Определение № 439 от 19.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3511/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Р. А. срещу решение № 681 от 22.03.2019г по в.гр.дело № 1737/2017г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 23.11.2016г по гр.д № 3125/2015г на СГС са отхвърлени исковете на касатора за вреди, основание на чл. 190, ал.2 предл второ ЗЗД. Уважен е предявения иск по чл.190, ал.2,предл първо ЗЗД срещу Столична община в размер на 607 605лв ,съответен на 53,91 %,при намаление на цената в съотношение с евицирана част ,след като с влязло в сила решение №243/2014г на ВКС е постановено ,че закупения от ищеца на търг ,с договор от 05.05.2005г недвижим имот не е изцяло собственост на продавача Столична община, а една част от него,макар включена в бивш комплекс“Хавана“ в [населено място] ,съответно в обособената част от капитала на Софийски имоти ЕАД продадена с договора, е била собственост на трети лица по силата реституционни закони. В тази част е постъпила насрещна касационна жалба от Столична община. В установената от СТЕ като процентно съотношение част от 53,91на сто ,доколкото след 2005г и понастоящем, след осъществени от ищеца ремонт и преустройство по одобрен проект имотът представлява функциониращ ресторант, въззивният съд е приел да е претърпяна частична евикция, независимо че след приключване на на съдебния спор за идентичността на имота и правата на собственост в полза на правоимащите по реституция, с нот акт №1/14.01.2015г дружеството „Вим Груп“ /представлявано от ищеца/, е изкупило от тях евицираната част от сградата на [улица]/ възлизаща на 549,69 кв.м според заключението на СТЕ. Ищецът не е претендирал разваляне на приватизационния договор в цялост, а е искал намаляване на цената и обезщетение. Като вреди, причинени от продавача, са били заявени необходмите и полезни разноски по чл.189, ал.1 ЗЗД в размер на 272 470,96 лева, представлявали също така подобрения, сумата 155 819 лв други вреди по смисъла на чл. 189, ал.1 ,предл трето ЗЗД ,вр. чл. 82 ЗЗД поради обезценка на имота /на неевицираната част,тъй самостоятелно при нея няма възможност за вход за обслужване на ресторанта / ,а също и разноските по приключилото дело на основание чл.191, ал.1 предл. второ ЗЗД в размер на 2356 лева. Тези искове въззивният съд е отхвърлил изцяло. Първото съображение на решаващия съд е,че възмездяването на направени разноски и понесени вреди е поставено в зависимост от добросъвестността на купувача, каквато при настоящия ишец не е налице на първо място поради това ,че в чл.13, т.2 от договора за продажба от 2005г.изрично е посочено, че той има знание за възможността за предявяване на реституционни претенции към имота. По делото не е имало спор, че с влязло в сила решение от 07.08.1997г. по гр.д. № 4201/96г., на СГС е бил уважен иск по чл.108 от ЗС, предявен от правоимащите по реституция собственици срещу Общинска фирма „Хавана “ и като трето лице помагач по делото е била конституирана Столична община. Поради това ,а също и поради други изтъкнати в решението индиции продавачът е знаел за правата на трети лица.Към тези изводи въззивният съд е добавил ,че исковата молба по приключилото преди сделката дело е подлежала на вписване. Книгите за вписвания са публични и това създава обективна възможност за узнаване на вписаните обстоятелства. Купувачът е направил единствено проверка за тежести върху имота по АДС № 256/17.11.1998г., но не и за наличието на вписана искова молба за него.Ако го беше сторил би могъл да избегне настъпването на вреди./Р № 294/13.10.2011г. по гр.д. № 1515/10г., III г.о. на ВКС, Р № 424/24.01.2012г. по гр.д. № 1872/10г., IV г.о. на ВКС/. Чрез тази проверка той ще ограничи риска да придобие изцяло или отчасти чужда вещ. Тя не може да се извърши от друго лице, например нотариус, тъй като договорът за продажба от 2005г. е за общински имот и не е сключен във формата на нотариален акт. Въззивният съд е посочел още ,че за купувача няма задължение да извърши проверка в публичните книги, но той има интерес да я направи, за да охрани собствените си права.С декларираното знание за евентуални права на трети лица върху имота, предмет на продажбата, произтичащи от реституция обаче, купувачът е недобросъвестен. Той е знаел, че към момента на сключването на продажбата може да има претенции на трети лица и въпреки това е сключил договора. Към момента на продажбата закупеният имот е бил необитаем, с прекъснати инсталации и купувачът е вложил значителни средства за възстанеяването му в състояние на годност да се използва по предназначение. Според приетата от въззивния съд СТЕ, в имота липсват обособени самостоятелни обекти, обхващащи отделно евицираните и неевицираните части. Извършените СМР са необходими и полезни разноски,които възлизат на 205 818 лв. за евицираните части от сутерена и партера с площ от 549, 69 кв.м. Решаващ за отхвърляне на иска в тази част е изводът за недобросъвестност, направен от декларациите в договора Поради това въззивният съд не е намерил за необходимо да обсъжда всички наведени от ответника основания за отхвърлянето му .По претенцията в частта за сумата 155 819 лв ,представляваща вреди по смисъла на чл. 189, ал.1 ,предл трето ЗЗД ,вр. чл. 82 ЗЗД поради обезценка на имота е изтъкнато ,че такава загуба реално не е претърпяна от ищеца, като за изложени и мотиви в подкрепа на този извод Касаторът обжалва решението като неправилно и незаконосъобразно. В приложеното към жалбата изложение се посочват основания на чл.280,ал.1т.1 и т.3 ГПК и очевидна неправилност,чл.280, ал.2,предл трето ГПК. Противоречие с практиката на ВКС в реш. №296/2017г и №76/2017г на 4.то г.о ,реш№670/2009г на 3-то г.о и основание по чл. 280, ал.1т.1 и противоречие с ППВС №1/1953г се поддържа по свързано поставени процесуалноправни въпроси за задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и особено събраните служебно от съда; за задълженвието въз основа на това да посочи дали даден факт се е осъществил; може ли изводът да се обосновава с теоретични разсъждения за изискванията на закона ,вместо на служебно събраното от съда доказателство ,от което е видно ,че тези изисквания не са били спазени; може ли съдът въз основа на законови изисквания за вписване да премеме ,че купувачът би могъл да узнае за вписана искова молба, ако от доказателствата е видно ,че изискването не е било спазено и искова молба не е била вписана.Според защитата, въпросите от процесуалноправно естество обобщено се свеждат до съотношението между принципите на диспозитивното и служебното начало ,проявлението им в императивната норма на чл.269 ГПК ,по който въпрос се сочи и основание по 280, ал.1 т.3 ГПК .В случая се изтъква ,че въззивният съд не е обсъдил и е игнорирал служебно събрано от него доказателство – изискана справка от службата по вписванията към АП, като не е направен и очевидно налагащ се от това доказателство извод Формулирани са три материалноправни въпроса,в следната последователност и връзка: 1.Ограничена ли е договорната отговорност на продавача по чл. 192, ал.1 изр. първо ЗЗД ,когато имотът или част от него принадлежи на трето лице ,а преди сключване на договора купувачът не е извършил всяка възможна проверка за да се убеди ,че продавачът е собственик. 2.Ограничена ли е договорната отговорност на продавача по чл. 192, ал.1 изр. първо ЗЗД ,когато имотът или част от него принадлежи на трето лице ,а купувачът не е поискал изрично и отделно удостовряване за наличие на вписани искови молби, дори когато да бе поискал такова ,не бии научил за правата на трети лица ,тъй като исковата молба за воденото дело не е била вписана. 3.При въведено от императивната норма на чл. 192, ал.1 ЗЗД ограничение и стесняване на приложното поле на диспозитивното начало при договаряне ,ограничително или разширително следва да е тълкуването на изискването на нормата за предпоставките за ограничаване отговорността на продавача. По първите два въпроса се изтъква чл 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с реш. №101/2018г на 3-то г.о на ВКС. По третия въпрос се сочи осонование по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Според защитата въззивният съд е тълкувал нормата разширително ,а от точния смисъл на закона се налага обратното.Не се е ограничил до ясно формулираното в ал 1, изречение първо на нормата изискване за знание, а го е разширил до евентуална, теорегична възможност за знание ,доколкото е изхождал от изискването за вписване на искова молба, която очевидно ,в случая, не е била вписана. Поради неприлагане на императивната норма на чл.192, ал.2 ЗЗД се поддържа и очевидна неправилност на решението. Отговор е постъпил от представителите на Столична община в процеса адв. П. и адв.Л. от САК.Оспорва се наличието на основание за допускане на касационната жалба,не е изпълнено изискването за точно и мотивирано изложение ,не са формулирани конкретни и решаващи за изхода на делото въпроси, няма противоречие с практика на ВКС ,а цитираното от касатора решение е в противоречие с тази практика по поставения материалноправен въпрос. Депозирана е и насрещна касационна жалба от Столична община срещу въззивното решение, в осъдителната част. След преценка, Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. Въпросите от процесуалноправно естество не обосновават допускане до касационно обжалване по критерия на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК .Тезата на защитата е за необсъждане като доказателство на служебно изисканата от въззивния съд справка от СП за вписана искова молби към датата на сключване на договора .Справката действително е изискана от въззивния съд по негов служебен почин, докладвана е на страните след нейното постъпване ,но не е приемана с определение по реда на доказателствата ,след като никоя от страните не е взела становище по нейното съдържание, а и процесуалната възможност за това вече е била преклудирана за тях. Съгласно установената практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да обсъди и подложи на съвкупна преценка събраните доказателства ,но съдът обсъжда доказателствата за твърденията и възраженията на страните в рамките на спорния предмет по делото и е ограничен от него. Съдът служебно може да събере доказателства, в случай че същите са от значението за прилагане на императивна материалноправна норма. Случаят не е такъв. В отговор на твърдението на ответника че ищецът не е положил грижи да направи справка в публичен регистър била ли е вписана искова молба на лица с реституционни претенции още преди сключването на процесния договор, ищецът не е навел насрещни твърдения за свои действия в тази насока, за резултата от тях ,или за неизпълнение на изискването за вписване на исковата молба по чл. 108 ЗС, по която е постановено решение от 07.08.1997г по гр.д № 4201/1996г на СГС.Такива твърдения не е поддържал и първоначално. Фактически твръдения и доводи в тази насока ищецът, понастоящем касатор, прави едва в касационната жалба при оплакването,че въззивният съд не е направил съответни изводи въз основа на служебно изисканата при горните обстоятелства справка ,след като документът дори не е приет по реда на доказателствата. В условията на ограничен въззив, изисканата от състава на САС служебно справка дали и кога е вписана исковата молба по гр.д № 4201/1996г на СГС не е израз на задължение на въззивната инстанция службено да събере доказателствата ,свързани с прилагането на императивна материалноправна норма, поради това и решаващото съображение на съда да не обсъжда данните от справката като доказателство не е в противоречие с относимата по върпоса съдебна практика ,предвид разясненията в ТР № 1/2013г ОСГТК за служебните задължения на въззивната инстанция.Изискани са данни за обстоятелства ,които при твърдение за наличието им, са в доказателствена тежест на страните. Несъстоятелна е тезата на защитата, че за да е сезиран въззивния съд с обсъждане на въпроса бил ли е ищецът добросъвестен, при което е от значение дали е знаел за правата на трети лица, необходимо е ответникът като въззивен жалбоподател отново да се позовава на твърденията си в тази насока,след като те са заявени в отговора на исковата молба. В отговора на исковата молба ответникът СО е изтъкнал: „ Считаме ,че купувачът е бил недобросъвестен по смисъла на чл.192, ал.1 ЗЗД предвид това ,че е могъл да узнае за заявените права на трети лица по отношение на имота ... предвид съществуващата система за публичност на актове с прехвърлително действие .”Като съд по същество на спора ,съставът на САС правилно е обсъдил този довод, независимо какви изводи е направил първоинстанционния съд и дали изобщо е обсъдил възражението. Поради изложеното, ВКС не приема обосновката на формулирания въпрос за съотношението между диспозитивното и служебното начало в чл.269 ГПК, като решаващо произнесен правен въпрос при непълнота в закона или неточно,в нарушаване правилото на ограничения въззив, негово тълкуване по конкретното дело Въпросът е изяснен в ТР № 1/2013г на ОСГТК и не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Основание по чл. 280, ал.2 ГПК се изтъква по съображение ,че съдът не е приложил чл.192, ал.2 ЗЗД Съображенията на защитата за допускане до касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението не се приемат от настоящия състав на ВКС. Очевидна неправилност в някои случаи би се констатирала, ако съдът приеме за осъществена хипотезата на съответна приложима императивна материалноправна норма, но не я приложи като закон. Случаят не е такъв. Въззивният съд е приел за установено, че според обстоятелствата продавачът по приватизационния договор следва да е знаел за изхода от приключилия съдебен процес по гр.д № 4201/1996г на СГС във връзка с иска за собственост,осонован на реституционна претенция, в който процес общитата е била конституирана като трето лице помагач на ответника – общинско дружество. Съдът не е произнасял въпрос за действието на клаузата в т.14 на сключения приватизационен договор, а е изследвал решаващо и на първо място знаел ли купувачът за правата на трети лица, респ. бил ли е добросъвестен,с оглед изрично декларираното от страните в раздела „реституционни искове“ при сключването на същия договор: декларация на продавача за невъзможност да представи информация относно перетнции по реституционни закони /т.13 /1/; декларация на купувача за знанието му относно възможността за предявяване на реституционни претенции /т.13 /2/. Очевидна неправилност в някои случаи би се констатирала, ако съдът приеме за осъществена хипотезата на приложима императивна материалноправна норма, но не я приложи като закон. Съдът не е приемал отговорността на продавача за изключена или ограничена по силата на договораяне, поради това не е прилагал санкцията в 192, ал2 ЗЗД към подобна уговорка, независимо от нейното материализиране в договора/т.14/. Съдът е следвал установеното в практиката на ВКС разбиране ,че добросъвестността на страните включително на купувача при сключване на договора, е от ключово значение за обема отговорности,възложени на продавача в случай на евикция. Трите свързано формулирани въпроса в изложението засятат значението, съответно правната оценка на обстоятелство ,от което по принцип, но с някои условности ,е изводимо знанието при купувача по чл.192, ал.1 изр.първо ЗЗД,в случай на евикция.В преобладаващата практиката на ВКС,част от която цитирана от въззивния съд /Р № 294/13.10.2011г. по гр.д. № 1515/10г., III г.о. на ВКС, Р № 424/24.01.2012г. по гр.д. № 1872/10г., IV г.о. на ВКС,Р№20/2014г на 2-ро т.о ВКС и др. /наличието на вписани актове,сочещи права на трети лица е генерализирано основание за извод по отношение на дължимата грижа ,вкл.добросъвестността на купувача при продажба на имот чужда собственост,или обременен с права на трети лица,докато в решение №101/2018г по гр.д№4672/2017г на 3-то г.о /изтъквано от защитата/,при отговор на правен въпрос се ревизира вменяването на купувача да извърши „всяка възможна проверка“, за да се убеди в правата на продавача.Така първият въпрос и свързания с него трети въпрос вече имат в съдебната практика на ВКС диференциран, обусловен от особеностите на самата проверка и нейните предпостваки отговор. Този отговор в случая не е от решаващо значение за изхода на делото в обжалваната част- по иска за обезщетение на вредите, предявени с иска .След като цената е намалена при условията на чл.190,ал.2 ЗЗД, изводът на въззивния съд по отговорността на продавача да заплаща на купувач необходими и полезни разноски /извършени за собственост,която ищецът е запазил/,да обезщетява вреди/каквито не е претърпял при установените обстоятелства/, е обусловена от извода за недобросъвестност. Прието е ,че купувачът не е положил дължимата грижа да извърши проверка в службата по вписванията за вписани искови молби,но не това е основното съображение за отхвърляне на иска.Въззивният съд е оценил решаващо декларираното от двете страни по приватизационния договор при сключването му в раздела „реституционни искове“: съдържаща се в договора декларация на продавача за „обективна невъзможност“ да представи информация относно перетнции по реституционни закони/т.13/1/; съдържаща се декларация на купувача за знанието му относно възможността за предявяване на реституционни претенции по отношение на имота т.13 /2 /. Такива договарящи са недобросъвестни.Те разпореждат чужда собственост ,като знаят /продавач/, или не се съобразяват /купувач/с това.Отговорът на въпросите няма да промени извода на съда в тази решаваща за изхода на делото насока. Вторият формулиран въпрос в изложението се основава на фактически доводи, каквито съдът не е обсъждал и на обстоятелства, каквито не е приемал за установени.Касаторът следва да даде ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Върховен касационен съд даде тълкувателни разяснения в т.1 от ТР № 1 /2009г от 19.02.2010г на ОСГТК относно съдържаният критерии на изискването по чл. 280, ал.1 ГПК ,което е общо за всички посочени в тази норма основания. Поставеният въпрос не отговаря на изискването Насрещната касационна жалба не се разглежда. Разноски за ответника по жалбата не се установяват. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд състав на ІІІ г.о.