Определение № 50854 от 18.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1829/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Г. С. против решение № 169 от 19.11.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело №1523 по описа за 2021 г. на Старозагорския окръжен съд, I граждански състав, с което е потвърдено решение № 260382 от 26.4.2021 г. по гр. д. №3996 по описа за 2020 г. на Старозагорския районен съд за отхвърляне на предявените от касатора против Рудник „Трояново-3“, [населено място], клон на „Мини Марица Изток“ ЕАД, искове за заплащане на 33 811,95 лв. обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, 2 254,13 лв. обезщетение за неспазено предизвестие, 24 лв. начисления за безплатна храна, 834,16 лв. помощи за отопление, както и за заплащане на мораторни лихви върху главниците съответно размер на 460,22 лв., 30,68 лв., 0,33 лв. и 11,35 лв.

Касаторът твърди, че решението на Старозагорския окръжен съд е необосновано и неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи очевидна неправилност и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1от ГПК по следните въпроси:

1. Правилно ли е да бъде приравнено на работна заплата и друго възнаграждение за труд обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ, което не е трудово възнаграждение или друго такова за извършена работа, предвид че същото се изплаща не за предоставянето на работна сила за определен период от време, а за продължително съществуване на трудовото правоотношение, ведно с факта, че правото на такова обезщетение възниква с прекратяването на трудовия договор?

2. Приложена ли е разпоредбата на чл.46, ал.1 от Закона за нормативните актове предвид произхода и правната природа на обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ с оглед на морала и основните начала на правото на Република България.

3. Нарушен ли е принципът на независимост на частните съдебни изпълнители съгласно чл.13, ал.3 ЗЧСИ и чл.14 ЗЧСИ при конституирането на ЧСИ М. Д. в качеството и на трето лице-помагач на страната на клон „Рудник Трояново-3“ на „Мини Марица Изток“ ЕАД?

4. Правилно ли въззивният съд е приел за законосъобразни и съответстващи на чл.446, ал.1 от ГПК действията на клон „Рудник Трояново-3“ на „Мини Марица Изток“ ЕАД и на ЧСИ М. Д., с които изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху каквото и да е друго възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чиито размер е над минималната работна заплата, след като тези действия са в противоречие с т.3 на ТР № 2 от 26.5.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?

5. Помощта по чл.57 от КТД правилно ли е приета за доход, тоест паричните средства са приравнени на трудово възнаграждение или друго такова за положен труд, при положение че този извод противоречи на практиката на ВКС, съдържаща се в решение по гр. д. № 718/2010 г. по описа на IV състав на ГО ?

6. Запорът върху трудовото възнаграждение разпростира ли се и върху парични средства, които по произход и по правна природа са различни от трудовото възнаграждение и от всяко друго възнаграждение за труд, в частност- върху обезщетението по реда на чл.222, ал.3 от КТ?

7. Приложена ли е разпоредбата на чл.5 от ГПК предвид произхода на правната природа на обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ с оглед на морала и основните начала на правото на Република България?

8. Нарушен ли е принципът на независимост на частните съдебни изпълнители?

9. Третото задължено лице разширило ли е предела на наложения запор?

10. Добросъвестно ли е изпълнило наложения запор ответното дружество?

11. Предявеният иск признат ли е от страна на клона предвид изявлението на процесуални представител в отговора на исковата молба, а именно: „С оглед на депозираната молба за плащане работодателят добросъвестно е предприел действия пред ЧСИ да бъде възстановена сума по сметка на Р. С. с оглед неговите претенции“?

12. При условие че отговорът на предишния въпрос е положителен, то съдът нарушил ли е разпоредбата на чл.237, ал.1 от ГПК?

13. Има ли правно основание ответното дружество да извършва прихващане на парични средства от касатора, при условие че юридическото лице има само задължения към физическото лице?

14. Има ли правен способ третото задължено лице да поиска преведените без правно основание парични средства по сметка на ЧСИ М. Д. дори и след извършеното разпределение на тези средства, директно от лицата, които са получили част от тях?

15. Правилно ли е счел съдът, че обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ е секвестируемо предвид разпоредбите на чл.446 и 446а от ГПК?

16. Правилно ли е отклонено от въззивния съд искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз с немотивирано протоколно определение?

Клон „Рудник Трояново-3“ на „Мини Марица Изток“ЕАД застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Р. С. е изложил в исковата молба, че неговият работодател клон „Рудник Трояново-3“ на „Мини Марица Изток“ЕАД не му е заплатил 33 811,95 лв. обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, 2 254,13 лв. обезщетение за неспазено предизвестие, 24 лв. начисления за безплатна храна и 834,16 лв. помощи за отопление, тъй като се е съобразил с незаконно наложен запор върху тези суми и ги е предал на частния съдебен изпълнител. Ето защо е поискал от съда да осъди работодателя да му заплати тези суми, както и мораторните лихви върху тях, считано от поканата.

Ответникът е оспорил предявените искове. Посочил е, че ищецът е получил безплатна храна под формата на ваучери на стойност 24 лв., върху които не е бил наложен запор. Останалите вземания, които произтичат от трудово възнаграждение, се обхващат от запора съгласно чл.512, ал.1 от ГПК и са частично секвестируеми, поради което работодателят е бил длъжен да ги преведе по сметката на частния съдебен изпълнител. Тези суми до приключване на принудителното изпълнение принадлежат на длъжника, поради което работодателят не дължи повторното им плащане.

Районният съд е констатирал, че за сумата от 24 лв. ищецът е получил ваучери за храна според фиша за месец август 2019 г. и тази сума не е била предмет на запора. Останалите суми действително са били преведени на частния съдебен изпълнител, но те не попадат в предметния обхват на чл.446 и чл.446а от ГПК на частично несеквестируеми вземания, тъй като не са трудови възнаграждения, а други обезщетения. Понеже произходът им е от трудово правоотношение, съгласно чл.512, ал.1 от ГПК запорът се отнася и за тях, поради което превеждането им на частния съдебен изпълнител е законосъобразно и работодателят не дължи повторното им заплащане на ищеца. Ето защо предявените искове са били отхвърлени.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, възприемайки неговите мотиви, че ваучерите за храна са били получени от ищеца и че насоченото принудително изпълнение и превеждането на сумите по сметката на съдебния изпълнител от страна на работодателя е било законосъобразно. Освен това въззивният съд е изложил и допълнителни съображения за отхвърляне на исковете. Посочил е, че с превода на сумата по банковата сметка на ЧСИ М. Д. ответникът реално е изплатил всички дължими суми на ищеца с оглед на прекратяване на трудовото му правоотношение. Това е така, тъй като преводът на посочената сума по сметка на съдебния изпълнител не представлява плащане в полза на взискателя по изпълнителното производство. Преведените от работодателя суми принадлежат на длъжника и те имат характер на депозитни суми/ вземане на длъжника към съответната банка/, но без възможността за извършване на разпоредителни действия с тях до удовлетворяването на взискателя, съответно присъединените кредитори. Удовлетворяването на взискателя се извършва след разпределение на получената сума от съдебния изпълнител. До момента на извършване на разпределението преведената сума от третото задължено лице принадлежи на длъжника. Ето защо, независимо дали работодателят се е отклонил или не от запорното съобщение, наложеният запор не е незаконосъобразен и извършеното плащане от работодателя е законосъобразно. За ищеца е имало друг способ за защита чрез искане до съдебния изпълнител за връщане на тази сума, който способ ищецът не е упражнил.

Така постановеното въззивно решение е ясно, разбираемо и не съдържа вътрешни логически противоречия, поради което не е очевидно неправилно, както твърди касаторът. Ето защо на това основание не може да се допусне касационното му обжалване.

Основната теза на касатора, която се съдържа в първи, втори, шести, седми, девети и десети въпрос, е, че гратификационното възнаграждение по чл.222, ал.3 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, не се включва във възнагражденията, върху които се счита за наложен запорът съгласно чл.512, ал.1 от ГПК. Затова работодателят не е следвало да превежда това възнаграждение на съдебния изпълнител и дължи повторно плащане. Дори да се приеме, че върху обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ не е следвало да се налага запор, изходът на спора не би се променил, тъй като въззивният съд е изложил допълнителни съображения защо работодателят не дължи повторно плащане на сумата. Тази сума е принадлежала на длъжника до разпределението в изпълнителното дело и той е могъл да поиска връщането и в изпълнителното производство или да обжалва действията на съдебния изпълнител. Същественият аргумент на въззивния съд в случая е, че превеждането на сумата по сметката на съдебния изпълнител представлява изпълнение на задължението на работодателя на овластено от закона лице-съдебен изпълнител. Освен това ищецът се е възползвал от това плащане, тъй като е погасен негов дълг. Затова съгласно чл.75 от ЗЗД изпълнението на задължението от страна на работодателя е действително и ищецът не може да иска повторно плащане, както е сторил посредством предявените искове. Ето защо по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

Изводът на въззивния съд, че процесните вземания са секвестируеми, не противоречи а съответства на процесуалните норми на чл.446, ал.1 и 446а от ГПК и на указанията на т. на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които частичната несеквестируемост е предвидена само до размера на минималната работна заплата, когато се касае за вземане за възнаграждение за труд. Затова по 4 и 15 въпрос касационно обжалване също не може да бъде допуснато.

В петия си въпрос касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на решение по гр. д. № 718/2010 г. по описа на IV състав на ВКС. В решение № 216 от 9.6.2011 г. по това дело действително е прието, че безплатната предпазна храна по смисъла на чл. 285 КТ и безплатната храна, предоставяна на работниците и служителите по смисъла на чл. 269, ал. 2 КТ се различават. Последната представлява допълнително натурално трудово възнаграждение, предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в индивидуалния трудов договор. Натуралното трудово възнаграждение представлява доход, докато безплатната предпазна храна е с целево предназначение, а не натурално възнаграждение по трудовото правоотношение. Затова безплатната предпазна храна не е доход по смисъла на закона, поради което стойността и не трябва да се добавя към размера на трудовото възнаграждение. В случая обаче съдилищата не са отхвърлили иска за заплащане на 24 лв. за безплатна храна, защото тази сума представлява трудово възнаграждение, а със съображението, че касаторът лично е получил ваучери за храна на тази стойност, които не са били предмет на запора. Следователно въпросът не може да обуслови допускане на касационно обжалване.

Въпроси единадесети и дванадесети са израз на превратно тълкуване на процесуалните действия на страните и на съда по делото. В отговора на исковата молба ответникът е оспорил, а не е признал иска, поради което ищецът не е поискал произнасяне с решение въз основа на признанието по смисъла на чл.237, ал.1 от ГПК и съдът съответно не е бил длъжен да се произнесе в този смисъл. Ето защо тези въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване.

Трети и осми въпрос касаят конституирането на частния съдебен изпълнител като трето лице-помагач на страната на ответника, което по никакъв начин не засяга правата на касатора и не е основание за допускане на касационно обжалване по негово искане.

Нямат отношение към изхода на делото отговорите на тринадесети и четиринадесети въпрос, тъй като прихващането е било предявено като евентуално възражение, а връщането на преведените по сметката на съдебния изпълнител не е било предмет на спора, поради което по тези два въпроса съдът не се е произнасял.

Преюдициалните въпроси на касатора са както следва:

1. Зависи ли приложимостта на чл.13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с ДЕС, ДФЕС и практиката на Съда на ЕС, когато чрез неправилни актове и/или действия на национални, правораздавателни, правоприлагащи, изпълнителни и административни органи и юрисдикции, ведно с нарушение на националните процесуални и материални права, се увреждат правните сфери на лицата?

2. Приложими ли са чл.13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС относно правото на ефективна съдебна защита и справедлив съдебен процес срещу неправилни действия на трети задължени лица при изпълнение на наложени запори върху парични средства с произход, различен от трудово възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, когато върху сумите не е наложен изричен запор?

3. Обхватите на чл.13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл.47 от Хартата на основните права на ЕС досежно приложимостта на правото на ефективна съдебна защита и справедлив съдебен процес простират ли се срещу неправилни актове и/или действия на частните съдебни изпълнители, с които се изисква от трети задължени лица противоправно изпълнение на наложени запори върху парични средства с произход, различен от трудово възнаграждение или върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, когато върху сумите не е наложен изричен запор?

Така формулираните въпроси са абстрактни и нямат връзка с предмета на делото, по което касаторът желае да бъде извършено повторно плащане на вече издължени от работодателя вземания. Не става ясно какви ефективни и ефикасни средства липсват на касатора, след като той е имал възможност и е упражнил защитата си в изпълнителното производство посредством жалба срещу действията на съдебния изпълнител, която е била отхвърлена. В настоящото производство също в максимална степен се е възползвал от своето право на защита пред три съдебни инстанции. В запитването не е посочено коя друга разпоредба на правото на ЕС трябва да бъде тълкувана за съответствие с националното законодателство, а такава разпоредба не се установява и при служебна проверка. Ето защо искането за преюдициално запитване е неоснователно, поради което правилно е оставено без уважение от предишните две инстанции и трябва да бъде отхвърлено и от ВКС.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Старозагорския окръжен съд не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът дължи на ответния клон 540 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение