Определение № 50862 от 23.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 937/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. В., чрез пълномощник адв. Л. К. А. от АК- Монтана, срещу решение № 10542/22.10.2021 г. постановено по възз. гр. д. № 6218/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е отменено частично решение № 60/23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 78/2019 г. на Окръжен съд - Монтана и в отменената част е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от същата страна против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2 ал.1 т.3 предл. второ от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство по ДП № 275/2014г. по описа на РУП-Лом, пр.пр. № 771/2014 г. на РП-Лом и ДП № 128/2014 г. по описа на ГД“НП“ -МВР, пр.пр. № 189/2014 г. на СпП, за разликата над сумата от 2000 лв. до присъдената сума от 8000 лв. и е потвърдено същото решение в частта му, с която искът на В. е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50000 лв. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост но чл. 52 от ЗЗД при определянето от съда на размер на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иска по чл. 2. ал. 1. т. 3. предл. 2 от ЗОДОВ?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретно и да отчете всички относими факти и обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и незаконните мерки за процесуална принуда, обуславящи неимуществени вреди, както и да изложи мотиви, за всяко от тях по отделно, относно значението им за определяне размера на обезщетението за тези вреди? и 3. Кои са критериите за оценка на икономическата конюнктура в страната, който съдът следва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди в производството по ЗОДОВ в хипотезата на чл. 2. ал. 1. т. 3, предл. 2 от същия закон?. По отношение на първите два въпроса, се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: ППВС № 4/1968 г.; т. 19 от ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д. №1/2000 г. на ОСГК на ВКС; т. 11 от ТР №3/22.04.2005 г. по тълк. д. №3/2004 г. на ОСГК на ВКС; Решение №40/13.05.2020 г. по гр.д. № 2683/2019 г. на ВКС, III ГО; Решение №73/24.06.2020 г. по гр.д. № 4400/2019 г. на ВКС, III ГО; Решение № 146/07.10.2020 г. по гр.д. № 4129/2019 г. на ВКС, IV ГО; Решение № 158/17.01.2019 г. по гр.д. № 299/2018 г. на ВКС, III ГО. Решение № 16/17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/2016 г. на ВКС, III ГО. По отношение на третия въпрос се сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по който се навеждат доводи, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България, не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че с Постановление от 20.05.2014 г. на СпП е образувано ДП № 128/2014 г. по описа на ГД“НП“ -МВР, по което Г. В. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.321 ал.3 пр.2 т.2 вр. с ал. 2 от НК. С постановление от 27.05.2014г. на СпП са обединени материалите по ДП № 275/2014 г. по описа на РУП-Лом, пр.пр. № 771/2014 г. на РП-Лом и ДП № 128/2014г. по описа на ГД“НП“ -МВР, пр.пр. № 189/2014 г. на СпП, като обединените производство са продължили под № 189/2014 г. По тези производства В. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.170 ал.2 вр. с ал.1 вр. 20 ал.4 от НК и по чл. 325 ал.2 вр. ал.1 вр. с чл.20 ал.4 от НК. Производството спрямо ищеца било прекратено с Постановление за частично прекратяване на досъдебно производство от 31.08.2016 г. на РП - Лом, влязло в сила на 16.09.2016 г. и с Определение на СпНС от 16.03.2016 г. по НЧД № 456/2016г., влязло в сила на 13.04.2016г., с което е потвърдено Постановление на СПП от 08 02 2016 г. Посочено е, че за периода 17.05.2014 г.-01.07.2014 г. ищецът е бил задържан под стража, след което му е била наложена мярка за неотклонение „домашен арест“. Последната била отменена на 18.03.2015 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди – спрямо лицето е било повдигнато обвинение в извършване на престъпления, по което наказателното производство е било прекратено. При определяне размера на обезщетението съдът е посочил, че наказателното производство е продължило две години, но намира този срок за приемлив, предвид сложността и обема на водените две досъдебни производство, обединени в хода им в едно досъдебно производство. Прието е, че наказателното производство, е довело до негативни последици за психиката и емоционалността на ищеца, които съставляват претърпени вреди по см. на ЗОДОВ, но тези вреди не са били тежки и с непреодолим характер. Прието е за недоказано по делото, че ищецът е преживял депресивно състояние или че е изпаднал в необратимо стресово състояние, тъй като двете състояния съставлявали душевни болести, и наличието им следвало да бъде доказано със съответните доказателствени средства- писмени доказателства, експертизи и пр. Посочено е, че наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била краткотрайна, а мярката за неотклонение „домашен арест“ е сред най- леките мерки, и че същите не са повлияли значително върху възможността на ищеца да упражнява обичайната си трудова дейност, предвид събраните гласни доказателства /показанията на св. П./. Въззивният съд е приел, че неоснователно воденото наказателно производство безспорно е причинило на ищеца негативни изживявания – стрес, притеснения. Същия станал затворен, необщителен, появили се семейни проблеми. Според съда, недоказан останал факта, че доброто име В. е било дискредитирано сред определени кръгове на обществото- близки, роднини, приятели. Посочено е, че срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, приключили с осъдителни присъди, които несъмнено също са повлияли негативно на неговия психологически статус. По тези съображения, въззивният съд е приел, че сумата от 2000 лв. представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, по следните уточнени и обобщени от съда въпроси /материалноправен и процесуалноправен/: Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ как прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и за задължението на съда по иска да извърши преценка на всички относими факти и обстоятелства, включително обществено-икономическия стандарт на живот в страната, които имат значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Тези въпроси, касаещи критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и за съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед установените конкретни обстоятелства по делото, са правно релевантни. Същите са от значение за изхода на спора и въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за противоречие със задължителната съдебна практика - т. II от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, както и с цитираната в изложението практика на състави на ВКС. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение