по делото писмени доказателства, от които се установява, че „Върба Батанци” АД е правоприемник и собственик на поземления имот, но без описаните съоръжения и сгради, за което състояние вещото лице е изразило становище за съществуването им и на този етап възпрепятства собственика да реализира доходи, чрез отдаване под наем. В изложението се сочи, че от събраните и представени по делото писмени и гласни доказателства се доказва правното основание за предявяване на иска по чл.236,ал.2 ЗЗД във връзка с приложимата норма на чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.1, без да е формулиран ясно правен въпрос. Жалбоподателят сочи, че въззивното решение противоречи на решение № 201/20.04.2011 г. по гр.дело № 154/2010 г. на ВКС, I г.о. и ППВС № 1/1979 г. – т.1 и т.5. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение или определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното определение. След като жалбоподателят не е формулирал ясно точно в изложението правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора съдът приема, че не е установено общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1 ГПК. Както се отбеляза в случая, в изложението са развити оплаквания, които по съществото си представляват касационни основания за отмяна по чл. 281 ГПК, и изискват преценка правилността на изводите на съда, извършването на каквато в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. С оглед изхода на делото в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 200 лв. разноски по делото за настоящото производство за юрисконсултско възнаграждение. Воден от гореизложеното Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение