Определение № 943 от 20.09.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3378/2013 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителния директор М., чрез процесуалния представител адвокат Г. против въззивно решение от 14.02.2013г. по в.гр.д.№ 3645/2012г.на Пловдивски окръжен съд,с което е отменено в обжалваната част решение № 433 от 17.10.2012г. по гр.д.№ 403/2012г. на районен съд А. и вместо това е постановено друго,с което е отхвърлен предявения от [фирма] иск против Д. Д. за заплащане на сумата от 10 124.04лв., като получена без основание в периода от месец март 2007г.до месец юни 2011г. чрез принудително изпълнение по изп.д.№ 389/03г.на ДСИ при РС Смолян с длъжник [фирма],ведно със законната лихва, считано от 27.02.12г.до окончателното и изплащане. Като основание за допустимост на подадената касационна жалба се сочи нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по поставен въпрос – налице ли е встъпване в дълг,когато договора не е сключен с кредитора или с длъжника. Позовава се на две решения – едното,постановено по реда на чл.290 от ГПК - № 504/26.07.10г.по гр.д.№ 420/09г.на ІV г.о. на ВКС, а другото - № 1902 от 19.07.78г.по гр.д.№ 848/78г.на І г.о. на ВС е без задължителен характер. Срещу подадената касационна жалба е постъпил бланкетен отговор от противната страна,с който оспорва нейната основателност. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: В. съд е постанови акта си,като е приел,че ответникът е получил от ищеца процесната сума въз основа на годно изпълнително основание.Позовал се е на чл.10.1 от сключения между [фирма] и Агенцията по приватизацията договор за продажба на пакет акции, по силата на който придобилият 100 % акции от капитала на [фирма] - [фирма] се е задължил да обслужи всички задължения на приватизираното дружество,съществуващи към момента на подписване на договора /30.06.1999г./, които са установени с влязли в сила съдебни решения. Ответникът е кредитор на [фирма],като вземането му е установено с влязло в сила на 19.06.1999г. съдебно решение по гр.д.№ 498/97г.на ПОС. Имайки пред вид тези факти, въззивният съд е счел,че с подписване на приватизационния договор – ищецът [фирма] е встъпил в дълга на [фирма] към ответника и изплатената от него сума е дължима. Съпоставката между изложените от съда мотиви и поставения от касатор въпрос, налага извод, че доколкото последният не е от значение за изхода на спора и не е свързан с решаващите мотиви на съда, не обосновава необходимост от допускане на касационно обжалване. Встъпване в дълг е налице винаги, когато по силата на договор едно трето лице се задължава солидарно заедно с първоначалния длъжник към кредитора, с което за последния възниква още една претенция за същата престация. По какъв начин третото лице е поело солидарно задължението е без значение. В случая – това е станало с подписан приватизационен договор, съгласно който третото - за дълга на [фирма] лице - [фирма] е поело задължението за гарантира обслужването на всички установени с влезли в сила съдебни решения задължения на първоначалния длъжник, каквото е и задължението към ответника по делото. / Ирелевантен за конкретния спор е въпроса по какъв начин длъжниците ще уредят взаимоотношенията помежду си/. Не е налице и посоченото от касатора специално основание за допускане на касационно обжалване.Постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 504/26.07.10г.на ІV г.о. е в съответствие,а не в противоре-чие с приетото от въззивния съд. В него изрично е посочено,че съглашението за встъпване в дълг не е формална сделка. Волята за встъпване може да бъде установена не само с писмено съглашение, но и с други едностранни или двустранни документи,както и с други доказателс-тва, установяващи точния смисъл и съдържание на съглашението. Второто посочено от касатора решение № 1902 от 1978г.,което е без задължителен характер, не може да обоснове наличие на основание за допустимост по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, защото няма противоречие по поставения правен въпрос между приетото от въззивния съд и изложеното в него. Последното повтаря извода направен от въззивния съд, че първоначалният длъжник и встъпилото лице отговарят към кредитора като солидарни длъжници, поради което кредиторът може да иска изпълнението на цялото задължение от когото и да е от тях. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение